историята на Зорница Войничанска - за хората и героите

Ще разкажа още една история за двама лекари с големи сърца.

Тази история се случи през 2010 г. в МБАЛ „Медлайн” гр. Пловдив. След като направих първите си стъпки целият медицински персонал и лекарите се радваха заедно с мен и тогава пред мен за първи път застана Д – р Невен Енчев. Погледна ме и развълнувано каза: „Браво, моето момиче! Много се радвам! Прощъпулник ще ти направим”. С новината за успешната ми операция и първите ми стъпки станах и известна в медийното пространство. След месец и половина възстановяване от първата операция имах вече насрочена дата за следващата и през септември 2010 г. отново бях приета в болницата. Пътят беше уморителен за мен и за майка ми, но въпреки това

отидох със собствени стъпки.

Когато прекрачих прага на болницата, Д-р Енчев беше в кафенето и като ме видя ходеща, сияеща, едва не си изпусна чашата. Посрещна ме приветливо и каза:

”Добре дошла! Радвам се,че отново ни се довери! Всичко ще е наред и този път!”.

Бях приета и настанена в болничната стая, и на следващия ден ми направиха всички необходими изследвания и ме подготвиха за операция. Трябва да споделя, че животът ми е минал по болниците, но в нито една не са се отнасяли толкова внимателно и любезно към мен, както го направиха лекарите и сестрите от МБАЛ „Медлайн”. Късно вечерта не можах да заспя и като знаех, че след такава операция доста ще трябва след това да лежа, не ми се лягаше. В същата нощ беше дежурен Д-р Невен Енчев и дойде на посещение и при мен в болничната стая и ме видя, че все още не съм легнала и ме попита:

„Какво има, Зорница? Защо не си легнала?” – поех си дъх и казах:

„Притеснявам се. След това чудо в живота си, след като вече мога да ходя не искам отново да съм на легло… Моля Ви, Д-р Енчев, позволете ми да остана още малко будна и изправена, за да се порадвам на факта, че мога да не съм прикована към леглото. Обещавам Ви, че няма да вдигам шум и ще си легна след половин час. Така, ако утре нещо се обърка, ще съм имала щастието в живота поне за малко да не съм на легло.”

Д-р Енчев се усмихна и каза: „Спокойно, Зорница. Нищо няма да се обърка. Не бива да се притесняваш, а трябва да си почиваш и да си спокойна утре за операцията. Това е важен ден за теб, защото съм сигурен, че ще се случат още по – големи чудеса стига само ти да вярваш в това и на нас, лекарите. Янакиев е най – добрият ортопед, който има и голям опит и трябва да знаеш, че си в сигурни ръце и всичко ще е наред!”.

След късната визитация Д-р Енчев ме остави още малко и аз изпълних обещанието си и си легнах, макар че после дълго се въртях и едва заспах.. Операцията на левия ми крак беше направена от Д-р Янакиев и неговия екип и без усложнения, всичко мина добре. На изписване от болницата поисках да изпия едно кафе в кафенето на болницата. Докато ми го носеха, пред мен застана д-р Енчев и ми каза :”Кафето е от мен! От теб искам да ходиш! Повече в тая количка не искам да те виждам!

ИСКАМ ДА ХОДИШ!!!”

Благодарих сърдечно за кафето, което беше най – хубавото, което бях пила до онзи момент, и обещах, че наистина ще вложа цялата си сила, воля и енергия и ще оставя инвалидната количка. Така през ноември 2010 г. отново постъпих в болницата за трета операция на ляв глезен и, въпреки инвалидната количка, аз изявих желание сама да се изкача по стълбите нагоре, вместо да ползвам асансьора и тогава д-р Енчев, слизайки надолу, радостно извика: ”Браво, Зорница! Ето така те искам! Искам да ходиш!!!”

Те направиха истинско чудо

И тази операция мина успешно и след нея последваха още две за десния крак и десен глезен. В края на престоя си д-р Янакиев ми даде указания, които и до днес продължавам да спазвам и ми каза:

„Аз като лекар дадох всичко, на което съм способен, за да може ти да ходиш. Сега всичко останало зависи само от теб! Колкото и да ти е трудно и да те боли знай,че трябва да се бориш! Трябва да се бориш, за да ходиш! Ако и ти се бориш заедно с мен ще сме двама съюзници в тази борба за физическа независимост, но ако ти не се бориш заедно с мен, тогава ще съм безсилен и болестта ще се върне, а ние искаме да си отиде, нали? Затова си повтаряй: Аз имам сили и ще победя!”

На изписването ми от болницата отново се видяхме с Д-р Енчев и той ми каза: „Браво моето момиче! Беше много смела и успя да преминеш успешно през това изпитание! Сега пред теб ще има още едно предизвикателство – да успееш да се пребориш, за да може да ходиш и да имаш пълноценен живот! И помни: колкото и да е трудно, искам да ходиш!!!”

Така след последната операция през март 2011г. аз започнах най – голямата битка в живота си – битката да ходя, както обещах на д-р Енчев и д-р Янакиев. С помощта на проходилката започнах бавно, бавно да вървя, да спазвам всички съвети, провеждах ЛФК и рехабилитации и така

Съдбата реши да ме подложи на още едно изпитание - за него ще ви разкажа в следващата история.

Зорница Войничанска