Публикация

ДА ПРЕОСМИСЛИМ НАЦИОНАЛНАТА СИ ПОЛИТИКА

Публикуван във в. Словото днес, бр. 2 (813), 14 януари 2016, стр. 3


На бюрото си натрупах куп броеве на в. Словото днес с идеята да ги прегледам по коледните празниците, когато ще съм по-свободен. Две статии от края на миналата година ми направиха меко казано силно впечатление. Коментарът ми за тях идва със закъснение, но проблемът продължава да е актуален, защото отразява едно хронично състояние, определям го като хронична болест, касаеща родната ни дипломация, политическото ни поведение като страна, като народ.

„Да преосмислим поуките от миналото“, статия, подписана от Декомкратичен съюз на българите, Главен съвет – Босилеград, Председател Драголюб Иванчов от брой 34 (805) от 12 ноември 2015 г. на в. Словото днес. Цитирам началото на статията: „В Република Сърбия, в градовете Сурдулица и Лесковац от 31 октомври до 2 ноември тази година (2015 г. – бел. авт.) се проведе научна среща с участие на 42 историци от Сърбия, САЩ, Русия и Швейцария на тема „Българската окупация на Южна Сърбия в Първата световна война“. Организатори на срещата са Сръбската православна църква – Епархия Вранска, Философският факултет в Ниш, Народният музей в Лесковац и Институтът за съвременна история в Белград.“ И още един цитат: „...сръбската „историческа наука“ продължава свободно и безотговорно да спекулира с броя на жертвите, „избити от българската армия по време на Първата световна война в Сурдулица“ – от 2 000 до 20 000 души!“ В края на научната програма се разбира, че всъщност липсват доказателства за точния броя на загиналите във войната сърби, което определя срещата като фиаско на сръбската историческа наука, на сръбските църковни, научни и държавни институции, на сръбското политическо и национално мислене, на сръбската национална чест и достойнство, щом може да се позовава на лъжи и недоказани данни на международна среща от най-високо ниво с участници от Русия, САЩ и Швейцария.

Докато четях тази и предишната статия на същата тема пак от българите от Босилеград, в съзнанието ми се оформиха три момента:

Първият: Подобни срещи вместо да сеят мир, кладят война – това сърбите трябва да го знаят много добре, тъй като са били много пъти от битата страна – от битките при Сливница до последната война преди петнадесет години. Казвам го с болка като лекар, като писател, като човек, но го подчертавам, защото съзнавам много ясно, че ако не си вземем поука от грешките, рискът пак да сбъркаме е голям. А грешката в случая се заплаща с кръв, с погубени животи и майчини сълзи и от двете страни на бойната бразда. И няма значение дали убитият е българин или сърбин, защото е умрял един човек. Явно тази елементарна логика, този най-елементарен и достъпен хуманизъм са непонятни дори за Сръбската православна църква, която е сред основните организатори на срещата, а бидейки църква, трябва да сее любов и мир, както е завещал Христос, а не злост и желание за мъст. В случая Сръбската църква (не я наричам православна, защото делата й в случая опорочават това свято признание), се проявява като елементарна политическа маша в ръцете на политици с нечиста съвест и назадничево мислене, с която искат да вадят въглени от огъня за чужда сметка. Не коментирам професионализма на другите съорганизатори на срещата – данните са категорични и коментарите – излишни. Няма професионализъм, няма историческа наука, няма елементарен обективизъм – има омраза, злост и ярост, продиктувани от атавистичен национализъм на нация, чийто въжделения за величие и доминиране в региона са разбити завинаги, напълно. Най-сетне не само сърбите, но всички от региона трябва да осъзнаят реалностите на света, че подобно нещо на Балканите не може да се случи, най-много отново над Балканите да задими и да се увеличат черните забрадки и майчините вопли над пресните гробове. Не трябва да забравяме, че тук, на Балканите, всеки народ е бил маша в нечии ръце, а жертвите са били нашите братя, синове, бащи! И трябва да се научим да живеем заедно без омраза и желание за мъст и да прекъснем жестоката вековна практика да се избиваме един друг, за да живеят нашите и децата на нашите деца в мир.

Вторият: Нашите сънародници от Босилеград реагират мигновено на изкривената и опошлена история. Реагират много по- и про-български, отколкото българите в България, за съжаление. Статията звучи като зов обективност, желание за отзвук, като вопъл от болка по изкривената, измислена и неграмотно дописана история. Да не забравяме, че в общия мърморещ шепот, който най-силно крещи, неговата истина се чува най-добре и приема от непросветени, пристрастени и фанатици, пък била тя и необективна и изкривена. Всячески трябва да подкрепим българите от Босилеград, с всички възможни политически, социални и информационни средства, защото в случая не се касае за изолиран безобиден случай, а за българите изобщо, за честта на един народ, на една страна, за България като държава с история по-стара от сръбската, страна, спасила хиляди евреите през Втората световна война и доказала етническа и политическа толерантност към съседи и малцинства и много други български достойнства.

И третият, най-болезненият момент: Кога българското правителство, българската дипломация и българската външна политика ще тропнат с юмрук по масата и ще заявят ясно и високо, за да ги чуят всички в ргиона и Европа, че страни с подобна ретроградна политика спрямо България, като Сърбия и Македония, където продължава яростната антибългарска политика, няма да имат нашата подкрепа за членството им в Европейския съюз? Желанието им за членство в ЕС изисква европейско мислене, което обединява и крепи мира, а не балканско крещене, което разединява, сее омраза и желание за мъст.

Подчертавам - прословутата„тиха“ наша дипломация ражда и „тихи“ резултати. Това ги прави невидими за народа и обещството или – каквато дипломацията, такива и резултатите. Мисля си - зад тихата си дипломация родните ни дипломати крият политическата си късогледост и дипломатическата си безсилност. Когато става дума за българите и България не трябва да се шепти, а да се крещи! Да се поучим в това отношение от сърбите – как го правят в прословутата „научна“ среща. Считам, че нашите религиозни, политически и държавни институции са по-интелигентни и няма да реагират по същия нечестен, плащаден и ненаучен начин, но във всички случаи трябва да реагират – ясно, категорично, безкопромисно. И моят призив е:

Да се организира дебат по темата, като се привлекат български и сръбски историци, социолози, политолози, политици, служители от Националния архив, граждани, философи, представители на „Демократичния съюз на българите“ от Сърбия и Босилеград и изобщо обществото като цяло. Може да започнем с писателите, които са съвестта, паметта и морала на народа, с изказвания и публикации на страниците на в. Словото днес. Трябва да го направим, защото се касае за достойнството на нашите предходници, за бъдещето на нашите деца, за честта на България и на нас като народ.

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg

Коментари