Публикация

ВОЛЕВИ НЕВОЛИ, ИЛИ НЕВОЛИТЕ НА ВОЛА

ВОЛЕВИ НЕВОЛИ, ИЛИ НЕВОЛИТЕ НА ВОЛА

От книгата "Zoo Балканика & Хомо Balcanicus или безумици балкански..."


Аз съм Цветан. Всички ми казват Цецо. Иначе съм си вол. Бих казал вол и половина, защото съм много едър – висок съм метър и половина и тежа 300 килограма. И съм много работлив – за трима, трима като мен. И не съм само работлив, но съм и много търпелив. И не съм само търпелив, но и безотказен – за мъкнене, оране, ангария и т.н. И съм много мълчалив – никога не споря и никога не искам нещо; нито по-малко работа, нито повече сено, за просо изобщо не мечтая. Поради това може да се каже, че съм и малко глуповат – работя до изнемога, без да споря и да искам. С други думи, олицетворявам идеала за идеалния балкански вол – едър, висок, тежък, работлив, търпелив, безотказен, мълчалив и глуповат. За съжаление никой не оценява достойнствата ми по достоен начин. А това, само за себе си, е недостойно. Но не от моята, а от тяхната страна. Ще попитате: Чия (страна)? Ще ви отговоря: На всички, които ме товарят и ме карат да мъкна, ора и всичко това като за ангария. Поради вродената си срамежливост на никого не съм го казал досега, но ми писна и ще изплача мъката си пред вас сега.

Ще започна по-отрано: открай време на Балканите кръщават кравите и воловете с нежни имена – Сивушка, Белчо... И мен така. Кръстникът ми (господарят на майка ми и баща ми, но не и те) ме е кръстил не на едно, а на всичките цветя… Майка ми и баща ми не му възразили – възпряла ги мисълта, че да се спори с него е безполезно, защото повечето, да не казвам всички, спорове решавал по един и същи начин – с остен, камшик или с празна ясла; въпреки че съзнавали добре, че нищо в живота ми след това няма да бъде цветно, а монохромно. И животът ми след това доказа, че са били прави – сега като си мисля, само името ми е цветно. Без да съм далтонист, всичко около мен и в мен е сиво, сиво, понякога до черно. Всъщност не толкова понякога, а доста често, толкова често, че всъщност всеки ден, и то през по-голямата му част, но да не бъдем песимисти – на някои (магарета, овце, катъри...) животът им поначало си е черен, а на нас – черен, черен, но понякога става сив и това ни дава глътка въздух и минутка отдих в черно-сивото ни ежедневие на впрегатни тромави животни...

От казаното разбирате, че всъщност аз съм не какъв и да е, а, погледнато глобално, чиста проба балкански вол, или казано конкретно – балканският вол Цецо, дето е висок метър и половина и тежи 300 килограма. И като на всеки балкански вол, неволите ми са безброй, но ще споделя мислите си за най-важните от тях: браздите, орачите и яслите.

И започвам с браздите:

Тук, на Балканите, дал бог бразди, край нямат, километри. Опират в хоризонта, прескачат го и продължават до следващия хоризонт. Като браздите, тук, на Балканите, дал бог и хоризонти – колкото бразди, толкова и хоризонти...

В един ясен слънчев ден тръгваш по браздата, зареден с оптимизъм, радост и енергия към светлия хоризонт пред теб, натискаш ралото и започваш да ореш и пееш, защото „трудът е песен...”, а не нещо друго, ореш и пееш, ореш и пееш, ореш и пееш..., неусетно започваш да се потиш и да дишаш тежко, да пелтечиш и песента ти секва, в далечината хоризонтът потъмнява, но ти продължаваш да ореш, да дишаш тежко и да пелтечиш, стигаш хоризонта изпотен, задъхан и мъничко изнервен, но щастлив, защото си мислиш, че най-сетне си постигнал нещо – светлия хоризонт пред теб, прескачаш го и виждаш

