Времето с голямото количество информация в него върви главолобно бързо, изпреварва ни и ние, не само писатели и интелектуалци на средна възраст, но и всички хора, безвъзвратно изоставаме от него.

Пиша поредния си публицистичен текст и си задавам нормалните за всеки автор въпроси: Ще стигнат ли посланията ми до хората? Ще ги харесат ли? Ще ги накарат ли да се замислят? И най-важното – ще имат ли време да го направят? Защото... – замислям се и аз:

Живеем в забързано, задъхано време. Информацята тече по хиляди потоци, по-точно не тече, а ни залива като вълна – радио, телевизия, интернет. В този информационен паноптикум старата, изпитана, информационна река – класическата печатна преса, до преди няколко десетилетия бурна и пълноводна, сега бавно изтънява, забавя скоростта си и в крайна сметка изостава от ритъма на информационния кипеж, който се мени в рамките на часове и на минути – от тесния ни национален кръг до широкия световен фронт. И все черни новини - войни, убийства, атентати, политически борби. И малка част от събтията да следи, на човек му е трудно да се ориентира в световния социален, културен и политически кипеж. Преди години и години преди нашата младост, някоя покъртителна новина е ехтяла като камбана и ехото й е заглъхвало с месеци – време достатъчно обществото и отделния човек да преценят, да осъзнаят дълбочината на проблемите и да действат. Тези мисли ми навяха наскоро прочетени текстове за отзвука на Априлското въстание в Западна Европа, изказванията на Виктор Юго, Джанюариъс Макгахан, Уилям Гладстоун и много други мнения и действия на интелектуалци, политици и обикновени хора, които са формирали обществено мнение. Всичко това е подготвило почвата за последвалите събития и освобождението на България от турското владичество, т.е. отзвукът е бил с последствие.

В един друг публицистичен текст написах, че „проблемът не е в свободата на словото, а в чуваемостта“, а за чуваемостта, ерго – за реакцията на слушателя и читателя е нужно време за осмисляне на прочетеното и чутото, осъзнаването на проблема и заемане на позиция, съответно – подкрепа, безразличие или отхвърляне. Сега словото и посланията се губят в общия информационен шум, по-скоро информационен тътен връхлитащ ни отвсякъде. А да се вникне в същината, да се осъзнае философията на проблема, просто няма време – следващата вълна вече е връхлетяла претръпналия слушател или читател. Той и не прави усилие да изплува над черните вълни – знае, че следщата ще го залее, след нея – следващата, след нея – следващата и т.н. и т.н. И докога? Не зная... Логичният отговор е – докато се удави в информационното море, по-точно – в световния информационен океан.

Доскоро се борехме за свободата на словото. Сега, с хилядите информационни канали, просто няма как словото да се заглуши или да се озапти от недалновидни и тесногръди политици и стари, изчерпани политически системи. Може само да се изкриви, манипулира и използва за нечисти цели, но не и да се заглуши. Проблемът сега е в преситеността от слово и слова. Сега младите не четат от край до край – улавям се, че и аз го правя, те „сърфират“ – минават като сърфисти по гребена на информационната вълна и се прехвърлят на следващата, и на следващата, и на следващата, без да четат докрая или поне не четат това, което в момента не ги интересува. Те приемат информацията като факт, но не и като база за интелектуално израстване и философски размисъл. В голяма степен този подход към интернет-базираната информация развива в тях „двуична“ система – „да-не“, „да-не“, „това ме интиресува (касае) – това не“ и продължи нататък... И след последното кликване с мишката, вече си забравил първия прочетен текст, по-точно началната част от него, която те е ориентирала за какво става дума, защото просто си нямал време да я запомниш, залетял се по екрана към следващата информация и справка. И как тогава нашите послания за хуманност, етика, морал, ще стигнат до тези, които най-вече трябва да ги осъзнаят и приемат – младите хора, бъдещето не само на България, но и на света.

Идеята ми е, че времето с голямото количество информация в него върви главоломно бързо, изпреварва ни и ние, не само писатели и интелектуалци на средна възраст, но и всички хора, безвъзвратно изоставаме от него. И с всяка минута ритъмът се забързва, и с всяка минута изоставаме все повече и повече. За да ни изведе сърфирането до бленувания бряг и да минем пред, т.е. отново да изпреварим времето, както са го правили големите мислители, трябва просто да забавим ритъма на съвремието в себе си, да осъзнаем, че главоломният му бяг руши човешкото у нас и ни превръща в информирани бездушни марионетки, неспособни да вземат решения и да действат, удавени в информационния поток, да отделим време да вникнем в истините и посланията, закодирани в изстраданите, честни текстове, които се срещат, макар и рядко във вестници, радиа, телевизии и интернет, относно изконните човешки ценности – любов, разбиране и доброта. Също така чест, доблест, патриотизъм, състрадание, честност, саможертва - всички онези неща, които ни правят хора, а не информирани, безлични консуматори на факти.

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg