ЗА МЕЧТАТА НА ПЪРВОПРОХОДНИКА, КИНО „ЛЮМИЕР“ И ЗА НАС КАТО НАРОД
Сиво, черно и свещица - публицистика от проф. Златимир Коларов
Сиво, черно и свещица - публицистика от проф. Златимир Коларов
Страница
ЗА МЕЧТАТА НА ПЪРВОПРОХОДНИКА, КИНО „ЛЮМИЕР“ И ЗА НАС КАТО НАРОД

ЗА МЕЧТАТА НА ПЪРВОПРОХОДНИКА, КИНО „ЛЮМИЕР“ И ЗА НАС КАТО НАРОД

Публикуван в. Литература и обещство, бр. 1 (44), май 2016 г., стр. 1-2

На 17-ти декември миналата година (бел. авт.) в Дома на киното се състоя премиерата на документалния филм на сценариста Александър Грозев и режисьора Илия Костов „Васил Гендов – мит и реалност“. С три смесени и противоречиви чувства излязох от киносалона:

Първо - след документалните филми за Константин Величков, Добри Желязков-Фабрикаджията, Добри Чинтулов и предстоящия филм за Българското книжовно дружество – предходника на Българската академия на науките за пореден път Илия Костов насочва вниманието и творческите си усилия към забравени, но видни личности и събития от нашата история, което е достойно и му прави чест. Винаги ми е правила впечатление яростта, с която отстоява тази своя творческа нагласа. Мислел съм си – дай боже, повече творци с такава позиция, темперамент и стръв на тази тема. Допълвал съм го и съм казвал много пъти в неформални разговори и интервюта, че сега е моментът да запазим част от данните за видни събития и българи като филм, очерк, книга, когато все още има живи свидетели, които пазят автентичен спомена, и все още съхранени документи от лични архиви или в касите на рушащи се учреждения и изчезващи канцеларии. Само след десет-петнадесет години споменът ще избледнее, документите ще се погубят и историята ще се покрие с прах. И така достойните имена и моменти от нашата история ще бъдат обречени на забвение завинаги. Така например няма филми за Никола Фурнаджиев, за Атанас Далчев, за Ангел Каралийчев, за Димитър Талев и за много други титани в нашата култура, наука и история, допринесли за израстването ни интелектуално, социално и всячески като народ. Неофициялният отговорът на съответните инстанции най-често е, че няма пари, че не достигат средства. Всъщност се касае за пълна незаинтересованост от страна на държавните институции, чието задължение е да съхраняват жива нашата памет и история, за да се съхраним като народ, за липсата на каквато и да е стратегия в тази насока на всички нива в държавата. И тъжната констатация, че всичко съизмерваме с пари, че сме поставили парите над всичко, дори над бъдещето ни като народ, защото децата ни отлетяха и няма да се върнат тъй като няма какво да ги задържа повече в България. Без история няма народ и децата ни ще се присламчат до нечия чужда история и, водени от необходимостта до оцелеят, ще станат част от някой чужд народ. Така българските корени ще растат в чужда нива и ще дават плод за чужди хора. И не си задаваме въпроса ние и нашите родни институции: могат ли да се измерят с пари историята, споменът и паметта? Каква е цената на цитираните титани за нашата история – хиляда, сто хиляди лева или един милион? Всъщност много по-малко, погледнато конкретно – цената, за която заснехме първият филм за Димитър Димов преди 10 години, финансиран от БНТ, бе 18 000 лв. Сега цените са по-високи, да стигнат 25-30 000 лева, нищожна цена в сравнение с парите, които се хвърлят за някое безсмислено реалити по телевизиите, което руши вкуса, стъпква морала и принизяват интелекта най-вече на пордастващите, които сега градят представите и нормите си в живота. Ако част от тези пари се дадат за съхранението на народната памет, споменът и историята ще остават в библиотеки, архии, филмотеки завинаги и ще дават плод отсега нататък.

Второ: след премиерата говорихме за многото възстановки във филма. Илия ми каза, че просто няма съхранени документи, малко са и запазените филми на първопреходника. Първият филм на Васил Гендов завинаги е изгубен за нашата филмова история. Въпреки този най-тежък препани камък за всеки документален филм, авторите са заснели филма и следата за живота и делото на Васил Гендов ще остане.

И втората тъжна констатация, формулирана като риторичен въпрос – как опазваме филмовото си наследство, при какви условия, с каква организация и средства?

