РУШЕЙКИ ПАМЕТНИЦИ, РУШИТЕ ИСТОРИЯТА И БЪЛГАРЩИНАТА, СКЪПИ ПОЛИТИЦИ!
Сиво, черно и свещица - публицистика от проф. Златимир Коларов
Сиво, черно и свещица - публицистика от проф. Златимир Коларов
Страница
РУШЕЙКИ ПАМЕТНИЦИ, РУШИТЕ ИСТОРИЯТА И БЪЛГАРЩИНАТА, СКЪПИ ПОЛИТИЦИ!

РУШЕЙКИ ПАМЕТНИЦИ, РУШИТЕ ИСТОРИЯТА И БЪЛГАРЩИНАТА, СКЪПИ ПОЛИТИЦИ!

Нашите далечни наследници са тези, които трябва през призмата на времето да оценят тяхната художествена и естетична стойност, но не и да ги разрушат, защото никой няма право да го направи освен майките, родили жертвите и така платили възможно най-високата цена...

Много шум се вдигна в последните седмици около разрушаването на паметника „1 300 години България“ пред НДК в София. Нескончаемите прения и възторжените или злостни коментари, изказани по повод историческата, естетическа и финансова стойност на паметника ме провокираха и аз да споделя мнението си, но не за конкретния паметник, а изобщо:

Случващото се сега пред НДК е нагледно отражение на една отличителна и нелицеприятна черта в психиката на българските политици и съпровождащата ги тълпа яростни радикални екстремисти – безкомпромисен стремеж да налагат своята теза на всяка цена и с всички средства и да рушат безогледно неща, сътворени преди тях, които нямат право да докосват, защото с нищо не са допринесли за тяхното съграждане. Примерите са ясни и красноречиви - започвам с цитат от разказа „Прохождане“, написан преди пет години за първия ми ден в Бяла Слатина, където започнах работа като лекар преди повече от тридесет години:

„...Минах по улици с познати, но непълни имена: Симеон, Борис, Калоян, Иван Асен... Само Ивайло си бе Ивайло. Като се върнах попитах леля Христана (хазяйката ми), защо е оставено само името, а липсва титлата. Тя ми каза, че непосредствено след 9-ти септември 1944 г. новата управа на града решила да скъса с всичко царско, за да съгради новия живот на чисто, без каквато и да е следа от отминалото царско време, но нямала средства за нови улични табели. Поради това възложила на един бояджия да обиколи с кофа боя и четка всички улици и да заличи думичката „цар“ върху всяка улична табела. Той съвестно свършил възложената му задача и така за няколко дни от всеки български прославен цар в Бяла Слатина останало само името без титлата на царя. Та до днес, т.е. до тогава – преди тридесет години, не знам как е днес. Поради това и аз живеех на улица Асен, а не цар Асен, както се е наричала улицата преди 9-ти.

Препрочитам текста и с ирония си спомням времената непосредствено след 10-ти ноември 1989 г. Като дете на училище отивах по ул. Макаренко. Знаех, че Макаренко е известен съветски педагог, създал комуна за безпризорни деца неподсредствено след Отечествената война и ги е опазил от улиците и глада - бях чел двете му най-известни книги: „Педагогическа поема“ и „Знамена на кулите“. Така се стекоха нещата, че след като се върнах от провинцията в София на път за работа в Клиниката по ревматология минавах по същата улица. Един ден с изумление забелязах, че старите табели са боядисана в синьо и с ярки бели букви е написано новото име Яков Крайков, за когото нищичко не знаех, и сега не знам. Отдолу прозираше старият релефен надпис – Макаренко. Явно новата власт искаше да скъса с всичко про-съветско, включително и с имената на улиците и булевардите в града, за да изгради новия живот на чисто, далече от всичко руско и съветско, пък било то и педагогическо, но явно не разполага със средства за нови улични табели и използва старите за канава. Под небето нищо ново, нищо не се е променило... – помислих си с тъга. Първият път, когато четях пребоядисаните табелки в Бяла Слатина ми бе забавно, взех го на шега, втория път същата шега ме натъжава, защото разкрива нещо повече от пребоядисани улични табелки за българския непоследователен, непостоянен, хамелеонски дух, който, за да се хареса на силните на деня и на имащите власт, е готов да жертва без да се замисля и притеснява изконни български и световни достижения, ценности, светини...“

