Вяра и църква
Сиво, черно и свещица - публицистика от проф. Златимир Коларов
Сиво, черно и свещица - публицистика от проф. Златимир Коларов
Страница
Вяра и църква

Вяра и църква

За разлика от другите текстове от цикъла „Сиво, черно и свещица”, при които заглавието е алегорично, в настоящия е конкретно, т.е. сивото се отнася за сиви неща, черното за черни, свещицата за свещници, свещоливници и свещи... А за Светлината?... – ще попитате. За нея няколко думи в края...

И така: Сивото се отнася за сивия и безличен авторитет на Българската православна църква в душите на повечето българи, поне такова е впечатлението от многото ми контакти с много хора. Едно от обясненията е, че „българинът поначало е безбожник”. Аз бих го определил по-скоро като резервиран и скептичен към Бога и Божието Слово (но не и към Божието Дело!), защото едно пише в Божиите книги, а друго вижда той тук, на земята, на Балканите. Освен многото причини (политически, социални, народопсихологически и т.н.), една от тях, според мен, е нелицеприятният вид и недостойното поведение на Българската православна църква, не само от последните „демократични, реформаторски” и предпоследните социалистически години, но и доста преди това. Достатъчно е да се обърнем към писанията на видни български класици като Христо Ботев, Чудомир, Елин Пелин и др., за да се убедим в това. И в случая сивото е блед вариант и най-вече следствие от черното – поведението на облечените в черно свети отци...

 

Дълго време зреят в душата ми тези редове. Поводите са многобройни. Ще споделя няколко от тях:

1. Преди време, през зимата, се отбиваме с жена ми да запалим по свещица „за бог да прости” в „кварталната ни” църква „Св. Успение Богородично” до площад „Ручей“. В студа, в снега, пред входа стоеше слаба, изпита възрастна жена. Позагледах я, тя отклони поглед. На излизане от църквата протегна ръка с молба да помогнем за лечението на болно дете. Показа ни и снимка, и епикриза на детето. Притесненият ù вид, неудобството в погледа и разтрепераната ù ръка говореха, че не е от „професионалните” лъжци и просяци, които използват чуждата доброта и отзивчивост за користни и недостойни цели. Попитах я защо не влезе в предверието, за да не студува. Отговори ми, че свещениците не ù позволявали, за да не ù дават вярващите парите, които са определели за свещи или за касата на църквата. Разрешили ù да стои пред входа, но да иска пари само от излизащите. И тя стриктно спазваше уговорката. Съжалих, че купих свещи и пуснах стотинки в касата на църквата. Мисля си, дори и да не беше истина казаното от жената, недостойно е да държиш човек, бил той и просяк, на студа навън, пред Храма, заради няколкото левчета, които вместо в църковната каса ще отидат в бедния му джоб, за да си купи хляб. Нали любовта и състраданието към ближния са основата на Христовото учение? Нали Той ни учи да обичаме дори врага си. В случая обаче явно „по-висши“ чувства от тези на Христос са вълнували отците от Храм „Св. Успение Богородично” на площад „Ручей“ в София, когато са забранили на старата жена да стои в предверието на Храма.

2. В рамките на година и половина ме напуснаха майка ми и баща ми. От тях ми останаха светли спомени, снимки, много книги и гардероб със стари, но запазени и чисти дрехи. Воден от традицията и силата на древен български инстинкт да не се изхвърлят дрехи и ценни вещи, а и сърце не ми даваше да го направя, помолих една близка да предаде на някоя църква старите дрехи на майка ми и баща ми, за да ги раздадат на нуждаещи се бедни. Тя трябваше да уговори мястото, аз щях да ги закарам с колата – изгладени, чисти, подредени. Тя обиколила десетина софийски църкви, но никой от свещениците не пожелал да вземе дрехите и да ги раздаде, просто нямали такава практика – гледали я учудено отците. В други страни има болници, сиропиталища, училища, университети, домове за стари хора, столове и кухни за бездомници и бедни, построени и издържани от църквата... Дори и да е демагогия, мисля си, тя, в случая, е в служба на човека, а нашите праведни отци, без демагогия – откровено и чистосърдечно, не могат да съберат шепа дрехи и да ги раздадат на отчаяни и бедни хора! Иначе пеят псалми за възхвала Богу и кадят тамян, за да изгонят Дявола от човешката душа! Имаме богати манастири със земи, гори и пасбища, пищно облечени висши църковни сановници, но не съм чул нито един от тях да е помогнал на някой беден, болен, инвалид или сирак, да е изучил едно дете за сметка на църквата и да е пуснал една стотинка в ръката на бедняк... Напротив – протягал е ръка, за да пуснат лепта в нея, и пак, и пак, и пак... И не е случаен вицът за давещия се поп, който не реагирал на „Дай си ръката, попе!”, и добре че се сетили да му кажат: „Вземи ми ръката, попе!” (защото поп взема, а не дава).

