ТЕЛЕФОН НА ДОВЕРИЕТО
Сиво, черно и свещица - публицистика от проф. Златимир Коларов
Сиво, черно и свещица - публицистика от проф. Златимир Коларов
Страница
ТЕЛЕФОН НА ДОВЕРИЕТО

ТЕЛЕФОН НА ДОВЕРИЕТО

Разказът "Телефон на доверието" е публикуван в книгата "Прах във вятъра" от проф. Златимир Коларов.

Психологът Дарий Гълъбов живееше едновременно два живота. Единия – с напрегнати нерви и изострени сетива в нощта на дежурството, другия - през двата дни след това, прекарани в полусън, воден от стереотипа, който поддържаше минимума, необходим да съществува.

Неусетно за две години всичките му амбиции и чувства се изпариха, все едно, че никога не ги беше имал. В началото често си спомняше бившите приятели и близки жени, после ги забрави. Накрая в душата му остана само желанието с никого повече да не се среща. Когато позвъни на телефона на доверието беше сигурен, че за първи път от две години ще го изслушат без да му се доверяват. После, докато гледаше двамата влюбени, които се отдалечаваха по улицата и набираше номера на непознатата жена, се запита дали би позвънил на дежурния при телефона на доверието, ако знаеше какво ще чуе. И дали това, което се случи в последните две седмици, беше за добро или за лошо?

Когато чу гласа на непознатата в другия край на жицата, Дарий потръпна от кадифената му мекота и се почувства малко момче, което иска да се притисне до полите на майка си, тя да го вдигне на ръце и да го прегърне, той да се сгуши до гърдите ù, да склони глава на рамото ù и да притихне, успокоен от закрилата и близостта ù. Обзе го желанието да говори забързано, задъхано, разхвърляно и непоследователно за всичко, което се бе натрупало в душата му през последните две години. Вместо това я покани да се срещнат някъде в града на следващия ден. Тя замълча, после въздъхна и звучно се разсмя...

Преди петнадесет години Дарий Гълъбов завърши психология в Университета с отличен успех. Никой в курса не се учуди, че спечели конкурс за научен сътрудник, защото Дарий Гълъбов притежаваше всичко, за което другите мечтаеха – бърза мисъл и добра памет, имаше спортна фигура и външност, която вдъхваше доверие, че от такъв човек могат да се очакват само коректни постъпки. Притежаваше и още нещо, много важно – добро възпитание, с което печелеше без усилие симпатиите на мъжете и доверието на жените, но това не го ласкаеше. Приятелството на мъжете приемаше като нещо естествено, а вниманието на жените като нещо, което му се полага от само себе си. Беше му приятно да бъде с тях и нищо повече. Живееше с много хора около себе си и поради това не се свърза с никого за дълго. Увлечен да се наслаждава на даровете на съдбата, неусетно Дарий бе престанал да забелязва родителите си и те се поминаха без да оставят особена празнина в живота му. Вместо това оставиха един богато обзаведен апартамент, подреден с изящество, което подхождаше на изтънчения вкус на сина им.

С годините приятелите, с които се срещаше в свободното си време и жените, които обичаше, се ожениха, затвориха се в себе си, народиха деца, потънаха в ежедневието си и нямаха време за нови срещи със стари приятели. Срещаха се случайно на улицата, колкото да изпият по едно кафе на крак, да му се оплачат от грижите и да си спомнят с носталгия за доброто старо време, когато от събиранията отиваха направо на работа. После познатите му изведнъж се разбързваха, разделяха се с неясната уговорка за скорошна среща и отново потъваха в сивото си битие на хора, за които животът е преди всичко трудност и след това радост. Дарий остана все така лъчезарен и жизнен както в студентските години. Времето минаваше покрай него без да сложи закономерния си отпечатък върху лицето му с посребрените коси по слепоочията, бръчките по челото и сенките под очите. Изобщо Дарий Гълъбов бе един щастлив човек, любимец и галеник на съдбата, както често го определяха познатите му. Така бе до преди две години, когато реши да напусне Института заради телефона на доверието.