, че след него няма нищо – същата неизорана бразда и същото необработено поле до следващия хоризонт, т.е. осъзнаваш, че нищо не си постигнал, оглеждаш се, но около теб няма никой свестен, когото да попиташ защо така се случи, а другите гледат настрани или чоплят семки. Неволята нашепва в ухото ти какво трябва да направиш, поемаш дъх, натискаш пак ралото в браздата и продължаваш да ореш, да се потиш и да дишаш тежко до следващия светъл хоризонт, прескачаш и него, виждаш, че и след него няма нищо – същата бразда и същото поле, т.е. пак не си постигнал нещо, този път не се оглеждаш, за да попиташ някой защо така се случи, поемаш дъх натискаш ралото и продължаваш към следващия хоризонт... – и така цял живот: хоризонт след хоризонт, хоризонт след хоризонт, хоризонт след хоризонт... (и ти обясняват, че това не е „да гониш Михаля, а да стигнеш хоризонта, което е нещо благородно и красиво...” и ти се оглеждаш, за да разбереш какво означава „...нещо благородно и красиво”, след като си затънал до колене в пръстта, но няма кой да ти отговори – пред теб, зад теб, отляво и отдясно на теб е само хоризонт – ярък, светъл и далечен), навеждаш глава, напрягаш жили, натискаш ралото и продължаваш: хоризонт сред хоризонт..., докато един ден ралото се счупи или някой съд в главата ти изпуши и те намерят в браздата с глава, забита в пръстта, както впрочем стана с Белчо... Пък нека носиш нежно име – Сивушка или Цецо, и да си кръстен не на едно, а на всичките цветя...

Друг проблем с балканските бразди е, че са оплетени като кордите на пазарска мрежа. Като влезеш, не знаеш накъде, до кой хоризонт ще те изведе браздата – левия, десния, предния, задния или някъде встрани. Че ще бъхташ след него до следващия хоризонт, то е ясно, но с посоката поне да си наясно – наляво, надясно, напред, назад или встрани, а то браздите оплетени като конците на празна пазарска мрежа – наляво-надясно, напред-назад, встрани, като на кълбо... Че щом е пазарска мрежа, каква ще е, освен празна, защото на Балканите цитираната мрежа никога не е пълна, колкото и да ореш, винаги остава празна... – мислиш си, докато натискаш ралото в земята. Съседите я наричат „потребителска кошница” и се чудят какво още да сложат в нея – шоколади, екскурзии, острови, манго, киви, мандарини..., но това важи за тяхната кошница, а не за нашта мрежа, в която има само лук, чесън и райкин боб... – плюеш през зъби и продължаваш да натискаш ралото в пръстта.

И като му писне на господаря от прескочените хоризонти, неизораните бразди и празната пазарска мрежа, че като стисне остена като ралото преди малко, и бой, бой, бой..., докато дебелата ти кожа пусне кръв. И пак виновни ний – впрегатните животни с нежни имена – Сивушка, Белчо, Цецо...

В ранното утро на следващия ден отново впрягаш вола, като господаря, отиваш на браздата, натискаш ралото и започваш да ореш в мъглата, закрила хоризонта и далечината. И се луташ в браздата като муха – наляво-надясно, напред-назад, встрани и пак..., в кръг и на кълбо, докато в един момент ти писне, теглиш една дебела майна и запратиш празната пазарска мрежа в боклуджийската кофа на съседа... Защо точно на съседа? С отговора на този въпрос стигаме до (и започваме) следващата част от спонтанната ми изповед, родена от несподелената ми волска балканска мъка – балканските орачи...

И така:

