За да свикне един лекар със специалността си, са му необходими 10 години.

Човек  достига  определен стадий в своя живот, момент, когато вече има какво да каже, какво да предаде на другите след себе си. Много пъти съм си мислел, че един ден, когато си отида от този свят, всичко, което съм постигнал живота не трябва да го оставя под тревата, а над нея. Това е въпрос на себеуважение към собствения ми труд. През всичките тези години положих изключително много труд, за да постигна една специалност, после втора специалност, доцентура, професура. И смисълът е - уважението към себе си, към всичко, което си градил с труда си дълги години, е  да го предадеш и на своите наследници, на хората след теб. Аз лично с голяма гордост мога да споделя, че в Клиниката по ревматология, това мое виждане за приемствеността в професията се споделя и от проф.Рашков, и от проф. Стоилов. Ние, опитните специалисти, спазваме правилото -  ако не можем да помогнем, да не пречим и максимално да разкрепостим младите си колеги, за да могат те да се развиват във всички, желани от тях насоки. Подкрепяме ги да се развиват, както практически, така и академично  - за статии, за публикации в български и чужди списания, за дисертации, за пътувания в чужбина.

Общите усилия дават завидни плодове

Виждаме как младите лекари в екипа ни израстват, също като едно крехко цвете, на което му е нужно съвсем малко, за да увехне, или за да разцъфне. Ако го стъпчеш, го ликвидираш.  Необходимо му е да се налее със сок, за да стане със здраво стъбло. Ти трябва да го пазиш от ветрове и бури докато израсне и само може да се справя. Виждам как при нас растат група от млади, много способни лекари. Много амбициозни и много мотивирани, четящи и мислещи, но с все още недостатъчно опит. Тук ние можем да бъде полезни и да им помогнем. Непонятно ми е как може да има ръководители, които крият знанията си за себе си, за да бъдат единствени.

Не е възможно в съвременния свят да бъдеш единствен. Ще бъдеш вечен, ако създадеш школа и оставиш своя труд да се реализира след време от тези, които идват след теб.

Най-важното е, че тези млади хора искат да останат в България,

но ние трябва да им дадем този шанс. Ние ги изгонихме в началото, защото им оставихме една разрушена държава, престъпност, лоши битови условия, ниски заплати. Младите не се интересуват от политиката. Те си грабват шапката, защото искат да живеят на момента. И са прави.

За да свикне един лекар със специалността си, са му необходими 10 години. И още 10, за да си „легне“ на мястото. Скептичен съм към претенции за прекалено ранна хабилитация. Нещата по-скоро изглеждат така – на 25 завършваш медицина, кандидатстваш за една докторантура, а на 29 я защитаваш. Това обаче означава отделяне на повече време за наука и по-малко време за клиника. И изведнъж ако почнеш да проявяваш претенции за хабилитация, формално имаш ценза, но е въпрос на натрупване.

Сред толкова много студенти и специализанти още в началото се забелязва кой може

Един е силен в теорията, друг – в практиката. Рядко има баланс между теория и практика. И тук е умението на ръководителя да види потенциала на всеки и да го стимулира в тази насока. Не е необходимо да се реализира във всички насоки. Нашата задача, като учители, е да им да дадем шанс, а от там нататък те са на ход. Много е важно да имат собствени крила и да не ги прекършиш, защото това може да се окаже травма завинаги. Учителят трябва както да направи тактична забележка, за да се коригират слабостите, така и да похвали ученика си.

Младите хора искат да се развиват. Ние трябва да им отворим пътищата, да им дадем перспективи за специалност, за наука и да не спираме никого. Ако в България се създадат по-добри условия, много от младите специалисти, които сега практикуват на Запад, ще се върнат.

Още от проф. Златимир Коларов д.м.н. може да видите в неговия сайт: www.kolarov.bg и на страницата му с публицистика в CredoWeb "Сиво, черно и свещица"