Дефицит на витамин В12 довел до поредица от объркващи симптоми като умора, главоболие, болки и проблеми с паметта

Когато американската писателка Мелиса Банигън се разболява от мистериозна болест,  лекарите й казват просто да си почива и да се храни по-добре. Лутането продължава 20 години, преди да й бъде поставена истинската диагноза – дефицит на витамин В12, пише в. „Вашингтон пост“. 

Жената започнала да изпитва здравословни проблеми, които на пръв поглед изобщо не били свързани – главоболие, депресия, безсъние, периферна невропатия, умора, болка в ставите, гръдна болка, задух, увреждане на гръбнака  и най-разнообразни некомфортни стомашночревни проблеми. 

През последните 5 години нещата се влошили още повече. Мелиса развила също така лактозна непоносимост, слаба форма на витилиго (състояние, при което кожата губи пигментацията си) и много силeн световъртеж. Преминала през серия от състояния на треска и осъзнала, че се появат проблеми с паметта й. 

Лекарите успокоили жената, че като преуморена самотна 40-годишна майка тя трябва да намери начини да спи повече и да си почива. Част от проблемите й вероятно се дължали и на нормалния процес на стареене на организма, обяснили те.  

Според Мелиса обаче това, което се случвало с нея, не било нормално. Страстен читател и писател по професия, тя вече не можела да се концентрира върху работата си. Трудно й било да прочете дори една страница от книга или пък да държи молива достатъчно дълго, че да напише списък с продуктите за пазар.  Често се чувствала толкова изморена, че се отказвала от насрочени срещи с приятели. А когато все пак се насилвала да стане от леглото, не можела да се концентрира в разговорите с тях. Постепенно загубила връзките си, защото все по-често си стояла у дома. Преди години Мелиса обичала да тича, да плува и да ходи пеша сред природата. Накрая обаче изкачването дори на един етаж по стълбите я изморявало.  Престанала да се движи.

Мелиса разказва, че спазвала всички съвети на лекарите – променила начина си на хранене и сън, ходела на прегледи при рехабилитатори, невролози и ревматолози, на масажи, акупунктура и дори при специалисти по билките. 

Симптомите обаче продължили да се влошават. След една обикновена настинка тя развила пневмония, а след това и сепсис, като била приета по спешност в интензивното отделение в болница. Проблемите с паметта й се задълбочили, тя започнала да забравя важни срокове, своя социален осигурителен номер, веднъж дори рождената дата на дъщеря си. 

Един ден Мелиса стояла в стая и се чудела къде е, докато не осъзнала, че е в собствената си кухня в Бруклин. Ужасена, че светът около нея се разпада, жената отишла за пореден път на невролог.  Притеснявала се най-много от това, че губи паметта си, страхувала се, има алцхаймер. Лекарят обаче я уверил, че е твърде млада за това. След като се провалила на елементарен тест на паметта, лекарят насрочил дата за по-обстоен преглед. 

Както винаги, медицинската сестра й взела кръв за изследвания при първия преглед. На другия ден сутринта й се обадили от кабинета, за  да й съобщят, че има дефицит на витамин В12. 

B12 се намира в естествен вид само в храни с животински произход като червено месо и млечни продукти. Той играе ключова роля във функционирането на мозъка и нервната система и е необходим за производството на здрави червени кръвни клетки. 

Мелиса била учудена от резултата, тъй като всекидневно вземала витамина под формата на хранителна добавка повече от година, докато се опитвала да спазва вегански режим. 
Неврологът успокоил жената, че този дефицит може да се компенсира.  Имало само едно притеснително нещо- дефицитът на витамин В12 може да е причинен от автоимунно заболяване – пернициозна (злокачествена) анемия. 

Злокачествената анемия е хронично заболяване, при което имунната система атакува париеталните клетки в стомашните жлези и в обвивката на стомаха. В резултат се нарушава механизмът, по който В12 се абсорбира в тялото през червата. Така се стига до дефицит, въпреки че човек може да приема добавки с витамина. 

Симптомите на болестта варират. При Мелиса обаче повечето от тях били налице. Ако не се предприеме лечение, крайните фази на болестта могат да доведат до застойна сърдечна недостатъчност, дегенерация на гръбначния стълб и неврологични усложнения като деменция. Преди откриване на терапия за болестта през 1926 г. всички, страдащи от заболяването, свършвали с дълга и бавна смърт. 

Пернициозната анемия се среща по-често при хора от скандинавски произход и като цяло от Северна Европа. Болестта може да се предава по наследство. Мелиса знаела, че има ирландски корени, а обикновен ДНК тест показал генетична връзка със скандинавските народи. Последното парче от пъзела се подредило, когато жената описала симптомите си на свои роднини. Леля й се сетила, че когато била дете, бабата на Мелиса си биела инжекции, които наричала „инжекции от черен дроб“ – специално синтезиран В12 под формата на цианокобаламин. За първи път това станало възможно през 1948 г. 

„Първата подобна инжекция облекчи симптомите ми до такава степен, че се почувствах като нов човек. За първи път през годините на зрелия ми живот болката изчезна, а мозъкът ми се възстанови напълно за едно денонощие. Чудя се дали и баба ми е изпитала подобно нещо след първата инжекция“, разказва Мелиса. 

20 години са нужни на американката, за да й бъде поставена правилната диагноза и първата инжекция с витамин В12. Изследванията показват, че заболяването може да се развива в продължение на 20 и повече години, като симптомите се влошават бавно с течение на времето. 

Мелиса вече се чувства много по-добре, като все още има непоносимост към лактоза. Остават и симптомите, свързани с витилиго, както и мравучкането в крайниците, резултат от периферната невропатия. 

Понякога съжалява, че диагнозата й не е поставена по-рано, тъй като тогава можело да довърши много започната работа, а и романтични връзки. Щастлива е обаче, че след 20 години мъглата най-накрая започва да се вдига около нея, пише в. „Вашингтон пост“.