В същност през последните години, преди да напусне Института, след като повечето от приятелите му се ожениха, се бяха случили доста неща, които в началото той не осъзнаваше, но по-късо ги проумя. Когато започна работа очакваше професията да го срещне със силни и смели хора, способни да вземат решение, да рискуват и да действат бързо. Без да го съзнава, очакваше да открие в другите част от себе си. С годините опозна хората и видя, че по-голямата част от тях бяха потънали в дребните си ежедневни грижи, бяха се обезличили и превърнали в аморфна маса, изтъкана от страх, примирение и робско търпение. В началото, мислеше, че човек остава верен на себе си до края, а в живота видя обратното – хората трудно устояваха на несгодите. Започна да го гнети неудовлетвореност, после неудовлетвореността се смени с чувството за малоценност. Бездната, която се беше появила между него, какъвто се познаваше и хората, каквито ги виждаше, започна да му тежи. Болеше го повече от самозаблудата, отколкото от разочарованието.

Когато в Института се обсъждаше идеята за създаване на телефон на доверието, Дарий реше да смени работата си. Мислеше, че шансът му помага да направи нещо по-различно от анкетите и проучванията, които му бяха омръзнали отдавна. Със закана и нетърпение, все едно, че си връща за някаква обида, очакваше новата работа да му даде възможност да покаже на тези, другите, слабостите им, мерзостта им и да им каже как трябва да се живее. И ако някой беше по-умен, той, Дарий Гълъбов, щеше да го измъкне от тресавището на житейската му безизходица, мислеше си той, докато чакаше назначението.

Така, с един замах, Дарий напусна новата сграда на Института, построена от стъкло и алуминий и се премести в старата с оронената мазилка и дълги мрачни коридори. На третия етаж се помещаваше стаята с телефона на доверието. Стените на стаята бяха посивели, петна от влага бяха избили на тавана. Мебелировката беше оскъдна – масивно кресло с кожена тапицерия, изтъркана на облегалката, широко бюро, покрито с балатум, в единия край на което беше оставен метален пепелник, а в другия – Телефона – стар автомат с олющена вилка, в която слушалката лежеше като окачен бумеранг.

Работното му време започваше в десет часа през нощта. Първите часове бяха най-слабо натоварените. Истинската работа започваше след дванадесет. До тогава можеше спокойно да изпуши две-три цигари, да почете от книгата, която от месеци носеше за дежурствата без да запомни нито една дума от прочетеното или просто да се отпусне на креслото със затворени очи и глава на облегалката, заслушан в приглушения шум на града, който тътнеше долу. Докато пушеше, четеше или слушаше шума на милионния град, нервите му постепенно се изопваха, гърдите му се стягаха, пулсът му се ускоряваше и първия звън на телефона посрещаше със сепване и, едновременно с това, с облекчение. И лудницата започваше: звъняха му отчаяни хора на прага на пълното безумие, изнервени мъже, изоставени жени, разочаровани младежи, психопати, неврастеници, хипохондрици, интелектуалци – излъгани, поругани, обидени, потънали в бездната на самотата, плод на собствените им грешки и комплекси и на чуждата враждебност. Изгубили всякаква надежда, търсеха съвета му, закрилата и помощта му, водени от желанието да споделят болката си с някого без да го виждат, защото така по-лесно можеха да говорят за най-съкровеното и тягостното в себе си. Дарий усещаше, че понякога звъняха само, за да избягат макар и за миг от терзанията си без да вярват, че нещо може да се случи, да се промени, че нещо добро може да се появи на сивия хоризонт на тъжното им ежедневие... Докато слушаше напрегнатите им гласове, Дарий се опитваше да си представи как изглеждаха лицата им, какъв беше цветът на очите им – така по-добре разбираше болките им, опитваше се да разгадае тайната им, защото дори по телефона те трудно я споделяха и не можеха да преодолеят бариерата на собствената си нерешителност и да бъдат искрени до края. После им казваше, че в живота няма непреодолими ситуации, че трябва да бъдат по-решителни и смели в действията си, а не да се оставят на капризите на съдбата – беше страхотно искрен в тези моменти, отдавна нямаше желание да покаже на несретниците, колко жалък изглеждаше животът им отстрани, дори обратното – опитваше се да им влее част от своя оптимизъм. Непознатите му благодаряха с успокоени гласове и бързаха да затворят, обзети от неудобство заради слабостта, която не бяха овладели и която бе ги тласнала да посегнат към телефона в късните среднощни часове. Дарий поставяше внимателно слушалката върху вилката и разтриваше челото си – не можеше да разбере тези хора, изгубили до такава степен гордостта си, че да се молят като деца за подкрепа... Следващото позвъняване го извеждаше със сепване от унеса и той се зареждаше с нова доза търпение, за да изслуша поредната история на някой неудачник. В четири часа обажданията се разреждаха и в шест никой вече не мислеше за среднощни откровения. Дарий Гълъбов се надигаше от креслото, без да усеща вкочаненото си тяло, излизаше от кабинета и го заключваше, главата му бучеше, оставяше ключа на портиера за следващия дежурен, в ушите му пукаха телефонни сигнали и се преплитаха непознати гласове, прибираше се с трамвая, когато другите отиваха на работа, гадеше му се и, без да закусва, заспиваше с тежкия сън на човек, който иска да се махне от света и да забрави за всичко в него.