Тук, на Балканите, всеки оре своята, но не върви в нея, а в чуждата бразда, в браздата на съседа. И докато върви, каквото изпотъпче, изпотъпче, останалото изкорени, скъса, смачка, най-малкото нап­люе или препикае. Ще попитате: Защо става така с браздите на Балканите? Отговорът се крие във въпроса – защото поначало става дума за Балканите, където колкото бразди, толкова орачи и всеки в чуждата бразда, с двата крака, и заслонил с тяло, пази своята бразда от краката на съседа. Да, но, както е казано: „Не се пази, туй що не се опазва...”, и съседът изкоренява, къса, мачка, плюе и пикае в твоята бразда и пази с тяло своята бразда от твоите крака. И тъй като не може да се опази туй що не се опазва, и ти изкореняваш, късаш, мачкаш, плюеш и пикаеш в браздата на съседа, докато той прави същото в твоята бразда. Като се срещнете със съседа в края на полето, обършете прашните си длани в дочените си панталони, стиснете си ръцете и си обещаете да изпиете довечера по една ракия в кръчмата заради добре свършената работа. И щом се разделите, скачате в съседската бразда и мачкате, мачкате..., докато дъх не ви остане и си мислите как ще го почерпите (съседа) една ракия с кеф в кръчмата след работа... И когато работата се разчуе, изкарват виновни нас, впрегатните животни, че ние сме изкоренили, скъсали, смачкали, наплюли и напикали чуждата (най-вече съседската) бразда. И за да покаже съпричастност към вълненията на съседа, господарят те наложи яко с остена, докато кръвта отново потече през дебелата ти кожа, „...за да му дойде акълът в главата!” мърмори той през рамо към съседа, докато те бъхта по гърба, и гледа с кеф съседската изкоренена, скъсана, смачкана, наплюта и напикана нива. После двамата избърсват прашните си длани в работните си панталони, стискат си ръцете и отиват в кръчмата да изпият по една ракия за добре свършената работа и като се почне – ела да видиш!: „Черен влак се композира...”, „Градил Илия килия...”, „Продават се, мамо, белите манастири...” – до сутринта (до сутринта се композира влакът, гради килията и продават белите манастири барабар с инвентара, а сутринта – „Защо си ме, мамо, родила... ще ми се пръсне главата, мамка му и живот...” и една бира за изтрезняване, че работа ме чака, защото нивата не чака – ден година храни, впрегне те набързо, натисне ралото в земята и: „...пуста да опустей пустата му нива, и кривата бразда, и далечният му хоризонт..., ...мамка му и живот...”.

Докато господарят и съседът композират влака, градят килията на бачо £ Илия или продават белите манастири на когото трябва – на човек с пари, ние, воловете, оставаме пред празните ясли в мръсния обор в очакване светът от черен да стане макар и малко и поне за малко сив, за да поемем глътка въздух и получим минутка отдих...

Виждате, че каквото и да стане, отнасяме го ние – воловете, и някои други тромави животни. Така е било, така и ще бъде – казваше баща ми, но той беше песимист. Сега, с влизането ни в EU (Европейский съюз), по-младите волове се надяваме, че нещата ще се оправят – там яслите винаги са пълни, като кошниците на европейските волски господари, оборите – чисти, браздите – прави, хоризонтите – достъпни, а орачите – засмени. Дано! Дано! Дано! До всяко човешко същество, да застане още едно... Е, и какво?... – питаше баща ми; освен песимист той беше и скептик. А и какъв би могъл да бъде след изорани безброй бразди, безброй прескочени хоризонти и още по-безброй изядени остени, а за празните ясли – няколко пъти по безброй? Така стоят нещата тук, където съм роден, следствие от неповторимия и непоклатим от векове ораческо-кръч­марски балкански дух, който през деня оре своята и тъпче съседската бразда, а вечер композира със съседа влака, гради килията на бачо £ Илия и продава бели манастири (барабар с инвентара на когото трябва)...

И още нещо много характерно за орачите и цитирания дух – своята бразда орат дълбока оран, а общата – отгоре, отгоре..., плитко, плитко..., агале, агале..., едва, едва..., т.е. в общата нива дълбоката оран кара я на плитко, защото – мисли си цитираният дух – моето си е мое, а чуждото общо, но след като ще го ползват и други, защо да се моря? По-добре да се наям и да се наспя, а пък за общото – другите да мислят, ако че ни бил общ въздухът, общ градът, обща държавата и изобщо общ животът! Общ, общ, но вечер всеки се прибира в свойта къща, наднича в своя си хладилник и ляга в свойто си легло и прав е народът, дето казва: „Всяка коза за свой крак”. Амчи за своя, за чий друг да бъде? – чуждият си е чужд, ако че въздухът бил общ. Разправяйте ги тия на дядо(вия) ми, знай Цецо де е истината за живота – в своя си обор (чист/мръсен, но си е твой!), в свойта си ясла (пълна/празна, но си е твоя!), при своя си господар (крив/прав, лош/добър, но си е твой!), а това означава, че не си беден, а богат, защото имаш – и обор, и ясла, и господар, и... какво повече ти трябва? А, да – остен, и него си го имаш, и камшик си имаш, и тояга си имаш, и..., и..., и т.н. и т.н...