3. Моя пациентка, ромка, от едно пазарджишко село отрано е останала сирак. Отгледана от баща си с другите ù две сестри. Той е беден човек, земеделец – сади краставици, домати, дини... и изобщо живее честно. Членове са на адвентистката или някоя друга неправославна църква в града, не знам точно. Благодарение на пастора и даренията от другите членове на мъничката църковна секта, тя и двете ù сестри завършват средно и висше образование, тя защитава докторат върху проблемите на малцинствените общности в България и сега работи в Община Пазарджик по същите проблеми. Мисля си: Как една малка църква със стотина членове може да помогне на тези, явно ученолюбиви роми да се реализират и да заемат достойно място в живота, които иначе не биха имали абсолютно никакъв шанс да се изхранят, камо ли да преуспеят, а нашата пищна и богата православна църква не си и помисля за благотворителност под каквато и да е форма?! Благотворителността тя разбира да получи, да ù се даде, а не да помогне и да раздаде. От тях – отците, не се иска много, само да създадат организацията, останалото ще свършат вярващите, т.е. ние – с умения, с дарения, с действия, с пари. Но не би – явно други мотиви движат преподобните отци от Храма православен. За мотивите – в следващата точка:

4. Преди няколко години влизам в Роженския манастир над Мелник и първото нещо, с което се сблъсквам на входа, е старателно изписан на компютър ценоразпис за различни църковни услуги, включително и за снимане с фотоапарат и кинокамера в пределите на манастира. Подминавам табелата с погнуса, тръгвам по алеята да разгледам църквата и двора и се сепвам – пред мен се редят табела след табела, табела след табела, все с цени... Само въздухът в манастира не беше оценен. Във всяка една от табелите съзирах мутренския манталитет на игумена на манастира, манталитетът, който ни е познат от черноморските ни курорти, кичови заведения, билбордове и чалга кръчми и концерти. Помислих си, че видяното е толкова абсурдно, че не е възможно да е типично за преподобната ни Православна църква. Но не... Преди година се отбивам в манастира „Св. Св. Константин и Елена“ в курорта със същото име край Варна. Над добре поддържан магазин в двора съзирам табелка „Church shop”. Табелата е за улеснение, мисля си, все пак „Св. Св. Константин и Елена“ е международен курорт, в църквата влизат и чужденци, трябва да знаят за какво става дума! Купих си икона на Св. Никола, кръстче, книжка..., доста се изръсих в цитирания „шоп”. Цената включваше и 5 лева за освещаване на иконата. Казах, че много ми харесват църковните песнопения, които звучаха тихо в двора. Поискаха ми още 20 лева за да ми направят запис от компютъра на следващия ден. Отказах. Не заради цената, а заради алчността на свещеника и жената, която поддържаше реда в църквата. Споделих тази случка с приятели от Пазарджик. Казах, че „Христос е изгонил с тояга търговците от Храма, а те (поповете) ги върнаха обратно”. Константин Зяпков, брат на поета Милош Зяпков от Ракитово, допълни: „Те затова са го и разпнали...” По този повод си спомням друга случка. Преди месец петима лекари – двама българи, двама сърби и един грък посетихме бастиона на православието – Атон. Там се запознахме с отец Ермолаос, тридесет и няколко годишен, лекарят на манастира „Симон Петра“. Колегата от Сърбия поиска да си купи икона от манастира. Отецът каза, че някои от монасите зографисват икони, запазват ги за манастира или ги подаряват, но не ги продават. Колегата каза, че би могъл да направи дарение на манастира, каквато е практиката в Сърбия, и за дарението да му бъде подарена икона от манастира. Отец Ермолаос се усмихна и каза тихо: „Дарението изключва подаръка – замълча и допълни: – както и обратното!” Така стоят нещата в манастира „Симон Петра“ в Атон, а тук, в България, не става дума за дарение, а за откровена и чистокръвна търговия. И логичният въпрос: Защо искат да вкарат хората в Храма – за да им разкрият Вярата и да пречистят душите им или да им вземат парите? От цитираните примери – категорично второто! И продължавам да се питам – църковен магазин или еснафски дюкян? Или „по-изискано” казано, в стила на цитирания „шоп” от цитирания манастир: Church shop or church show, maybe?…