Двата дни почивка прекарваше без да става от леглото, загледан в тавана, с пакет цигари на нощното шкафче до главата. На третия се надигаше по навик един час преди десет, с трамвая отиваше до старата сграда на Института, вземаше ключа от портиера, оставен за него от предишния дежурен, отключваше кабинета, оставяше цигарите до пепелника на бюрото, отпускаше глава на облегалката на креслото и затваряше очи. Постепенно го обземаше предстартовата треска. Първото позвъняване на телефона отекваше в тишината на стаята като звън на камбана, известяваща началото на апокалипсиса.

Неусетно дните се сляха в една безкрайна сива върволица, престана да ги различава и започна да живее двата си живота – единия, през нощта в старата сграда на Института, в стаята при телефона на доверието, другия – през двата дни почивка след това в дома си.

Много от хората, които търсеха утехата на телефона на доверието и на които в началото Дарий най-много искаше да помогне, защото бяха отишли най-далеч в самоунищожението си, след няколко дежурства отново му звъняха, още по-отчаяни, още по-разочаровани, излъгани дори от съвета му, защото капризите на съдбата се бяха оказали по-силни от тях самите. Разпознаваше ги по изгасналите гласове. Докато слушаше отчаяните им откровения, дланта, с която държеше слушалката бавно изстиваше. Постепенно се измори да слуша неудачните истории на хора, които не познаваше, започна да го гнети чувството, че никой на никого с нищо не може да помогне, че всичко в света е обречено на гибел и разруха още в момента на неговото създаване, че няма смисъл човек да се опитва да промени съдбата си, защото всичко е решено предварително и престана да разпознава гласовете на непознатите по телефона. Казваше им това, което трябваше да им каже без да се вживява в проблемите им и, след като затвореше телефона, забравяше разговора.

В последната година Дарий престана да излиза от дома си. Изключи телефона в апартамента, не можеше да понася острия му звук, от пощата му изпратиха две известия за глоби, че го е спрял без разрешение, не им отговори, те направиха запор от заплатата му, взеха номера и телефонът му замлъкна завинаги.

Първи го забравиха малкото останали жени в живота му, след като повечето бяха проявили по-добър инстинкт за самосъхранение и се бяха омъжили навреме. Малко по-късно го забравиха и мъжете. Така Дарий остана сам.

Постепенно мивката в кухнята се изпълни с неизмити съдове, апартаментът се покри с прах и предишният блясък в наредбата отстъпи място на разпиляната небрежност на отчаяната личност и от филантроп, какъвто беше преди две години, Дарий стана от най-заклетите мизантропи, тези, които можеха да наблюдават нечия агония безстрастно и да мислят, че в кутията им остават три цигари, а до края на дежурството – две часа, и за да му стигнат, ще трябва да пуши по една цигара на четиридесет минути. Тогава се появи и желанието с никого повече да не се среща.

