За докторите по света

В началото на септември 1999 година, бяхме хванали пътят за Ниагарския водопад. Дъщеря ни беше на гости в Бостън и ние искахме да и покажем близките забележителности! Тъй като почти никога не ни се случва да тръгнем на път с кола преди обяд, спряхме да преспим в едно градче наречено – Пейнтид Пост, щата Ню Йорк.

Събудих се към 4 часа сутринта с желание да посетя едното място, на което англо-говорящите  народи за благозвучие му викат банята (аз обаче нямаше да си взимам душ... или вана). Посетих го! Не можах да пусна никаква течност. Може и да съм имал слаби бъбречни болки, но желанието да се изпикая доминираше многократно. В 6 часа събудих останалите и обясних, че ще трябва да отскочим до най-близката болница. Спомнихме си, че на влизане в началото на градчето бяхме видяли знак за болница и съвсем скоро след това вече бяхме там и ме приемаха[1]. Сутринта премина в попълване на формуляри и изследвания – кръв, урина (няколко капки), ренгенови снимки. Взимането на кръв ми припомни мигновенно сцена от любимия ми сериал „Да, господин министър”. Защо? Защото сестрата беше много зле с налучкването на вените ми, та ме дупчи четири пъти докато успя да ми вземе нужното количество кръв. Издържах стоически, а думите на сър Хъмфри от „Да, господин министър” „Много по-добре е да не си избираме ДжиПи сами чрез отзивите на другите пациенти, а по случаен начин, така че всички ще имаме еднакъв шанс да попаднем на лош лекар!” звучаха в ушите ми. Мисля, че също подписах декларация, че ако умра няма да ги съдя или нещо подобно. С това обаче странните нелепи и леко смешни явления приключиха. Към 12 ме посети интелигентен мъж в бяла престилка, навярно малко по-възрастен от мен. Вече беше разбрал, че правим постдок в Масачузетската Обща болница и изтъкна, че и той самият е учил в Бостън, в университета Тафт, който също е филиал на Харвардската медицинска школа. Това беше доктора, който на другия ден щеше да ме оперира. Показа ми рентгеновата снимка, каза какъв оценява да е диаметъра на камъка, който е позапушил уретрата и че няма как  аз да го ‘изхвърля’.

- Утре, ще вляза през уретрата с едно устройство и се надявам да го извадя” – ми казва лекарят – „Съгласен ли сте на такава процедура? Не мога да ви дам 100% гаранция, но в около 95 от 100 случая няма проблеми с изваждането на камъчето.

- Съгласен съм! – отговарям аз.

В осем сутринта вече съм заведен пред операционната. Появява се анестезиологът, който виждам, че е от китайски произход. За разлика от сестрата предния ден, той намира кръвоносния съд без проблем и без д а оставя синини! Казва ми, че до една минута ще заспя, което ми се вижда странно, но наистина след минута съзнанието ми се затваря. Два часа по-късно някой ме извежда от удобната нирвана, в която съзнанието ми се е настанило. Първата ми мисъл бе – „Защо ме безпокоят! Та аз се чувствам така добре!”

Още два часа по-късно бях изписан от болницата и продължаваме пътешествието си към Ниагарските водопади.

Този разказ е пример за ефективност. Колко струваше тази операция, може да попитате? Точно не мога да кажа, защото получавах на няколко пъти копия от плащания, които моята застрахователна компания „Блу Шийлд, Блу Крос” бе правила, може би на обща стойност около $7000. Три пъти получавах една фактура на стойност от $28 долара, докато осъзная, че те не се покриват от застраховката.