5. Свидетели сме на разделението на църквата на две отпреди години, борбата за власт, за приходите от свещоливницата (в много страни свещите са безплатни, а храмовете се издържат само от дарения!), скандалите с побоища и убийства, извършени от свещеници и най-вече мълчанието на висшия църковен клир по тези и много други морални и етични въпроси, касаещи еднакво и вярващите, и отците... И никаква църковна подкрепа, не материална, а духовна и морална, която не струва пари, но дава много – сили, вяра, надежда и любов на самоотвержени и отдадени на хората и Бога идеалисти като отец Боян Саръев, който покръства в Христова вяра хора от Родопите и отец Иван от Ихтиман, който се грижи за самотни и изоставени жени, деца и болни...

6. Дълго време таях тези мисли, но търпението ми преля, когато чух по радиото преди време, че Светата наша православна църква не иска да плаща осигуровки на своите служители... Законите в България, Свети премудри брадати господа, задължават еднакво всички българи! С това си поведение се доближавате до фарисеите, които изкупуват греховете си с индулгенции и се отдалечавате още повече от нас – вярващите простосмъртни... Кой тогава ще ви влезе в църквите да ви пусне паричка в потира?...

От всичко казано дотук губя чувството за святост на нашата православна църква...

7. И стигам до най-щекотливата част на това мое искрено писание, изпълнено с ерес, но не с ненавист или злост! – Библията. Исторически факт е, че Библията е редактирана неколкократно – още на Никейския събор през 325 г. и дискретно през вековете по-нататък, че не са включени значителен брой жития на следовниците на Христос, че е превеждана много пъти, а както е всеизвестно, и при най-добрия превод част от същността на написаното се променя или губи. Така че дошлото до нас през вековете не е същото, излязло от устата на Христос или написано от ръката на учениците Му преди две хиляди години. Освен това словото в Библията е предназначено за „номади, хора скитници и необразовани”, с речник от няколкостотин думи, и това оправдава менторския тон, а съвременният човек иска нещата да се обяснят, за да ги проумее и приеме, поне при мен така се получава. Ако бащата казва на невръстния си син: „Прави това, а другото не го прави, за да не сгрешиш...”, без да обяснява защо, то нашият съвременник, може би в очите на Бог все така невръстен като дете, но всъщност мъничко пораснал и докоснал се до тайните на Вселената и силата на кибернетиката, иска нещата да му се обяснят, за да повярва и да ги приеме, но това не се прави от служителите на Бога, които приключват разясненията и спора с думите: „...казано е, ...писано е...”, т.е. не подлежи на обсъждане!... Именно това необсъждане дава възможност за манипулация на личността, особено ако силното оръжие на Вярата попадне в ръцете на недостойни и фанатични хора – политици, вождове, крале..., примерите са безбройни – от Вартоломеевата нощ до Светата Инквизиция, погубила безброй невинни хора.

Докато пиша, не преставам да си мисля – не светотатствам ли с подобни еретични мисли и писание?

Отговорът е „Не!” Нещо повече – длъжен съм да го направя! Най-малкото заради родовата ми памет, заради паметта на праотците ми по майчина линия – поп Константин и сина му поп Драган от село Девня, Варненско...

В разгара на Руско-турската война черкези наближават село Девня. Поп Константин сформира два кервана: първия – с младите мъже, жените и децата, качени на яки и здрави животни (коне, мулета и катъри), и втория – със старците на селото, качени на слаби и болни животни (магарета, волове и крави). Качва десетинагодишния си син Драган на едно магаре, слага на главата му калимявката си, поставя го начело на втория керван и му казва да води старците през полето, а той повежда първия керван навътре в гората над селото. Черкезите виждат мержелеещата се в далечината калимявка, крещят: „Папаз, папаз...” и препускат след кервана. Виждат, че бягащите са едно дете и старци, връщат се и разграбват и подпалват селото. Това време е достатъчно, за да се укрият и спасят хората от първия керван. Като се връщат, повечето къщи са изгорени до основи. Поп Константин е бил богат за времето човек. Говорело се е, че е имал една тенекия с жълтици. Строява мъжете от селото в редица в центъра на изгорения мегдан, изнася тенекията и на всеки дава по една шепа жълтици, за да си построи нова къща. В рода на майка ми продължава да се говори, че „след раздаването на парите, нивото на жълтиците в тенекията на поп Константин спаднало с четири пръста...” Питам се, къде ли е останалата педя? По въпроса родовата памет мълчи дискретно. Не съм сигурен дали са били жълтици или медени петачета, но така или иначе, прапрадядо ми е раздал част от парите си безвъзмездно на осиротелите мъже и жени от Девня.