Дарий мислеше, че окончателно е скъсал връзките си с хората, тази констатация го зарадва, когато най-неочаквано телефонът на доверието го изненада – за първи път в последните две години.

Беше малко след десет. Дарий току-що беше започнал дежурството. Беше отпуснал глава на облегалката на креслото, затворил очи и пушеше без да усеща вкуса на цигарата.

Изведнъж се сепна. До началото на телефонната канонада оставаха около два часа. После осъзна, че телефонът беше иззвънял и посегна към слушалката. В последния момент се спря и изчака второто позвъняване. Бавно вдигна слушалката и със спокоен, равен глас каза: „Добър вечер”, вместо тривиалното „ало”. Ако вдигнеше веднага слушалката, този, който звънеше можеше да се сепне от бързата му реакция и да се затвори в себе си. Ако вдигнеше след третото позвъняване, непознатият можеше да помисли, че обаждането му не е желано, че досажда и да замълчи. Ако Дарий се обърнеше с „ало”, човекът в другия край на жицата се поставяше в положението на нечакан посетител. Поздравът „добър вечер” беше най-човешкия поздрав за през нощта, вдъхващ доверие и предразполагащ към откровение. Тези неща Дарий беше извел в зависимост от реакциите на хората, които звъняха през нощта.

Добър вечер – със същия ведър глас му отговориха и Дарий си представи млада жена със семпла прическа и светли очи, започнали да помръкват от годините и разочарованията. В паметта му се прокрадна неясен спомен и бързо изчезна. Непознатата каза, че се обажда, за да му благодари за добрата услуга, която той бе сторил за нея преди няколко дни и да му каже, че е щастлива. Дарий се сепна, за втори път тази вечер. От опит знаеше, че хората споделят, когато са нещастни. Когато са щастливи са твърде заети с щастието си и твърде егоистични, за да го споделят с друг. После се обади мъжът. Дарий си го представи – четиридесетинагодишен с очила и изпитото лице на човек, който никога няма да забележиш на улицата и ще се учудиш, като разбереш, че от години живее в съседния апартамент. В паметта му отново се появи смътено образ. Напрегна се да го задържи, но споменът изчезна. Непознатият също му благодари и също каза, че е щастлив, защото най-сетне срещнал това, което цял живот е чакал. В първия момент Дарий помисли, че са психопати или неврастеници. Разпознаваше ги безпогрешно, първите по мнителността и тихите им гласове, вторите по словоохотливостта и красноречието. Ако човекът, който му се обаждаше, бе изваден от равновесие, често прекъсваше мисълта си, трудно намираше точните думи, за да изрази чувствата си и в крайна сметка казваше несъществени неща – мисълта му инстинктивно заобикаляше трудната ситуация. Гласовете на двамата не приличаха на неврастеници, нито на психопати, а най-малкото на извадени от равновесие хора. Такива гласове той не беше чувал по телефона на доверието. После отново се обади жената, пожела му леко дежурство и каза, че знае какво значи нощно безсъние, когато главата ти се пръска за сън, а трябва да помагаш на другите и затвори. В слушалката изпука монотонният сигнал на свободната линия. Дарий я окачи на вилката, дланта му гореше.

В паметта му отново се появиха двата образа. На жената с небрежна прическа и уморени, светли очи, и на мъжа – с високо чело и тъмни очи, дълбоко поставени в орбитите. Двата образа се сляха в един и Дарий си спомни.

Изправи се, ставите му изпукаха, и отиде до прозореца. Ниско долу тъмнееше градът, разделен на широки квадрати от неоновите лампи на булевардите, които премигваха като безброй звезди, изпълнили среднощното небе.

