В Ню Лексингтън се намира гробът на американския журналист, който събужда международната съвест с правдивите си и прочувствени репортажи от пепелищата на Априлското въстание

Не предполагахме, че ще случим с такова хубаво време: тих, слън­чев есенен ден. През седмицата очите ни се умориха от взиране в микроскопи и компютри И сега си отпочиваха, поглъщайки щедрите багри на гледките по пътя. С три колежки от Кливлънд по мое предложение решихме да прекараме деня в едно градче в щата Охайо, свързано с историята на България.

Прекосихме Занезвил с неговите кокетни дву- и триетажни къщи и с внушителните черкви. Пътят извива между хълмове, обрасли с широколистни дървета. Напомнят ми за познати места из Предбалкана в Северна България и за Люлин планина.

Малко подир обяд достигаме крайната цел. Спираме на площада в центъра на Ню Пексинпън.

Отпред се издига солидно каменно здание в типичен викториански стил с множество кулички и ветропоказатели. Направо прилича на крепост и впечатлението ни се подкрепя от голямото оръдие пред входа й. Това е сградата на окръжния съд.

Срещу нея отвъд улицата е градският парк. Там, сред дърветата, го разпознавам. На ръст, по-висок от естествения. Забързан напред с широка крачка. С ботуши над коленете, с преметната през рамо чанта.

На малкия пиедестал личи надпис:

Джаюоариъс А. Макгахан

1844 - 1878

Поборник за свободата на България

Авторът на това на пръв поглед грубовато, но всъщност внушаващо неподправен драматизъм изваяние е известният скулптор Любомир Далчев. Макгахан е роден край Ню Лексингтън и е погребан в това градче. Предаден е от ваятеля, както е съхранен в паметта на потомците - устремен към най­ горещите събития на своето време, за да ги отрази пръв и правдиво според убеждението си: "Никога не допускам собствените ми об­разованост или предразсъдъци да заслепят очите ми за истината." В едната му ръка е бележник, в другата - писалка, С вълнение докосвам десницата, която е разтърсила Европа и е предизвикала войната за нашето освобождение. Гледам застиналия в неудържим стремеж журналист и си спомням думите на негов съгражданин и съвременник:

"Перото е по-могъщо от меча."

В ранния следобед центърът и околните улици са пусти и ние напразно се опитваме да зърнем някого, за да ни упъти. По дворовете жълтеят големи тикви. Така по традиция се отбелязва Хелуин. Пред една двуетажна къща с широка веранда белеят две кукли на смешници, възседнали огромна надуваема тиква.

Най-после късметът ни се усмихва. Забелязваме възрастен мъж, който събира с гребло окапалата шума. Русокосо момиченце на 4-5 години се върти покрай краката му. Старецът се подпира на греблото, поправя очилата си и преди да съм свършил с въпроса си казва:

,,А, Макгахан, да, ние се гордеем с него. Всяка година има тържества през юни, когато е роден. Дъщеря ми участва в подготовката им. А гробището не е далеч, на онази височина е - посочва той с ръка. ­ Там лесно ще откриете гроба му. Той е на втората алея. Баща ми е погребан до него, затова го знам със сигурност."

Докато следваме указаната посока, се опитвам да запозная спътничките си, които са от различни страни, с живота на Макгахан. Още млад и неизвестен, той успява да интервюира току-що завърналия се от продължителна емиграция Виктор Юго. Какъв изключителен старт в журналистическата му дейност! Макгахан е сред комунарите по барикадите на Париж и признава, че е един от тях. Сближава се с обаятелния Ярослав Домбровски, благородник със синя кръв, но я пролива като командир на червените въстаници. При разгрома на комуната Макгахан се разминава на косъм със смъртта. Две години по­късно смелият американец сам, на кон прекосява пустинята Казълкум и описва превземането от царската армия на старинна Хива в Централна Азия. Малко преди това се жени за руската благородничка Варвара Елагина, близка на Лев Толстой, която често му е гостувала в Ясна поляна сред праобразите на Ана Каренина и княз Болконски. Утвърдил се вече като военен кореспондент, Макгахан се скита цели десет месеца из Пиренеите с войските на Дон Карлос и Отново, както в Париж, по едно чудо остава жив. Не след дълго неизтощимият американец се качва на кораба "Пандора" и участва в експедиция за търсене на Северозападния проход - връзката между Атлантическия и Тихия океан. Този път куршуми не свирят около него, но неизвестностите и суровата природа на Арктика ,подлагат пак на изпитание волята и здравето му. Изглежда съдбата благосклонно го пази за най-важната мисия в живота му.