Рекодрът с разрушаването на паметниците е безумието, обзело политици и крайните им подръжници, при разрушаването на мавзолея на Георги Димитров, след което „жълтите павета“, издържали на студове, бури и автомобили близо сто години, сега са начупени, разкъртени и неравни. И никой не чу и намек за извинение от виновните – Иван Костов, Бакърджиев и Стефан Софиянски! Ако имаха капка прагматично и градивно мислене вместо да рушат мавзолея щяха да го превърнат в музей на тоталитаризма и с билетче от един лев сега щяха да спечелят стотици, а може би милиони и с тях да построят нещо ново, красиво и полезно пък било то и паметник на жертвите на тоталитаризма. 

Все още тихо и подмолно, макар и позатихнали са споровете какво да се прави с паметника на Альоша в Пловдив и на Съветската армия в София. Та това не са големите проблеми на съвременна България, скъпи политици и съпровождащи ги клакьори и крайни апологети! Трябва да осъзнаем, че докато ние спорим кой е син и кой червен, кой паметник да съборим и какъв нов да построим олигарси и мафиоти с помощта на продажни политици разграбват това, което поначало ни се полага като личности, като хора, като народ, защото е постигнато с кървав труд и пот от нашите родители и деди с идеята ние и нашите деца да живеем по-добре...

В едно интервю по повод злостните писания за Сталин, без да го защитава именитият руски режисьор Кончаловски каза: „Недостойно е да танцуваш на гроба на тирана. Това е присъщо на роба!“ А вие точно това правите рушейки паметниците, скъпи политици! Не коментирам стойността на един или друг паметник, а вашето отношение към част от тях. Моето отношение към паметниците на загиналите във войните, без значение кои са те, съм изразил ясно в разказа „Видов ден“ от книгата „Отблясъци от далечни светкавици“ – следвоенни разкази в стил магически реализъм, който най-добре отразява безумията на войната и на полуделите военни с две издания...

„...Християнските управници построиха в центъра на селото паметник и върху черната повърхност изписаха със златни букви имената на християните, загинали в битките с мюсюлманите, еврейските управници построиха свой паметник встрани от християнския и изписаха със златни букви имената на евреите, загинали в битките с мюсюлманите, мюсюлманските управници построиха в горната махала паметник и изписаха със златни букви имената на мюсюлманите, загинали в битките с християни и евреи. Циганите останаха без паметник, тъй като нямаха своя вяра и управа. Всички, чиито имена искряха  върху гранита, бяха убити от съседите си, с които живееха от край време в едно малко село в подножието на планината. Бяха загинали за благото, честта, свободата и възхода на Родината - говореха патетично християнските, еврейските и мюсюлманските управници при освещаването на трите паметника на трите места в селото. Така говореха и генералите и полковниците, когато връчваха кръстовете за храброст на близките на убитите, така пишеше и в писмата, с които изпращаха кръстовете по пощата в края на войната, преди пощаджията да престане да идва в селото. Така на мястото на изгорената църква, синагога и джамия се извисиха три паметника, изписани от четирите страни със златни букви...

...Събраха се рано сутринта - християнката с еврейката и арменката от центъра, с мюсюлманката от горната махала и циганката от долната, всичките, които от край време живееха в малкото село в подножието на Балкана и решиха какво да правят. От пепелта на изгорените си къщи изровиха чукове, кирки и длета, погалиха с длан кръстовете на гърдите си, всяка, колкото ги имаше - един, два или три, за да имат сили да извършат, това, което бяха решили да направят, целунаха имената по гранита, пророниха по една сълза за загиналите във войната и започнаха да разбиват паметника в центъра на селото под уморените очи на остарелите родители и невръстните си синове и дъщери...