Сутринта вместо да се прибере в дома си, отиде до личен състав и подаде молба за напускане. Като причина за напускането написа – „поради преместване на друга работа”, първото нещо, което се сети в момента. После се прибра в дома си и легна без да се съблича. Мисълта му бавно изтъня, останаха само образите на мъжа и жената от последното телефонно обаждане, защото до края на дежурството през онази вечер Дарий не вдигна повече нито веднаж слушалката, въпреки настоятелните позвънявания. Постепенно двата образа избледняха и Дарий заспа дълбок, безпаметен сън, първия истински сън в последните две години...

В първите два дни, излегнат в леглото, с ръце под главата, загледан в тавана, Дарий си припомняше историята на двамата непознати:

Беше късно през нощта, преди няколко седмици. Обади се непозната жена и се представи – лекарка, на тридесет и пет години... Дарий си я представи – с късо подстригана коса и уморени очи, жена, която няма време за себе си. Учуди се - хора като нея рядко звъняха на телефона на доверието. След кратка пауза (за да събере мислите си, помисли си Дарий) каза, че всичко в живота ù било идеално подредено – професията, дома и ако не щастлива, досега поне е била удовлетворена. Същия ден като се прибирала в дома си след дневното си дежурство, видяла няколко младежи, които вдигали врява в трамвая, а други се целували пред неодобрителните погледи на пътниците. Изведнъж осъзнала, че е изминала повече от половината от живота ù и ù станало страшно. Прибрала се в дома си, но нямало с кого да сподели – от години живеела сама, и ù станало още по-страшно. Замислила се за изтеклите години. Нищо вълнуващо не съзряла до момента и разбрала, че животът има смисъл, само, ако го изживеем добре за себе си и после за другите, а досега тя била правило винаги обратното и, което е най-страшното, вече е късно да се променя, защото е отишла твърде напред, откъдето връщане няма. Обзела я паника. Помислила, че е от умората от дежурството. Давала си сметка за настроенията си, но нямала сили да ги потисне. Изпила два реланиума, както правела често досега, но за разлика от друг път не могла да заспи. Продължила да мисли и разбрала една изключително проста истина, която била толкова близко до ума, че винаги я подминавала – че в живота няма само красиви и само грозни неща, че животът е изграден от неща, които едновременно са и красиви, и грозни и докато ние се лутаме да определим кое е грозно и кое красиво, кое е честно и кое подло, кое е благородно и кое пошло, животът неусетно и бързо отминава без да можем накрая да разберем къде свършва грозното и откъде започва красивото. А истината е, че трябва да се сблъскаме с грозното, за да опознаем и оценим красивото и ако това не стане, ще останем слепи до края, както се е случило с нея, защото от ученическата скамейка досега винаги я били учили, че трябва да бяга от грозното и да се стреми към красивото и съвършеното и така я направили стерилна в чувствата и възприятията... Защото, как ще осъзнаем синтезата, ако познаваме само антитезата и как ще изберем позицията си спрямо алтернативата, като не знаем нищо за другата ù половина... Непознатата замълча, осъзнала многословието си и продължи с овладян глас – телефонът на доверието останал единствената възможност да се отърси от психозата и позвънила... Дарий изчака няколко секунди да се съвземе и започна да ù говори неща, в които вече не вярваше, но по силата на задължението трябваше да ù каже: че животът ù не е минал напразно, защото си струва да се живее дори за да се помогне на един, а тя е помагала на хиляди, че никога не е късно да изживеем пропуснатото в детството и младостта си, ако някога сме го подминали или са ни го отнели. Усещаше, че именно там, някъде в детството или в младостта ù се беше случило нещо, което даваше отражение в настроенията ù сега, но не се опита да го разчопли. Често корените на такива състояния водеха твърде дълбоко, далече в миналото и забравата и беше безсмислено да ги разравя, когато над тях тегнеха години отчаяние и самота. Накрая той каза, че тя ще се отърве от психозата, както сама се изразила, ако споделя вълненията си по-често с близки хора. С кого? – беше кратката реплика на непознатата и Дарий замълча. После, без да се замисля, каза може би най-голямата глупост, която беше казвал, откакто работеше на телефона на доверието – „с пациентите”, защото тя се засмя с остър, кратък смях и отвърна: „пациентите се интересуват само от себе си, драги, и искат да бъдат изслушвани, а не да изслушват брътвежите на някой друг” и Дарий се наруга на ум за глупостта си. После непознатата се извини за безпокойството, изглежда се беше овладяла, и Дарий не можа да разбере дали с ирония или сериозно му продиктува номера на телефона си и му каза да ù се обади, ако се сети нещо по-оригинално. Той записа номера на телефона ù върху балатума на бюрото, постоя няколко секунди със слушалката в ръка, която вече даваше свободно и сетне я окачи на вилката. „Всеки с лудостта си”, помисли си той и забрави разговора.

