Из неизлязлата все още втора книга "Сиво, черно и свещица"

Моят приятел Ханс Кьолен от Франкфурт на Майн ми каза, че той е католик, а жена му – протестантка. Като са се женели е трябвало единият да приеме вярата на другия, иначе бракът не можел да се състои, защото открай време има забрана за сключване на бракове между мъж и жена, изповядващи различни вери. Той бил готов да приеме вярата на жена си. За две-три години забраната е отпаднала и отново е била въведена. В този промеждутък те са сключили граждански брак, без да променят вероизповеданието си, и над петдесет години се радват на добри семейни отношения, на просперитет, на деца и внуци. Разказът ми се стори абсурден и реших да проверя дали има подобна забрана за бракове между католици и протестанти. Не успях да го направя, но фактът ме провокира да се замисля отново за разликата между вяра и религия, между Храм и църква. Изводите са ясни, те са закодирани още във въпроса, същността им е отчайваща.

Пример –

покръстването на индианците в Южна и Северна Америка с цената на милиони избити. Всъщност не става дума за вяра и за Бог, а за територии, сфери на влияние и власт, в крайна сметка за борба за печалби и пари, в която борба Църквата е оръдие и изпълнител на ненаситната човешка алчност. Втори пример – инквизицията и хилядите изгорени на клада или избити в мрачните и влажни подземия на Светата Църква, за да не подронят с прогресивните си мисли всемирната й власт.

Винаги съм се впечатлявал от един военен ритуал от преди сто години, когато свещеник е благославял войниците преди битка и им е пожелавал победа с името и в името на Бог. В същото време свещенник от другата страна е благославял своите войници и им е пожалавал същото, пак с името и в името на Бог. И като резултат – хиляди убити и от двете воюващи страни. Пример – Балканската и Междусъюзническата войни. Тук абсурдът е още по-голям – с името на Бог свещенниците пращат на заколение и смърт хиляди мъже от една и съща, православна вяра. Бог, който проповядва да се обичаме, да прощаваме, да се жертваме един за друг, ако имаме две ризи, едната да дадем на ближния, ако ни ударят по едната буза, да предложим другата не може да пожелае победа с цената на хиляди убити! Благословията на свещеника преди битката не е, не може да е Богу угодна, а дяволу полезна. Защото той – дяволът това желае – хората да се мразят и избиват, за да тържествува той. И, ако осъзнаем кой най-много тържествува след победата и кой извлича най-голяма полза, ще разберем, че в случая дяволът е властта, по-точно, че дяволът се е вселил във властта, която обявява войната и тя е негово безропотно оръдие, за да осъществяви сатанинските си цели. И друг момент - тържествуват и заблудените наивници, които вярват, че с чуждата смърт градят своето благополучие и щастие – изначалните пропагандни оръдия в ръцете на имащите власт да заблуждават наивните и непросветени обикновени люде.

Ханс Кьолен ми разказа и друга случка – при гостуването си в България Папа Йоан Павел ІІ не е бил посрещнат и почетен от българския патриарх и клир, нещо, което го изисква най-елементарното гостоприемство, присъщо на най-необразованите и първични хора. Българските свещеници са се изнизали и изпокрили, за да не срещнат католическия свят отец. Нещо унизително, мизерно, низко виждам в подобно поведение. Ако съзнаваш силата си, ако вярваш в идеите си, ще се изправиш с вдигната глава и ще погледнеш в очите отсрещната страна и ще заявиш ясно позициите си, а няма да се криеш и да бягаш от срещата като дявол от тамян. Още повече, че отсрещната страна не е друга, а християнска вяра. И друг пример – папа Франциск покани всемирния руски патриарх на среща в Куба, явно осъзнал религиозните противопоставяния и проблеми на съвременния свят и нашествието на най-агресивната прослойка на мюсюлманската религия. И нищо не се чу за срещата, което означава, че не се е стигнало до разбирателство и помирение. Обяснението е само едно – отново борба за територии, сфери на влияние, за власт.

Мисля си - щом стара, премъдра и напатила Европа не може да се откъсне от желязната религиозна хватка на една, на христовата религия, разделена от векове на три основни непримирими една към друга части и още две-три по-малки секти, какво остава за по-младата ислямска религия с нейните също непримирими помежду си секти.

Резултатите са налице –

събитията в Ирак и Сирия, в Афганистан, атентатите в Турция и на много други горещи точки на планетата, където се избиват не само чуждоверци, но и хора от една и съща вяра, от една и съща секта. И всичко това с името на Бога в устата и с името на дявола в сърцето, който откакто се е появил човека на земята разпределя територии, сфери на влияние и власт, защото за стотици хиляди години човекът не е превъзмогнал страстта си да убива, руши и граби, не се е преборил с алчността си и не си е научил урока по хуманност и история, че не може с чужда смърт са се гради добро.

Вместо да обединява, вярата разделя. Сега, повече от всякога, вярата трябва да обединява, не само християни, не само мюсюлмани, но и християни с мюсюлмани и всички други религии и вери, за да съхраним мира и да живеем всички ние, и най-вече нашите деца, по-добре и най-важното – да съхраним хилядите животи на хилядите бъдещи невинни жертви, обречени на смърт от дявола в нас.

Първа част: Вяра и църква

Повече от проф. Коларов вижте на личния му сайт: www.kolarov.bg и на официалната му фейсбук страница