По-късно с лични средства, дарения и труд, той и порасналият му син Драган, запопен от баща си, построяват читалището и църквата в селото. Преди смъртта си поп Константин Куманский дарява две каруци с книги – светските на читалището, църковните – на църквата, до които успях и аз да се докосна:

Преди няколко години влязох в църквата в Девня със специалното разрешение на попа, след разяснението на мой роднина чий внук съм аз. Църквата се ремонтираше и не пускаха посетители в нея. Сред кофите с хоросан, цимент и вар, видях разбит сандък и по земята да се валят няколко прашни книги. Взех ги и ги разгърнах. Всичките бяха надписани калиграфски с точно и акуратно отбелязване на името „Отец П. Константин А. Куманский” и датата на придобиване на книгата. Помолих попа да ми даде някои от книгите на прапрадядо ми. Той ми каза, че не може – водели му се по опис. (А бяха разпръснати по земята сред строителните материали и инструменти като стари вестници!) Настоях, същият отговор. След една година активни преговори чрез моя роднина, получих две книги срещу два броя чисто нова Библия, закупени от мен – едната за църквата, другата за попа. Изпратих Библиите с обявена стойност, за да не се изгубят, и получих лелеяните книги. Сега са на първо място в библиотеката ми, преди книгите, написани от баща ми, след които скромно и непретенциозно се редят и няколкото книги, написани от мен.

В знак на признателност поп Константин Куманский и синът му поп Драган са погребани в двора на църквата в село Девня. Друг въпрос е, че когато посетих църквата, гробовете бяха обрасли с бурени и храсти, а кръстът на гроба беше счупен и наклонен настрани. Попът обеща да ги оправи. И спази обещанието си.

И завършвам със Светлината, както обещах в началото:

Крайно време е Българската православна църква да се реформира! Да се отърси от алчността, да започне да помага на бедни, слаби, болни, сираци, инвалиди! Благотворителността да ù стане приоритет! За да ù повярваме и да се преклоним пред отците, пред Вярата и Бога, пред Истината, за да изпълват Вярата, Любовта и Добротата сърцата ни, за да пребъде Светлината...

Амин!

 

Текстът е публикуван за пръв път във в. „Словото днес“, бр. 4 (696), 16.ІІ.2012, год. ХVІІІ, стр. 1, 12

 

P.S. Още нещо по темата след публикуването на текста:

  1. По повод горния материал поетът Павел Славянски ми разказа за реставрацията на храмовете „Свети седмочисленици” и „Света Неделя” в София. Стрували десетки хиляди левове. Реставраторката споделила, че димът и саждите от свещите, които се правят от лой, животинска мас и всякакви други отпадни продукти, увреждат иконите и стенописите, но няма кой да промени инерцията и свещите да се правят от парафин (както е навсякъде по света), който е по-скъп, но е щадящ църковните стенописи, икони и богатства. След няколко години реставрираните фрески отново ще се покрият с плътен слой от мазни сажди, но явно това не влиза в полезрението на тези, които държат правата върху свещоливницата. И логичният въпрос: Кое интересува повече представителите на Висшия църковен клир, от които зависи решението – фреските или печалбата от свещите? Риторичен въпрос с предизвестен отговор.

И:

  1.  По данни на пастор Владимир Йотов на Църквата на протестантите „Д-р Ланг” в най-трудните години на прехода от 1992 до 2002 г. той и членове на църквата са организирали кухня и са раздавали безплатно храна на 150 бедни и бездомни хора от София. С годините броят им е намалял. Практиката продължава и сега с т. нар. „фамилни пакети с хранителни продукти” за членове на църквата и на бедни. Средствата Църквата набира от дарения, тъй като изцяло е на самоиздръжка. Подобна практика с изхранване на бедни и безпризорни има и „Църквата на адвентистите от 7-мия ден” на ул. „Солунска“ в София. Два примера на ненатрапваща се, скрита в сянката на скромността и отдадеността на Бога и Човека благотворителност, което не съм чул да проявява нашата православна цъква където и да е в България.

И най-накрая:

 В крайна сметка ролята на Религията и Вярата и техния изразител на Земята – Църквата, е да пази морала и да дава добър пример, за да съхрани човешкото в Човека. Нека читателят да прецени коя Църква как го прави...

 

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg

 

Реклама

Мнения