След това последва серия позвънявания на неврастеници и психопати, които като, че ли се бяха наговорили същата вечер да звънят по едно и също време. Дарий слушаше претръпнал забързаните им, напрегнати гласове, абсурдните им разкази, изпълнени с упрек към околните и с екзалтация от себе си и чакаше да млъкнат или да затворят телефона след като се разтовареха от насъбралата се за отреагиране психическа енергия. Като изгубеше търпение, прекъсваше ги, казваше им една-две стандартни фрази и затваряше телефона.

След кратко затишие телефонът отново иззвъня. Дарий изчака второто позвъняване и вдигна слушалката. Беше мъж. По тембъра на гласа си го представи – четиридесетинагодишен, сух и слаб, със сключени вежди, неразличим сред хората на улицата. С няколко думи непознатият  разказа историята си – от доста време имал силни болки в корема, но все не намирал време да се прегледа. Мислел, че има гастрит от нередовното хранене по столовете – живеел сам, но това било друга история... Напоследък болките се засилили. Дарий почувства, че непознатият се страхува, но не можа да разбере дали от болките в корема или от нещо друго. След кратко замълчаване, непознатият продължи – тишината в дома винаги му създавала чувство за увереност и спокойствие, но тази вечер я усещал по-различна от друг път – плътна, тежка. Дарий вече беше сигурен, че нещо друго е извело непознатия от равновесие. За момент се събуди любопитството му, после се сети за хилядите помръкнали гласове, които не бяха намерили утеха в съветите му и интересът му към разказа на непознатия угасна. Опитал се да заспи, но не могъл – продължи непознатият – появили се и болките в корема... Въртял се в леглото с едно единствено желание – по-скоро да заспи и завинаги да забрави за проклетите болки и въобщ за всичко е, но диазепамът вече не му действал. Сетил се за телефона на доверието, взел номера от Услуги и се обадил.

Дарий изчака няколко секунди, нужни на непознатия да се окопити и каза, че най-вероятно не се касае за сериозно заболяване, а за най-обикновен гастрит. Нарочно спести уверенията в безопасността на страданието му – от опит знаеше, че интелигентният човек трудно се успокоява от стандартни уверения. Беше сигурен, че друго терзаеше непознатия, но вече нямаше желание да променя непроменими неща и продължи – нека да изпие една лъжица сода за хляб и сутринта да се прегледа при участъковия лекар. После се сети, продиктува телефонния номер на лекарката, „от там ще Ви дадат по-компетентен медицински съвет” каза той и затвори.

Това беше историята на двамата щастливци, която в първите два дни след напускането на телефона на доверието Дарий си спомняше със задоволство. Мислеше си с радост, че се отскубна от лудницата, която за две години го бе довела на границата с психопатията. Напусна, защото нямаше да има сили отново да понесе смразяващото разочарование и усещане за обреченост и безизходност, ако някой от двамата му се обадеше някоя вечер и му кажеше, че всичко се е провалило, че всичко е било напразно.

През останалото време спеше непробудно, все едно, че имаше да наваксва.

На третия ден се събуди рано. Мисълта, че не е на работа го зарадва и излезе на улицата. Скита се без цел из града, наслаждавайки се на безгрижието и късно надвечер се прибра.