През лятото на 1876 година, вече като кореспондент на основания от Чарлс Дикенс либерален вестник ,,Дейли Нюз“, Мактахан пристига в България заедно със своя сънародник и отдавнашен приятел Юджийн Скайлър, също като него честен и неподатлив на чужди внушения. С правдивите си и прочувствени репортажи от пепелищата на Априлското въстание Макгахан събужда международната съвест. Благодарение на него милиони хора стават съпричастни със злочестата съдба на никому неизвестните дотогава Батак, Перущица, Панагюрище, Клисура. Той не само приповдига савана върху жертвите на нечуваните престъпления, но и недвусмислено посочва истинските причини и виновниците. Опитите да се омаловажат зверствата с оправданието, че в една война и двете страни извършват жестокости, биват пронизани в зародиш от перото на всевиждащия наблюдател.

Потомъкът на фермери от Охайо променя представата за българите, като показва тяхното трудолюбие, скромност, търпение и с нескрито удивление посочва: "почти няма българско село без училище". Никога дотогава Европа със своите труженици, интелигенция и правителства не е била така единна, както след появата на писмата му от България. Старият Гладстон се захваща с младежка енергия да отстоява каузата на далечния непознат народ, Юго държи прочувствена реч, на каквато само той е способен, Русия се възправя с християнска жертвоroтoвност...

Стигаме до входната телена врата на нюлексингтънското гробище. Светлината на следобедното слънце струи между клоните на кленовите дървета. Не са малко имената по околните паметници, които започват с частицата "Мак". Въпреки това без много лутане от­криваме гроба на българския защитник.

Отдясно е най-старата паметна плоча - от гранит във формата на сърце. Върху нея са издълбани кръст, името и годината на рождението и на смъртта на знаменития кореспондент. Отляво е бюстът на Макгахан, дар от България. Той е копие на бюста му в Батак. Встрани е оръдие, реликва от Гражданската война в САЩ, поставено тук от членовете на клуба "Макгахан".

В центъра на този надгробен ансамбъл върху двоен постамент се издига каменен блок, чиито четири стени се стесняват и скосяват нагоре, създавайки впечатлението за древен саркофаг. Върху този изящен с простота и изчистеност на формите паметник е изписано:

МАКГАХАН ОСВОБОДИТЕЛ НА БЪЛГАРИЯ

Към това място никой българин не би могъл да пристъпи с равнодушие. Подобно на Байрон, донесъл свободата на Гърция, кореспондентът от Охайо, сроден по неспокойния си дух и чувството за справедливост с английския лорд, спомага за избавлението на България от вековното робство.

"Твърде добър е, за да е истински!" - възкликва Сарита Оберой, моята колежка от Индия, и аз изпитвам облекчение, усещайки че спътничките ми не съжаляват, задето са се съгласили да ми правят компания. Дотогава се притеснявах, че те може би са разочаровани - в ден за почивка, при това хубаво време аз съм ги повел на гробище в един глух градец.

Холандката Ана разсъждава на глас:

"Не знам доколко този човек е допринесъл за вашата свобода, но аз искрено му завиждам. Такъв бурен живот: барикади, пустиня, Арктика, после през Балкана с руските войски до Константинопол! И всичко това за някакви си 7-8 години! А ние прекарваме десетилетия все с едни и същи неща. Това еднообразие хронически ни погубва".

Думите й ме подсещат за Лермонтовия метежен платноход; бягащ от спокойствие и стремящ се към бури. Познавал ли е Макгахан тази творба? Той и Скайлър полагат началото на една традиция: взаимодействие между американци и руснаци за благото на други народи, и най-ярките й проявления ще бъдат отбелязани през 40-те години на следващия XX век!

Бавно тръгваме към изхода на гробището. Чудя се на колко ли хора в моята родина името Макгахан говори нещо? Ние все още сме в дълг пред него. Достатъчно ли са паметниците в Батак и Елена и улиците с името му в няколко наши града? Благодарността ни към Юджийн Скайлър е още по-скромна! Достоен паметник на благородните американци трябва да се извиси в столицата на свободна България. Докога и какво още ще чакаме?

Прясно опадалите листа шумолят под краката ми и сякаш нашепват: империи изчезват, географски карти се прекрояват, демографски сривове стопяват цели народи. Но съвестта и стремежът към справедливост винаги ще имат опора в откровението на Макгахан, споделено още в първата му дописка от България: "Защо да бъдем на страната на силния срещу слабия, когато очевидно слабият е прав?"

Кливлънд - Ню Лексингтън – Кливлънд - София

Публикувах тази статия във в. "Сега" на 28 февруари 2015 г., но тъй като искам тя да бъде видима и популярна в интернет, я помествам и в CredoWeb