***

Следващия разказ е пример за неефективност. Случи се в Италия. Съпругата ми имаше проблем с „hordeolum”, или на български език ‘ечемик’ на клепача на окото. След като в продължение на половин година трима лекаря от различни клиники я гледаха и предписваха „тобрадекс” и ги бе страх от операция, достигнахме до клиника „Вижън”. Лекарят, който я прегледа препоръча операция, която извърши доста добре в началото на месец януари. Може би е трябвало да информира жена ми че в следващите месец-два все още ще има леко подуване на клепача, но постепенно организмът сам ще си довърши започнатото от него. Това малко недоволство от слабата остатъчна  подутина на клепачите -  бяха оперирани и двата клепача – имахме неблагоразумието да споделим с нашия италиански колега, с когото в този момент работихме съвместно. Той веднага изрази желание да помогне като ни увери, че в техния медицински център работят едни от най-добрите очни специалисти в Италия. Помъчихме се любездно да отклоним предложението му. Въпреки че иследванията ни бяха  финансирани от италианска медицинска институция, нямахме местна здравна застраховка, та се помъчихме да обясним, че нямаме желание да плащаме за неясни медицински прегледи[2]. Нашият добър приятел обаче ни обясни, че няма да се плаща, а ще е като услуга – колега на колега. И така той ангажира час при нашата следваща работна среща с него да посетим и известния специалист. Неизвестно защо, ден по-рано, докато работихме с него, му се обадиха да го известят, че сменят часът от ранния следобед на първия сутрешен преглед от 9 часа. Рано на другия ден се срещнахме с нашия приятел за да ни покаже пътя до мястото за преглед. Пристигнахме и зачакахме. Колегата ни бе с нас и ние си оплътнявахме времето дискутирайки различни теми – по работа и от живота. 45 минути след назначения час за преглед, докторът още липсваше. „Знаете ли – казва ни изведнъж колегата – този преглед всъщност ще е платен, но не се безпокойте аз ще го платя. Считайте го като добавка към вашето финансиране.” Споглеждаме се с съпругата ми и му думаме, че няма да го оставим той да плаща от джоба си за наш преглед! След около час заветния момент идва и съпругата ми вече е на преглед. Виждайки кирилицата по някои от документите, които жена ми му показва от предни прегледи, той първо решава, че тя неизвестно защо е от Украйна и второ, че той нищо не може да разбере от тях – въпреки че всички рецепти са на латиница – и бутайки ги на страна казва, че той има нещо да й предпише за найния случай. След като и подава рецептата докторът пожелава на същисаната ми съпруга „Good Luck”, и с това приключва прегледът, който се оказва, че струва 120 евро! Фрапантното бе, че отгоре на това тази частна медицинска институция не приемаше кредит и дебит карти, а само кеш!

Решихме да изпълним рецептата на място и когато получих лекарството на него пишеше – „тобрадекс”!

 Това не беше съвсем края на историята! Тъй като по принцип пазаруваме с кредитни карти, избягваме да носим много пари в наличност. Така че заплащането в кеш на тази странна медицинска услуга, довлече друга неприятност. Карахме кола под наем.  И както се знае, когато връщаш кола под наем, трябва да я върнеш с пълен резервоар. Иначе ти натоварват сметката добре. Летяхме на другата сутрин обратно за България много рано, така че трябваше да сме напълнили бензин в колата от предната вечер. В Италия повечето бензиностанции затварят вечерно време. Въпреки това, бензин можеш да налееш, но ако имаш банкноти в наличност, които пъхаш директно в слот/прорез в бензиновата колонка. Има и бензиностанции с бензинови колонки, на които пише „карта”. Знаехме, че нямаме достатъчно пари в наличност за да напълним резервоара до горе и за това отидохме на колонката, на която предполагаемо можеше да се напълни бензин с карта. Колонката обаче  ми глътна кредитната карта!?! След което в объркаността си реших, че имам достатъчно банкноти за да налея бензин от другата колонка. Уви, бензинометърът показа малко над ¾ резервоар. Нямаше как и на другия ден рано сутринта върнахме колата с не пълен резервоар, което в последствие ни струваше още около 50 евро глоба. Направих равносметка и установих че безмислената италианска здравна услуга ни е струвала с около 100 лева повече от операцията на българския лекар, изпълнена в частна клиника! Е, казахме си – за знанието и образованието човек си плаща!