...И т.н., и т.н..., главата ме заболя от мисли...

Но да продължа с третата част от спонтанната ми изповед за неволите на вола, отразяваща волската ми балканска мъка, волската ми балканска болка, родена от цитираните бразди, хоризонти и орачи и най-вече от празните балкански ясли...

Като споменах празни, и се сетих за оптимиста и песимиста и бутилката, която била наполовина пълна/празна. Без да съм песимист като баща ми, не знам как да кажа за мрежата на господаря и за нашта ясла – пълна или празна, като в мрежата на господаря има само лук, чесън и райкин боб, а в наште ясли – прах, пепел и сламки от сено, но и в двата случая на дъното, а не наполовина. Не искам да съм песимист, но какво да кажа за нещо, което е пълно по дъното? Оптимист, оптимист, но чак пък толкова! Нещо май малко не се вързва, или пет часа на въртележката, а? Тя, въртележката, ни е завъртяла, откакто сме се родили – песимист/оптимист, песимист/оптимист, песимист/оптимист..., първи хоризонт/втори хоризонт, първи хоризонт/втори хоризонт, първи хоризонт/втори хоризонт..., първа нива/втора нива, първа нива/втора нива, първа нива/втора нива... – „...подружка моя, трала-ла, трала-ла, трала-ла...” Нали ви казах: „Трала-ла – пет часа на въртележката...” Както и да е... За да бъда поне малко оптимист (нали вече влязохме в EU – Европейския съюз!), ще кажа само, че нашите ясли са точно толкова пълни, колкото и мрежата на господаря и с почти същите неща. И по същия начин се оглеждаме и чакаме някой друг да ги напълни – мрежата на господаря и яслата на вола, съответно. И ако друг не ги напълни, се сърдим, че не зачитат правото ни на живот, труд, любов, радост и разплод...

И още една болка ще изплача – толкова моно..., моно..., моно..., монохромен ми бе животът, както предрекоха някога майка ми и баща ми, че останах сам. И как би могло да бъде, след като цял ден ореш, ореш, ореш..., всеки ден, всеки ден, всеки ден..., и пак, и пак, и пак..., цял живот, цял живот, цял живот..., в браздата, в браздата, в браздата... – заекваш, докато дърпаш ралото с глава ниско над пръстта и не виждаш по-далече от носа си, камо ли хоризонта, далечината, ясния светъл ден и т.н. Той е обект на наблюдение от други – господарите на господаря, но за тях не смея да говоря, защото оборът ще ми стана тесен, а яслата – недостъпна, и не за дълго, а завинаги.

Мисълта за господарите на господаря ме отрезвява и изтрива от главата ми всички мисли за неволите на вола и желанието да споделям, да казвам, да плача и да се оплаквам от когото и да е, каквото и да е, с когото и да е, както и да е, защото и да е и т.н. И искам дебело да подчертая – добра си е браздата и светъл си е хоризонтът, а денят е прекрасен за оране – ясен и слънчев от сутринта, останалото не ме касае. Чакам само господарят да се събуди, да ми надене хомота и да ме халоса с остена, за да помъкна ралото по буците и камънаците на необработената нива в нашта си бразда, за да стигнем хоризонта и да продължим нататък...

...Докато си мисля за господарите на господаря, едно друго тъмно кътче в душата ми нашепва:

Така стоят нещата на Балканите с многото бразди, светли хоризонти, празните ясли и многото орачи, но ако не си роден тук, или не си поживял поне няколко (десетина, че и повече) години, не ще го разбереш този уникален ораческо-кръчмарски балкански дух, който може да оре и лъкатуши в браздата до изнемога, да прескача хоризонт след хоризонт и да се радва на пазарска мрежа, пълна по дъното с лук, чесън и райкин боб...

автор: проф. Златимир Коларов

 

Сборникът с разкази на проф. Златимир Коларов можете да закупите ТУК

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg

 

Коментари