Преди две години показахме игралния филм „Пътят към върха“ в Скопие по покана на Българския културен център и македонската кино-общност. Колегите от Македония ни разведоха из тяхната „кинотека“. Бяхме впечатлени от условията, при които работят „архиварите“ и условията, при които се съхраняват филмите на Македония – хладилни камери с денонощно дежурство във филмотеката и отчитане на температурата и алармена сигнализация, ако в някоя от камерите температурата се промени, обработка на всяка лента срещу киселинни гъби, които рушат целулоида и много, много други съвременни технически съоръжения, внесени от Германия. Полагат се грижи за опазване и за съхранение на игрални, документални, кино- и телевизионни филми – всичко, което е заснето в страната. Кинотеката на Македония е точно копие на тази на Германия, само че в умален вид – казаха ни македонските колеги. Малка Македония прави много повече за много по-малкото си на брой филма в сравнение с България. Ние не правим нищо, за да опазим филмовото си наследство. Задълженията ни се изчерпват с това да заведем филма под номер в някой стар тефтер или стар компютър, да го оставим на някой рафт на стайна температура и да го забравим. Бях впечатлен от един репортаж на журналиста Димитър Цонев преди години за условията, при които се съхранява филмовото наследство на БНТ – разпръснати по земята кутии в полузарзуршена сграда някъде в периферията на София... Оставям факта без коментар – както се казва „нямам думи“.

И трето: мненията на критици и съвременници относно личността, стойността и достойнствата на заснетите от Васил Гендов филми са противоречиви. Спорно е кое преобладава - амбицията да снима филми, която затъмнява самокритичността или таланта да се създават стойностни творби. Два факта са безспорни – пълното посвещаване на живот, страсти, амбиции и чувства и отдаване изцяло на идеята да се снимат филми и вторият, че той е първият - първопреходникът. Последният факт е достатъчен, за да заеме Васил Гендов полагащото му се място в българската култура и история. Мечтаел е кино в София да бъде наречено на неговото име – нормално, човешко, мило чувство... В това отношение сме длъжници на първопроходника. Имаме кино „Люмиер“, което е добре, но нямаме кино „Васил Гендов“, което не само, че не е добре, а направо си е жалко.

В качеството си на председател на Съюза на писателите-лекари в България „Димитър Димов“, като човек и автор на сценарии в отговор на изложеното дотук, предлагам членовете и ръководството на Съюза на българските филмови дейци да изготвим призив от наша страна и от страна на други дейци в областта на културата и науката в България, творчески съюзи и организации към съответните държавни институции, най-вече в лицето на Министерството на културата, Националния филмов център, Българската национална телевизия и други частни и държавни мас-медии и телевизии за:

Първо: субсидиране на нискобюджетни документални филми за видни българи и събития от българската история и създаване на национална стратегия и програма в дългосрочен план в тази насока.

Някои от продуцентите биха реагирали срещу термина „нискобюджетни“. Отговорът ми е: който иска да снима холивудски филми да си осигури холивудски субсидии за сметка на заеми и ипотеки, както правят холивудските продуценти, а не за сметка на данъкоплатеца и другите филмови творци. Така активите и пасивите от филмите ще са за лична, а не за обществена сметка, което е нормално и справедливо. Освен това - при провал на филма, както неведнъж се случва, загубите ще са малки и поносими. И най-вече - ще се даде възможност за заснемане на повече филми за повече достойни събития и личности и работа, в крайна сметка, за повече творци и творчески екипи. Така ще се държи на нужното ниво и „творческия градус и творческата температура“ на екипите и творците.

Второ: преустройство изцяло на условията за съхранение на българското филмово наследство, които да отговарят на съвременните технически изисквания. Това касае в най-голяма степен Националната филмотека и фонда на Българската национална телевизия.

И трето: киносалон в София да се нарече Васил Гендов. При съвременните кина в МОЛ-овете името на първопроходника ще потъне в общата търговска олелия и суматоха. Най-добри би било киносалонът в Дома на киното да се нарече Васил Гендов. А защо не и самият дом да се нарече „Дом на киното – Васил Гендов“. Това поне зависи от Съюза на българските филмови дейци, т.е. от нас – редовите членове на Съюза. При административни или юредически колебания и пречки чия е собствеността и кой трябва да реши проблема, въпросът може да бъде отнесен към съответната отговорна институция. Не виждам причина това да не стане в най-скоро време – решението зависи от нас, за разлика от решението на първите две идеи.

Предлагам горните идеи да се подложат на дебат, да се разшуми, за да не се забравят или да потънат в чекмеджето на някой чиновник от бездушната, тромава бюрократична машина, както се е случвало неведнъж. Дано някой чуе! И да направи нещо!

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg

Реклама

Мнения