Към десет часа пулсът му започна да се ускорява, гърдите му се стегнаха. Запали цигара, но не усети вкуса ù. В дванадесет се чувстваше напрегнат като струна. Опита, но не можа да заспи. Посрещна утрото по-изнервен, отколкото, когато се връщаше след дежурствата на телефона на доверието. Облече се и излезе. Вървеше по улиците без да забелязва откъде минава, без да различава хората около себе си, без да може да мисли, заради болката, която стягаше тила му. Прибра се късно следобеда и най-сетне заспа. Следващите два дни минаха в полусън, без да различава предметите в стаята...

След това дните се сляха в неразличима върволица, като на всеки два спокойни дни, прекарваше по една безсънна нощ, с гърло, пресъхнало от цигари и с болки в тила. Докато пушеше, отпуснат на креслото пред помръкналия телевизор, чийто програма отдавна беше свършила, в тишината на апартамента се преплитаха непознати гласове, кънтяха телефонни сигнали, пиукаха смущения по линията, пищяха преплетените линии... Започна да се ослушва. Без да иска очакваше някой да позвъни на вратата на дома му или да го потърси по телефона. Няколко пъти вдигна слушалката. Мембраната мълчеше със същата смразяваща тишина като звънеца на вратата. Телефонът му отдавна беше изключен от пощата, а със съседите почти не се познаваха – разминаваха се с наведени глави и бегло си кимваха, колкото да покажат, че са се забелязали. Спомни си книгата, която носеше за дежурствата. Прочете я, но нищо не запомни. В късните часове на нощта, когато шумът от улицата и съседните апартаменти утихнеше, усещаше тишината в стаята си лепкава като слуз, хладна като мъгла. С нетърпение изчакваше зазоряването и тръгваше без цел из града. Вглеждаше се в лицата на хората, с които се разминаваше по улицата с надеждата да открие в тълпата познат, за да изпият някъде по едно кафе на крак. В началото това очакване му създаваше удоволствие, дори си представяше как щяха да си стиснат ръцете, да се плеснат по челото, удивени от изминалото време, после ще застанат на някой ъгъл с чашка димящо кафе в ръка и ще си спомнят миналото, ще се пооплачат от настоящото... После очакването го измори.

По телефона от кабината, опряна в сградата срещу блока, в който живееше, се обади на някои от старите приятели. В началото се учудваха, че го чуват, питаха го къде се е изгубил толкова време, после насрочваха среща за следващата седмица с предварително обаждане два дни преди това, защото до края на тази са ангажирани... Обади се и на някои от предишните си приятелки, малкото които не бяха се омъжили, откак беше напуснал Института. В първия момент се изненадваха приятно, после се сепваха. Замълчаваха и започваха да говорят, колко са претрупани с работа, как животът неусетно минава и остаряваме без да го забележим... Самоувереността им бързо се възвръщаше и с овладян глас казваха, че им е много приятно, че са се чули, непременно да се обади някой ден, за да се видят и изпият някъде по едно кафе и Дарий разбра, че повече не трябва да ги търси.

Една вечер, докато чакаше да се появят болката в тила и шумът в ушите, който след дванадесет вече ехтеше като камбана, пред погледа му се явиха лицата на майка му и баща му – възрастни хора, с достойнството на потомствени аристократи. Обзе го чувство за вина. Вече знаеше, че никой с нищо не може да промени съдбата си и му стана болно. Запали цигара, после я натисна недопушена в пепелника. Откачи сватбената им снимка от стената на хола, която отдавна беше престанал да забелязва и се беше покрила с прах, напъха я в кошчето за боклук и заспа успокоен. След това прекара два равни, безлични дни без да излиза на улицата, с олекнало сърце, че най-сетне се е отървал от налудничавото желание някой да го потърси, мислейки с насмешка за цената, с която бе платил за спокойствието.