...Жените изпратиха полицейските коли с гневни погледи, без да спират да блъскат с кирките бетона и да мислят. Бяха осъзнали една проста истина - след неуспеха на всяка война или революция, новите управниците обявяваха предишната война или революция за несправедливи и, за да възтържествува справедливостта, крещяха те по събрания, митинги и радиа, обявяваха нова  война или вдигаха нова революция. Бяха осъзнали още, че след всяка война и революция новата власт разрушаваше паметниците на предишната власт и строеше нови, обругаваше бившите герои и величаеше своите герои, изтриваше имената на предишните горои от паметните плочи и на мястото им изписваше имената на своите герои, очерняше старите легенди и твореше нови по сценария на старите... И най-вече бяха осъзнали, че всеки паметник вместо да гради мир, кладе война, защото подържа живи спомените за войната, които жадуват за отплатата, че всеки паметник на загиналите във войната е нещо грозно, пошло, защото е построен върху човешки кости и е споен с човешка кръв. Разрушиха паметниците в селото, защото само те можеха да го направят, без да светотастват, защото те бяха родили жертвите и само те имаха правото да ги заклеймят или накажат, разрушиха паметниците, за да запазят имената на свидните си хора неопетнени от скверните слова на обезумелите политици и озверели генерали, за които човешкият живот бе сведен до цената на една гранитна прашинка. И вместо църква, синагога и джамия, бяха решили те рано сутринта, с камъните от трите паметника ще построят в новото си село един нов Храм на Единствения Бог, за когото човешкият живот не означава гранитна прашинка, а вселена - Бога на Любовта и Добротата. И дълбоко в земята под плочите на двора, бяха решили те, ще заровят кръстовете за храброст, за да бдят сенките на мъртвите над Храма, а на олтара ще поставят един до друг кръста, шестолъчната звезда и полумесеца от изгорените църква, синагога и джамия, за да се насладят внуците им на красотата на Единствения Бог, загрижен за човека - Богът на Любовта и Добротата. И най-сетне душите им да се изпълнят с покой и по-късно да почиват в мир...“

Това е художествената интерпретация на проблема, която отразява дълбоките ми хуманистични и пацифистки чувства като лекар и човек. Продължавам с реалността:

Хубава или лоша, историята си е наша и ние трябва да я приемаме такава, каквато е – с хубавите неща, за да ги повторим и потретим и с лошите, за да не ги повтаряме нито ние, нито нашит деца. Да сте чували, скъпи политици, Велика Британия да отрича и ден от своята история? С дипломатично премълчаване и с английска дискретност и политическа тактичност подминава фактите за жертвите от колониалната си политика по всички континенти, гоненията на работниците и жертвите от митингите и стачките при Техническата революция и много други черни политически и военни битки и моменти. Да сте чули за очернен британски политик? Може би Кромуел, но само цитиране на факти за кръвожадната му политика, не и излята помия върху тираничната му глава. Същото важи и за Франция, Испания, Портулагия, колонизирали и избили милиони наивни, безобидни и простодушни туземци, за да завземат земите и природните им богатства. С разточителството на глупаци, лишени от родолюбие и чест, вие, скъпи родни политици, режете безогледно късове от Българската история и ги хвърляте на боклука, сменяйки имена на улици и градове, рушейки паметници, изтривайки от буквари и читанки имена и творби на български поети и писатели-класици, превърнали се в духовни стожери за нацията и ги заменяте със съвременни кухи и безлични автори и книги и пренаписвайки историята с идеята събитията да се забравят и ако е въдзможно да се изтрият и заличат завинаги, защото са ви неудобни, защото няма какво друго да представите в ответ на очакването да свършите нещо полезно и градивно. Не забравяйте - със застиналата си, студена гранитено-бетонно-метална монументалност паметниците са памет за отминалите времена, за нравите и морала на хората от тогава, за благородството и подвига на кристално чисти, лъчезарни личности, за господството на безогледни и зли тирани. Нашите далечни наследници са тези, които трябва през призмата на времето да оценят тяхната художествена и естетична стойност, но не и да ги разрушат, защото никой няма право да го направи освен майките, родили жертвите и така платили възможно най-високата цена, неоценена от тези, които са изпратили децата им на смърт. Не рушете, а градете, скъпи родни политици!

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg

 

 

 

 

Реклама

Мнения

17 юли 2017 14:03
Албена Хюбнер
17 юли 2017 14:03

Адмирации за текста, който в голяма степен описва моето лично отношение към рушенето, заличаването на историята. Сещам се за едно 25 годишно момиче, което не знаеше нищичко за мавзолея, освен - че е бил съборен трудно.