Ние бихме могли да си устроим един чуден свят.

Ние бихме могли – но не го правим, защото не следваме хода на еволюцията.

Вече никой не може да играе ролята на невинен.

Фридрих Дюренмат (1921-1990)

Прочели ли сте „Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг? Не ви я препоръчвам безрезервно, но там има една много крехка алегория – невинни деца, изолирани на безлюден остров, започват да се държат като хищници, за да оцелеят. Ние, българите, сме един такъв социален опит за създаване на хищници. Европейците са ни изолирали на един остров на сиромашията и в борбата за съхраняване на телесното, се държим като животни.

Виктор Астафиев написа, че „социализмът беше вреден за тялото ни, а капитализмът – за душите”. Това в най-голяма степен се отнася за българския капитализъм, който не остави път за спасение на душите ни. Загубихме „пътя към храма” и разрухата ще бъде пълна, ако не събудим човека в нас чрез състрадание, милост, смирение, благородство и щедрост. Всеки един от нас в своя живот и обкръжение. На ден по малко, но с постоянство. Ако това се случи, би удивило всички и към нас българите ще започнат да се отнасят с уважение, каквото предците ни са заслужили за да се ползваме ние от него. Както сме удивили Европа с богомилството, отхвърлило църковната догма и превело Европа през вратите на Ренесанса. Богомилите са онова начало за европейците, без което нямаше да говорим за Просвещение. Новото събуждане на българите трябва да се случи, иначе бъдещето е така предсказуемо, че му прилича една фраза на Емил-Мишел Чоран: „Виждам бъдещето толкова ясно, че ако имах деца, незабавно бих ги удушил”. Ако децата ни започнат да се връщат обратно при нас в родината си, от която ги прокудихме, това ще означава, че сме намерили отново пътя. Сега се лутаме без посока, защото следваме онова правило, че когато не знаеш правилната посока, всички посоки са верни. Затова децата ни поемат накъдето им видят очите. Те не искат да участват в несполучливи социални опити, които закотвиха България на дъното при групата на обречените. И, въпреки тази обреченост, продължаваме да страдаме в тази смъртоносна болест, наречена живот. В този парадокс се съдържа цялата красота на света, в него е и оправданието му. Ех, скъпи мои Чоран и Достоевски.

По-горе споменах удивлението. Удивлението е най-хубавото, което имаме, и нашето най-красиво отношение към света и живота. Това съм откраднал от Томас Ман, който понаточва понякога мозъчните ми гънки, затъпели от вестникарска пошлост и телевизионен тюрлю-гювеч. Удивлението към любимия човек е извор на любов, на която се посвещаваш безусловно. Удивлението и Страданието, които съпътстват тази любов, вървят неизменно ръка за ръка. Удивлението е в основата на всяко творчество, защото художествените способности са в дарбата за удивление. Чрез тази дарба ние усвояваме красотата, създадена от другите и първоначалният порив е подражание на тази красота, която ни вдъхновява да опитаме, за да постигнем и ние такава. Ако имаме талант да претворим тази красота по друг, различен начин, да я докоснем с нашия темперамент и да превърнем докоснатото в изкуство, ставаме творци на нова красота. Тя не би въздействала на сетивата, ако я наблюдаваме прагматично, с преценка, различна от естетическата. Красотата ни въздейства спонтанно. Красиво е онова, което ни харесва без интерес е писал E. Кант. Мечтая за този ден, в който България ще очарова с нещо красиво света, така, без прагматичен интерес и не с удивителната си природна красота, а с онова невидимо чудо, което сътворява само душата и не се вижда с очите. Нещо неповторимо и приказно, за което всички ще говорят и ще ни сочат на географската карта на света. Нещо, което отдавна сме изстрадали и чака да изригне от дълбините като орфическа мистерия. Това е прекият път към живота на един народ – пътят на изстраданата красота. Като любовта на Орфей и Евридика.

Ханс Касторп, героят на Томас Ман от „Вълшебната планина” казва, че към живота има два пътя. Единият е лесният, прекият, добрият път, а другият е по-лошият, по-непредвидимият, който отвежда към царството на безмилостния Хадес – пътят през смъртта. Смъртта като необходим преход към познанието на живота. Но млъкни сърце! Да оставим това на философите от следващите цивилизации, защото не познавам народ или минала цивилизация, която да е отишла далеч в самоопознаването си чрез анализиране на собствената си гибел. Не искам българите да имат тази злочеста съдба и да вървят към самоунищожение, а да започнат да работят за духа си. Така мисля аз, но да не стане като при шопа, който казал „вървя и мисля, вървя и мисля и накрая се усещам, че само вървя.“ Нека не изглеждам мелодраматичен или смешен за по-прагматичните, но ако се изразя чрез писаното от Чоран „който се бои да не стане смешен, няма да стигне далече нито в доброто, нито в злото, дарбите му ще останат неосъществени и дори да е гениален, ще бъде обречен на посредственост”. По-скоро съм малко ядосан на всичко случващо се днес и сега в България. И най-малкото ме ядосва, но аз съм малък човек, а величието на човек се измерва с големината на нещата, които могат да го ядосат, казал Чърчил. Не знам колко е велик този дебелак, но не е трябвало да ни се ядосва дотолкова, че да ни зареже тук, където неземната красота се среща с държавническа недалновидност и политическо безлюбие. С горчивина си припомням написаното от покойния Иван Методиев:

„Така красиво всичко се руши,

че нищото върховен смисъл става.”

Надявам се да стане чудо, да настъпи някаква неочаквана и бърза промяна към по-добро. Да започнем да виждаме това, което е в очите ни, и да чуваме онова, което минава през ушите ни. Да стиснем зъби и да заработим с морал и отдаденост, да съживим жалките остатъци на националното ни достойнство и да се върнем при корените си. Все още можем да тръгнем към промяна. Не трябва да вървим срещу естествените природни закони. Да признаем силата на казаното от Хераклит, че „в света няма нищо постоянно, с изключение на промените”. Да не се плашим от промяна, защото тя и без това тече, но все в грешна посока. Да обърнем посоката. Иначе ще пропилеем живота си като гениалния Джордж Бест - футболистът на сърцето ми. Негови са думите: „През живота си пръснах много пари за алкохол, жени и коли. Останалите просто ги пропилях”. Гениалните са безпардонно откровени, какъвто е бил и Джузепе Верди: „В изкуството, както и в любовта, преди всичко е нужно да бъдеш откровен.” Благодарим ти за всичките 200 години сред нас обикновените човеци, Великане!

Някъде прочетох, че сърцето има разум, който другият разум не разбира. В сегашното смутно време на бездуховност развивайте сърдечния си разум, като посветите повече мигове на любимите си хора и книги. Четете! Ако искате да преживеете и видите всичко, да последвате мечтите си, просто четете много. Само в книгите ще полетите натам, накъдето винаги са гледали очите ви.

„За да се роди един тигър, е необходим поне един полет на пеперуда” написа Георги Чалдъков в своята великолепна книга „Любомъдри читателю”.

За да се възроди отново България е необходим вашият полет.

Иначе ни остава ролята на невинни...

Коста Костов