Вечерта на третия ден беше също така равна и спокойна, както отминалите два дни. Дарий се ослуша. Вместо непознатите гласове и телефонни сигнали, чуваше приглушен шум от съседните апартаменти, който бавно заглъхваше. Стана и започна да се разхожда из стаята – от вратата до прозореца, и обратно от прозореца до вратата... Мисълта, че личността му се беше разпаднала и от предишния Дарий Гълъбов нищо не беше останало го изпълваше с кратко задоволство. Важното бе, че се отърва от телефона на доверието, от очакването някой да го потърси и от болката в тила. Всичко друго губеше смисъла си. Погледът му попадна в прозореца и се сепна – отсреща го гледаше унило непознат четиридесет годишен мъж с две дълбоки бръчки около устните. Времето бе сложило неумолимия си отпечатък в посребрените коси по слепоочията и сенките под очите. Дарий се отдръпна. Непознатият продължаваше да го фиксира с помръкналите си очи. Отначало слабо, след това все по-силно започнаха да ехтят ударите на сърцето му - като непрекъснат камбанен звън, оповестяващ края на апокалипсиса. Облече сакото си и излезе на улицата.

Сградата на отсрещния тротоар тъмнееше – огромна и притихнала. Само лампата над входа, като призрачен маяк в тъмнината, осветяваше телефонната кабина, опряна на таблото със звънците на домофоните. Дарий прекоси бавно утихналото улично платно. От вратата на кабината непознатият отново го погледна в очите. Дарий постоя, загледан в мъглявото отражение върху стъклото, влезе в кабината, напипа петстотинкова монета в джоба на сакото си, пусна я в автомата и набра номера. След второто позвъняване някой вдигна слушалката и с безстрастен, равен глас каза: „Добър вечер”, но за разлика от друг път, Дарий не можа да си представи как изглежда лицето му. „Добър вечер...” – каза той и замълча. Непознатият търпеливо чакаше. Дарий чуваше лекото му дишане в слушалката. Понечи да излезе от кабината, но не намери сили да затвори, докато чуваше равното дишане на другия в края на жицата.

- Какво Ви безпокои? – попита същия безличен глас и Дарий се хвана за единствената мисъл, която му дойде в главата. Каза, че има силно главоболие и отново млъкна.

Непознатият изчака няколко секунди и каза, че най-вероятно не се касае за сериозно заболяване, а за преумора, от която сигурно е повишил кръвното налягане, че е добре да изпие един реланиум, а на следващия ден да се прегледа в участъковата поликлиника. После се сети нещо и добави:

- Можете да се обадите на един телефонен номер. Там ще Ви дадат по-добър съвет – и продиктува цифрите.

Дарий го слушаше втрещен. Машинално написа цифрите на номера с пръст, избърсвайки праха върху плота. Попита на кого е този телефонен номер, но дежурният беше затворил. Слушалката даваше свободно, ръката му бе изтръпнала.

Шумът на града бавно заглъхваше. Високо някъде със студената си безучастна светлина блестяха неоновите лампи, разпръснати надалече по двата тротоара. Колите минаваха с остро свистене по платното и осветяваха с фаровете си телефонната кабина. Лицето му избледняваше за миг и отново се появяваше в тъмния квадрат на стъклото – изпито, побледняло...

За добро или за лошо? – мислеше си Дарий. – Грозно или красиво? Къде свършваше едното и къде започваше другото? Или бяха едно цяло? И което е най-важното – кое е по-добро: както беше преди, или както е сега?...

Сепна се – някой беше почукал на вратата. До кабината стояха момче и момиче. С жест го попитаха докога ще стои със слушалката в ръка, без да говори. Дарий кимна за извинение и открехна вратата. В джоба на сакото си напипа едра монета и помоли да я развалят. Младежът му даде петте стотинки, които държеше, и без да взема монетата, която Дарий му подаваше, прегърна момичето си и двамата тръгнаха по улицата да търсят свободен автомат. Дарий гледаше след тях, докато фигурите им се смалиха в далечината и повече не можеше да ги различава. После пусна монетата и набра номера. Не беше сигурен, но очакваше да чуе женски глас.
"Прах във вятъра" е сборник разкази и новели от проф. Златимир Коларов. Можете да  намерите книгата в книжарници "Хеликон".

Реклама

Мнения