***

От шест месеца чувствах дисконфорт в един кътник! Венецът от време на време прокървяваше и леко се подуваше. Бях в Едмънтън, Канада единственото място където имахме и дентална медицинска застраховка. Какво пък, казах си, до ваканцията в България отават още шест месеца, я поне да използвам това, за което си плащам. Бях си избрал един поляк зъболекар вече и раших да го посетя. Човекът, реши че зъбите ми имат нужда от почистване, но за другия проблем ми каза, че е извън неговата компетентност и трябва да отида на ендодонтист! Бях малко изненадан, тъй като за първи път чувах за зъболекар, който се занимава само с това! Явно обаче, че това занимание, поне в Канада е още по-доходно от останалата зъболекарска работа. Ендодонтистът, който намерих ми записа час за след месец! По едно странно съвпадение забелязах, че и един мой колега медицински физик е с леко подута буза и има същия проблем. В такива моменти хората си споделят болежките, които в неговия случай са били доста по-големи от моите. Разбрах, че съпругата му е дентална мед-сестра, и му казвам „Ех, поне това ще ти помогне да те вземат по-бързо, а не да чакаш месец като мен.”

- Нищо подобно – казва ми той – и на мен ми дадоха час чак след около три седмици.

Не си спомням дали в 3 или 4 сеанса ендодонтистът излекува кътника ми. Не това е дребномащабното впечатление, което искам да споделя. Когато отвори горния кътник, два от каналите на отдавна умъртвените три корена се оказаха калцирани и непроходими, докато единия се оказа проходим и той чрез него успя да достигне до пулпата, или където там му трябваше. Когато забеляза калцирането извика сестрата – негова асистентка – за да й покаже как е използвана някаква стара техника на лечение, която те (напредналите канадци, да се подразбира) отдавна не използват и затова каналът се е калцирал. Седях с разтворена уста и си мислех колко е лесно да си високомерен и да съдиш отстрани другите, без да си им изживял хала. Та този ми зъб бе правен преди тридесет години. Може би и в Канада е имало тогава зъболекари все още ползващи тази техника на лечение. Особенно, ако са били по-възрастни и свикнали с нея. Аз знаех за един възрастен онколог, който си прилагаше методите, които бе използвал отпреди двадесет години и не искаше и да знае за новостите. А новостите в тази област, една от най-бързо развиващите се в технологично отношение са драстични!

В крайна сметка тази стара технология се оказа не чак толкова ужасна, защото моя зъб бе излекуван,  а зъба на моя канадски колега изваден!

Та да се върнем на медицинските застраховки, цялата тази процедура струваше около $1300, от които аз трябваше да платя $400. Зъбът бе оставен с една вълнообразна амалгамена пломба, тъй като да прави завършваща пломба не бе в полето на действие на ендодонтиста. Посетих пак моя поляк, от който разбрах, че обличането на зъба с метало-керамика се води не толкова необходима операцията и аз ще трябва да платя около $600 което бе 50% или повече от стойността на процедурата. Не ги платих! Макар и без никаква застраховка в България зъба ми бе облечен за значително по-малка сума.

[1] Никой не ме гледаше накриво и разпитваше за Здравната каса! Такава разбира се в Щатите няма! Има нещо много по-добро – различни здравни застрахователи. Може би чак два часа по-късно след като бях приет ме попитаха каква застраховка имам.

[2] В Щатите се бяхме сблъскали с не много голямата компетентност на ДжиПи-тата. Месец и половина преди да ми извадят камъка, запушващ уретрата имах бъбречна криза, която ме заведе за първи и последен път при моя ДжиПи. Освен, че си говорихме за Черно Море и за това, че бъбречните камъни идват в най-различни големини, нищо не научих от него! Съпругата ми пък реши да използва своята застраховка и да се прегледа за нещо, което ДжиПи-то й просто нарече „skin bag” (кожена торбичка) и каза, че ако иска да го махне трябва да си плати сама, защото било козметична операция. След това започна да я кара да минава на мамограф и да си прави всички други изследвания! Междувпрочем доста изследвания показват, че предварителните прегледи с мамограф са виновени за добра част от случаите с рак на гърдата.