Публикуван в. Словото днес, бр. 15, (864), 20 април 2017, стр. 3

Всеизвестна е латинската поговорка „Homo hominis lupus est“ – Човек за човека е вълк. Водени от илюзията за съвършенство ние я бяхме доразвили и надградили – „Човек за човека е брат“. Изключително красиво казано, благородно, но наивно, за съжаление – невярно. Основанията за неприсъщия ми песимизъм са:

И през новия 21-ви век хуманността е на книга, несбъднат блян, поругана надежда, разбити мечти за по-добър и хармоничен свят, за по-благородни и отзивчиви хора. Едно се говори, а друго се случва. Свобода на словото, свобода на личността, зачитане на правата на всеки, без разлика за раса, етнос и религия, всички сме равни пред Бога и обществото, всички имаме най-святото право – да живеем свободно и достойно, да изживеем живота си градивно, без насилие, агресия и страхове. Думи красиви, прекрасни, утопични. И невъзможни. На техния фон виждаме и чуваме по телевизия, радио и интернет какво се случва в Сирия, Ирак, Чечня, Украйна, преди това в Югославия (впрочем Югославия остана в миналия век) – войни, разруха, атентати, невинни жертви, бълващи смърт оръжия, планини от кости, реки от кръв. И хиляди убити, хиляди вдовици и сираци без бащи, хиляди майки в черно, виещи като вълчици над пресните гробове. И няма кой да чуе пропитите им с болка гласове, да надникне в помръкналите им очи, останали без сълзи, в изсъхналите им сърца, останали без кръв...

Всички изживяхме еуфорията от падането на Берлинската стена с надеждата за промяна на света, ако не към по-добър, то поне – към по спокоен и навлязохме в навия 21-ви век с надеждата, че ще бъде по-човечен от отминалия век, който, въпреки очакванията за възход след Ренесанса от отминалите векове, се оказа много по-жесток от всички други - век на концлагери, крематориуми, войни, кризи, революции, преврати и десетки милиони жертви. Това бе поредната човешка заблуда, продиктувана от изначалния стремеж към красота и съвършенство, който от хиляди години крее в душата на човека, но така и не се разгаря в огън. В случая бе нашата заблуда, въпреки натрупания хилядолетен човешки опит от жестоките уроци на историята от стотиците години преди нас, че най-неразумното и кръвжадно същество на Земята е човекът.

Шестнайсет години след началото на века черната сянка на войната тегне не само над Близкия Изток, но и над света – завръщат се желязната завеса, противопоставянето, студената война. Примерите са пределно ясни, за да ги коментирам. За съжаление сега сме под прицела на руските ракети. Неизбежно е при новото преразпределение на света, при което малките страни като България са безгласни букви, черни и бели пешки на масата на големия, световния шахмат, предназначени да загинат, за да върви играта и да тържествува царят. Най-жалкото е, че великите световни сили, обсебени от манията си да доминират над света или разложени от неспособността да управляват и да отстояват своите континентални интереси, не си дават сметка, че в противоробрството няма победители, има само победени, че победата в една война е Пирова победа, защото бумерангът се връща и всеки плаща своя грях на бойното поле с цената на хиляди жертви, на хиляди инвалиди, на хиляди сираци и вдовици, но за тях никой от управляващите не прави сметка. Важното е да наложи с кръв своята теза, своята догма, своята сила, за да извлича материални блага и полза, в крайна сметка да руши, вместо да гради.

Потресен съм от разрухата на хилядолетни храмове и паметници на културата в Сирия, пазени едновременно от християни и мюсюлмани в продължение на хиляди години, разпродажбата на исторически и културни артефакти на безценица на черните пазари на Европа, Америка и Азия, изкупуването на нефт от екстремистите, въпреки забраната на световната общност, с принуждаването на деца да извършват екзекуции на пленици, за да се каляват и свикват с правилата на войната, от атентатите и хилядите невинни жертви, от фанатизма, манипулиран и умело направляван от тези, които искат да властват над света, без да държат сметка за цената, от обезличаването на жените, от закриването на лицата им, от превръщането им от пълноценни творящи хора в оръдия за възпроизводство, от човешката глупост и заблуда, които превръщат човека в подвластен роб на фанатизма, от двойния стандарт на Запада, който арогантно подминава, това, което на други не прощава – правата на слабите, правата на жените, правото на вероизповедание – ценности, създадени и прокламирани широко от самия Запад и много други хуманни идеи и светини, разглеждани от различен ъгъл според ситуацията и настройката на отсрещната страна, или както народът казва: „Както дяволът чете Евангелието“. Двойният стандарт не може да даде нещо друго освен двойни резултати – за едни богатство, за други бедност, за едни охолство, за други – нищета, за едни безгрижие, за други – безнадеждност и във всички случаи разруха, погазване на хуманизма и убиването на човешкото в Човека и превръщането му в изчадие от ада.

И за антихуманизма на нашата малка територия, наречена с красивото име България – ниски заплати, мизерни пенсии, инвалиди и болни с нищожни приходи, десетчасов работен ден и повече, непоносими условия на труд, неизплатени заплати, уволнени работници, фалити, закрити фабрики, заводи, разрушени села, убийства, грабежи, изнасилвания, отвличания, наркотици, кражби, проститутки, сутеньори, изнудвачи, телефонни измамници и терористи, трафиканти... И всичко това на фона на палати, частни яхти и самолети, вечери и часовници за хилядарки, тоалети и бижута за милиони... И нито капка състрадание към болния, бедния, сакатия, сирака! И както Илф и Петров казват: „Проблемът на давещите се е проблем на самите давещи се.“ И понашему, побългарено – „Проблемът на бедните, на болните, на сакатите и на сираците са си техни проблеми, нас какво ни касаят те? И нямам време да ги мисля, че отивам в Париж да си купя рокля, а на мъжа ми – риза...“ Черни, горчиви истини. И, като мисля за хуманизма и нашето съвремие, все по-често си спомням безсмъртните стихотворения на Смирнески „Бедните гаврошовци“, „Стария музикант“, „Жълтата гостенка“, „Улична жена“. Направихме един огромен кръг и след петдесет години отново се върнахме към тях – разочаровани, отчаяни и бедни...

Като си мисля за тези неща, се питам: Какво ново ще донесе новият 21-ви век? Сега сме само в началото...

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg