Публикация

Педиатричната помощ е силно разпокъсана

​Интервюто е публикувано в брой 38 на в. "Животът днес".


Интервюто е публикувано в брой 38 на в. "Животът днес". 

Доц. Мангъров, ръководите най-тежкото инфекциозно детско отделение, разполагате ли с всички условия за диагностика и лечение?

Като цяло – да, но педиатричната помощ в София е много разпокъсана. Всичко е пръснато в различни болници. Когато наш пациент се нуждае от продължителна апаратна вентилация, трябва да го транспортираме до НКБ или до „Пирогов”. Така и не се направи единна национална детска болница.

Какво Ви задържа в тези дефицитни специалности – педиатрия и инфекциозни болести?

Да лекувам деца за мен е по-приятно, удовлетворението е голямо. Детето не може да определи ясно оплакванията си, а с най-малките традиционният вербален контакт изобщо липсва, но ако човек успее да влезе в детския свят, намира начин да се справя. За работа с малките пациенти е нужно много търпение, специална нагласа, но и решителност.

Можете ли да обобщите как се промени детското здравеопазване през последните години?

За съжаление се промени към по-лошо. Не е правилно децата да се лекуват от колеги без специалност „педиатрия”. Децата не са умалени възрастни, техният организъм има много особености, които трябва да се изучават и познават в дълбочина. Абсурд е един личен лекар да проследява пациенти от 0 до 100 години. Дефицитът на педиатри се задълбочава, а има проблем и в самата специализация. В момента може да се получи тясна специалност по детска пулмология или по детска хематология например, без да си станал преди това педиатър. Така лекарят се лишава от базата, от общия поглед върху проблемите.

Напоследък много се дискутират проблемите с липсата на някои ваксини, а от друга страна, когато ги има, трудно се убеждават част от родителите, че децата им се нуждаят от тях...

Това е обяснимо до някаква степен. Хората не виждат изобщо голяма част от заболяванията, за които има ваксини, и смятат, че тези болести са изчезнали от само себе си. А всъщност сме се спасили от тях благодарение на ваксините.

Опасението обикновено е „да не объркат имунната система на децата”?

Поначало имунната система е предназначена да предпазва, доколкото е възможно, организма от всякакви чужди антигени. Но голяма част от причинителите на инфекциозни болести могат да преодоляват имунната защита. Точно за това са създадени ваксините, за да пазят хората от заболявания, за които няма лечение, или пък могат да оставят трайни увреждания, ако човек ги преживее. Другият мотив е да се предпазят здравните системи от внезапна загуба на равновесие, какъвто е случаят при грипните епидемии. Но като се започне от едрата шарка, туберкулозата, полиомиелит, хепатит, морбили, заушка - това са заболявания, за които или няма лечение, или, когато се случат, буквално блокират болниците. Хората не знаят от какво да ги е страх...

Всъщност в момента какъв е медицинският риск заради дефицита на ваксина?

Опасността е от разпространение на хемофилус инфлуенце, който причинява вирусни менингити.

Защо се получи този вакуум?

Защото ваксините не са стока като салама. За да достави производителят съответните дози, те трябва да са поръчани доста по-рано. Производството е сложно и скъпо и никой не произвежда по принцип, без оглед къде след това ще се пласират. Постоянните прехвърляния на ваксините между НЗОК и МЗ и тромавите процедури доведоха до сегашното положение.

Оправдан ли е стремежът на някои родители децата им да живеят едва ли не в стерилна среда?

Това са ексцесии, които не са най-доброто поведение. По природа и еволюционно човекът е пригоден да живее в мръсотия. Това, разбира се, не означава умишлено занемаряване на хигиената, но и другата крайност не е полезна. Когато имунната система не е натоварена адекватно, понякога тя се обръща срещу собствения организъм. Тогава се развиват автоимунните заболявания, съществува така наречената „хигиенна теория” за тяхното възникване. В домашни условия няма защо да се ползват болнични дезинфектанти, антибактериални сапуни и т.н. Човек няма как да се изолира напълно от средата, в която живее.

Как коментирате традиционните спорове в семействата дали и кога детето да тръгне на детска градина, защото първоначално ще боледува доста по-често?

Причината за тези чести заболявания при тръгване на детско заведение е напълно естествена. Малките са девствени по отношение на повечето инфекциозни причинители. В дома си детето контактува само със своето семейство и с близкия приятелски кръг. Тогава обикновено боледува веднъж на няколко месеца, а и по-рядко. В градината изведнъж се подлага на интензивни контакти не само с другите деца, но практически и с тяхното обкръжение. Така се предават в много по-голяма степен причинители на заразни заболявания. Детето започва да боледува веднъж на 2–3 седмици, че и по-често. Това не означава слаб имунитет, лошо хранене или лошо гледане в детската градина. Детето просто разширява неимоверно контактите си и се излага на нови вируси. Ако се отложи този период в ранното детство, той ще се случи при тръгването на училище. Разбира се, не е едно и също дали детето ще боледува често на 2–3 или на 6–7-годишна възраст. По-големите са по-укрепнали, но в крайна сметка след всяка прекарана вирусна инфекция организмът изработва антитела.

Друга дискусия е дали не е добре децата да изкарат например варицела като по-малки, защото протича леко.

Вярно е, че в повечето случаи варицелата протича по-благоприятно при по-малките, но има и изключения от това правило. При възрастните със сигурност е много рисково това заболяване. Но отново поради разни административни неуредици само у нас и в Хърватия нямаме ваксина срещу варицелата, каквато се прилага в целия ЕС. В България тази ваксина даже не е регистрирана, а имаме годишно по 38 хиляди случая. Сметнете какви загуби за здравето и за икономиката носи това.

При нас тези проблеми се дискутират обикновено когато ни сполети някаква трагедия...

Това ни е народопсихологията, не обичаме превенцията, застраховките, мисленето и действията навреме. От колко време говорим, че децата ни затлъстяват и се обездвижват, но хората се стряскат едва когато някой младеж получи инфаркт. Но и децата няма реално къде да спортуват организирано, подредено. Това е задължение на държавата.

Има ли кого да обучавате, ще останем ли без детски лекари?

Идват млади хора, някои имат искрено желание да се научат, но огромната част от завършващите се насочват навън. Не може един млад лекар да преживява с няколкостотин лева на месец и да му се създават огромни проблеми при вземането на специалност. Не съм оптимист. Обществените ресурси у нас не се насочват правилно.

Предвиждате ли обучение на персонала за действия при ебола?

Това трябва да се организира отново на държавно ниво, за да не стане, както се случи с епидемията от СПИН при нас. На първо място трябват мерки за предпазване на медицинския персонал. Иначе кой ще се заеме с тези болни? Спомням си, че в Чернобил пратиха да гасят реактора хора с ватенки, като им казваха, че те ги пазят от радиацията. Подобна е ситуацията и с този вирус.

Ще има ли скоро ваксина?

Не виждам как ще стане това. Тези ваксини, които ги определяме като нови, всъщност имат зад гърба си 10–15 г. проучвания, при това, ако всичко върви успешно. Разчита се на експериментални лекарства. Дано да не ни се налага в България! Ние се забатачваме с доставката на редовни лекарства, а си представям как ще се действа на пожар.

Коментари