От псориазис биват засегнати обикновени хора, известни политици, членове на царски и кралски фамилии, хора на изкуството, бележити интелектуалци

„I am silvery, scaly. Puddles of flakes form wherever I rest my flesh.

Each morning, I vacuum my bed. My torture is skin deep: there is no pain, not even itching; we lepers live a long time, and are ironically healthy in other respects. Lusty, though we are loathsome to love. Keen-sighted, though, we hate to look upon ourselves

The name of the disease, spiritually speaking, is humiliation.“

John Updike

The journal of a leper

Псориазисът е връстник на възрастта на човечеството. От дълбока древност до днес боледуват хора от целия свят, като тяхното социално положение, жизнен стандарт, професия и известност не определят честотата и тежестта на заболяването.

От псориазис биват засегнати обикновени хора, известни политици, членове на царски и кралски фамилии, хора на изкуството, бележити интелектуалци.

В древна Гърция лепрата и псориазисът са наричани с едно име – лепра. По времето на Hipocrates (460-377 г. пр. н. е.) заболяването е познато като „lepra” и „psora”, а също и като „alphos” и „leichen”.

Claudius Galen (130-201 г. пр. н. е.) пръв използва наименованието псориазис.

В началото на ХIХ век Robert Willan (1757-1812) и сътрудниците му разграничават псориазиса от лепра и микози. През същия век се утвърждава разбирането, че псориазисът е самостоятелно заболяване, което не е заразно.

През 60-те и 70-те години на ХХ век дерматолозите бяха обучавани, че „псориазисът е здраве в болестта“ и че псориатиците изключително рядко биват засягани от злокачествени заболявания. Днес се счита, че болните с псориазис са с повишен риск за развитие на рак на дебелото черво.

Проучвания от последната декада на миналия век и началото на ХХI век в областта на генетиката, имунологията и патофизиологията дадоха нов поглед върху патогенезата на заболяването.

Разгадаването на някои патогенетични механизми водещи до развитието на псориазис разкри нови възможности за лечение, насочено срещу конкретни причинители на възпалителния процес. В последствие на тези факти и терапевтичните успехи след провеждане на биологична терапия в специалността дерматология се извършва „медицинска революция” – под определението „болест на кожата” следва да разбираме „Т клетъчно медиирана болест“. Схващането, че псориазисът е заболяване с епидермален произход и засяга само кожата се замени с представата, че той е патологичен отговор на епидермиса предизвикан от имунни нарушения. Днес псориазисът се възприема като хронично, възпалително, системно заболяване.

В наши дни се счита, че 1,5 до 3% от населението на света е засегнато от болестта, а в Европа заболелите са около 14, 000, 000 души.

Схващането, че псориазисът е системно заболяване налага както нова терапевтична стратегия, така и ранна профилактика на възможността за засягане на вътрешните органи и развитие на атеросклероза. Изучаването, познаването и взимането на решения за съпътстващите го заболявания (коморбидности) става абсолютна необходимост за дерматолога. Това ще разшири неговия кръгозор, капацитет и значимост.

За страната се налага спешна необходимост от изготвянето на регистър на псориатично болните, както и на регистър за пациентите, лекувани с биологични средства.

Въпреки огромния прогрес в научните проучвания и въвеждането на биологичните средства в терапията, псориазисът остава нелечимо заболяване.

Засягането на кожата и особено на видимите и части води до смущения в социалните, емоционалните и сексуални контакти, а понякога и до депресивни състояния. Качеството на живот на псориатиците е силно нарушено, счита се, че е дори по-лошо от това на карциномно болните.

Учените, дерматолозите и заболелите ще трябва да извървят дълъг път докато стигне до възможността за окончателно излекуване. 

Псориазисът се оказа изключително сложно заболяване, сложно като самия живот.

„Животът е блясъкът на една светкавица на фона на тъмното небе“. Това е казвал преди повече от 50 години проф. Любен Попов – един от колосите на българската медицина. 

Младите хора се отнасят пренебрежително снизходително към подобни думи или изобщо не се замислят върху тях. Когато обаче си на 70 години, си даваш сметка колко точно е това определение…Като един миг премина времето от 2 януари 1970 г. – денят, в който за първи път седнах като редовен аспирант в аулата на университетската кожна клиника в София. Досега си спомням, че на катедрата застана проф. Петър Попхристов за да се сбогува с хората, които бе ръководил в продължение на години. Той бе избрал за последните си думи от катедрата строфи от стихотворение на Петко Славейков:

„аз може-би грeших,

но много ви любих…“

Тази книга е най-големият подарък за моята седемдесетгодишнина. Тя е написана от моите ученици. Аз съм ги избирал от студентската скамейка или от кръжока по кожни и венерически болести, който съществуваше по това време. Всички те говорят на два, а някои и на три чужди езика. Били са на краткотрайни или по-дълги специализации в елитни клиники в Европа или САЩ; посещавали са конгресите на Европейската и Американската академия по дерматология, където са предоставяли постери, клинични случаи съобщения и лекции, печелили са национални и международни награди.

Някои от тях избраха чужбина за да се реализират и хабилитират там, други отидоха защото не получиха възможност в родината си; останалите след упорита борба и проявен характер несъмнено ще заемат подобаващо място в академичните кръгове на българската дерматология.

Надявам се, че когато достигнат възрастта, в която осъзнаят думите на проф. Любен Попов, ще имат убедеността да кажат:

„Аз бях ученик на проф. Николай Цанков“

Чл. кор. проф. Николай Цанков