Публикуван във в. Словото днес, 17 бр. (788), 07.05.2015, год. ХІХ, стр. 3

Наскоро прочетох пространното есе на Исмаил Кадаре „Легенда на легендите“ за писмената и устната литератури от зараждането им досега. В една от главите авторът прави паралел между окото и ухото – двата основни рецептора, чрез които се възприема едната и другата литература. Допълних Кадаре, че и в двата случая отзвукът е в душата. И заради отзвукът единият творец пише, а другият разказва, един чете, а друг слуша митове, приказки, легенди.  Независимо от начина на възприемане на творбата, в основата е общуването между творец и читател или слушател, за да се постигне най-висшето изживяване у възприемащия изкуството – катарзиса и удовлетворението на твореца, че е провокирал друг да изживее нещо неповторимо, че посланията му са достигнали до душата и мисълта на хората, за които са творени. Тези два момента могат да се постигнат само ако творецът има Свободата да твори под диктата на морала и съвестта си и чуваемост у читателя/слушателя да възприеме посланията на твореца. Този извод ме накара да се замисля за състоянието на Свободата на Словото и чуваемостта в България и причината да не можем да изживеем катарзиса от постигнатата Свобода като народ, като нация, като общество и да вървим напред.

Няколко пъти съм писал за силата и виталността на Словото с идеята, че макар и осквернено, обидено, омерзено в мас-медии, дори в художествени книги и театри в последните години, Словото продължава да живее и да се бори с недъзите на личността и обществото. Същото е и със Свободата – изкривена, очернена, обругана, интерпретирана от всеки по различен начин – както Дяволът чете Светата книга, Тя крее в мечтите на човека и се опитва да въдвори ред в объркания свят...

По повод на горните редове, написани преди пет-шест години, сега си мисля: Добре казано, за съжаление – наивно, нереално, утопично. Все повече Словото затъва в блатото на посредствеността, все повече Свободата се изражда в безотговорна свободия и вместо да твори ред, създава безпорядък. Единични Дон Кихотовци се подвизават на страниците на специализирани литературни издания, яхнали изморения си Росинант-Пегас и размахват литературното си копие, на върха на което се крепи Свободата... А тълпата, формирана от чалга, немотия и политици, стои встрани и се надсмива над оптимистичния им ентусиазъм или ги подминава с безразличие, затънала в ежедневните си грижи физически да оцелее, задъхана в берзопроменящите се живот и свят, забравила душата си, изгубила сърцето си.

Причината според мен за краха на Словото и Свободата е липсата на чуваемост у изнервения, обезнадежден и уморен от недоимък, кризи и реформи наш съвременник. По време на социализма липсваше Свобода на Словото, но имаше чуваемост. Казаното дори с езоповски език на часа се чуваше от хората, от цензорите и властта и стигаше за дни до всички слоеве на обществото, най-често предавано като устна реч. И трите категории тогава – общество, цензори и власт, имаха изострен слух, чувствителност и отношение към Словото и всяка реагираше по свой си начин: обществото с отрицание, насмешка и пасивно непокорство, поради невъзможността да реагира със стачки и митинги, цензорите със забрани, а властта с уволнения и спрени книги, филми и постановки. Сега всеки може да каже и напише каквото пожелае, дори да обругае Министър-председателя и Президента, да изнесе обективни факти за кражби, провали и корупция, но без какъвто и да е последващ ефект от страна на обществото и на власт-имащите. Никой от власт-имащите не чу воплите на пострадалите от наводненията през миналата година, на пенсионерите, на ужилените от ЦКБ, за загубите от внесените без мито стоки и много други и не направи нещо да им помогне, т.е. да свърши това, за което е избран от нас – хилядите глас-имащи, но не и хилядите, чийто глас е чут и оценен!

Чуваемостта предполага отношение, ангажираност и отговорност, както е в повечето западно-европейски страни като Франция, Англия, Германия. И най-вече – висока степен на съзнание на политиците и на обществото, резултат от хилядолетната им история на борби за права и борби с недъзи. Там всеки спазва нормите и носи отговорност за сторените грешки. Отклоненията се забелязват и наказват – такива са там правилата на играта, за разлика от нас. Защото го иска най-вече обеществото, всеки един човек. Ако политиците не се спазват правилата, обществото реагира – със стачки, митинги, до пълна победа. И респектирани от силата на обществото, дори и да не го желаят, политиците се подчиняват на волята на тези, които са ги издигнали на висшите държавни постове.

При нас арогантността на политиците е безпределна. Смяната на мненията на 180° в рамките на дни е нормално явление при наште политици – примерите са безбройни. Знаят го те, знае го и обществото, но никой не реагира. Защото преди имахме проблем със Свободата на Словото, сега с чуваемостта. Трудно ми е да преценя кой от двата проблема е по-голям. Във всички случаи резултатът е изродена Свобода.

И поради липсата на истинската, съзидателна Свобода, от край време кратки и единични са катарзисите в хилядолетната ни историята – може би при освобожденията от двете робства – по времето на Асен и  Петър и от турско иго или след края на някоя от многобройните войни, повечето от които са спечелени на бойното поле и след това изгубени на масата за преговори, но това е друг въпрос. Той касае неблагоприятното ни геополитическо положение в Европа и противоречивата ни и непоследователна народопсихология. Сега, двайсет и пет години след промените, минали в псевдо-променти и псевдо-свобода, поради горните две причини и липсата на чуваемост на всички социални нива не можем да изживеем катарзиса като народ, като нация, като общество и да вървим напред.

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg