Исках само още милиграм упойка, за да не усещам чудовищните болки

Една медицинска сестра разказва за лекаря, който е бил неотлъчно до нея в момент на болка, страх и неизвестност

Моята история е продължение от една друга...

Септември месец 2015г - диагнозата - тубарна бременност. Оказах се по спешност в операционната зала на УМБАЛ"ДЕВА МАРИЯ".

Без да изпадам в обяснения, попаднах в ръцете на д-р Хубчев. Беше ми направена лапароскопия с отстраняване на една маточна тръба. Благодаря му искрено, че ме спаси, че беше в точното време на точното място, тъй като в този момент той беше гостуващ лекар.

Ето и продължението ...след точно 5 месеца се оказах отново бременна...За кратко.

Винаги започва със силни болки и по спешност

Този път бях на работното си място и с нечовешки болки, водещи до колапс. След като припаднах отново, се оказах в операционната зала...ето там започна всичко...всичко, на което човек е способен да даде, за да получи още малко упойка...и още един милиграм...и още един...милиграм упойка. Така се чувствах тогава - не исках да усещам онези разкъсващи болки, исках само да ме държат упоена...докато се разбере "Какво всъщност ми има, какво ми се случва?!"

Чувах различни гласове и лица на познати лекари, всички изреждащи се на ехографа и обсъждайки състоянието ми, поставяйки всякакви диагнози (всички те знаеха че съм бременна, макар да не се виждаше образ на ехографа).

В болницата тогава имаше и все още го има доц. Анатоли Карашмалъков, началник на отделение по хирургия.

Чух, че го очакваме да дойде на работа, но часът беше рано сутринта, може би към 6. Вследствие упойката имам бегли спомени от случилото се през деня.

Спомням си, че лекарите обсъждаха дали да ме "отварят" (оперират), дали да изчакат...Ехографските данни бяха отрицателни за плоден сак, но резултатът - положителен.

Така премина целият ми ден, лежейки на едно легло, упоена и с болки - ту затихващи, ту усилващи се.

Доц. Карашмалъков идваше постоянно да опипа корема ми, да ме види в какво състояние съм. Беше подготвен за всичко. Не ми е държал ръката и не ми е говорил успокоително, тъй като не е присъщо за такъв човек като него, а и нямаше смисъл...просто чакахме за "нещо " да се случи.

Денят беше дълъг, смяната свърши, стана вечер, мина почти цял ден. Нещата утихнаха или само така си мислех аз...

В един момент започнах да се задушавам

истински, не можех да дишам, нещо ме притискаше. Помня, че доцентът дойде заедно с реаниматор и след като палпираха корема ми, казаха : "задушава се веднага я вкарайте в операционната."

След това се събудих в реанимация, отново лапароскопски оперирана, след масивен кръвоизлив вследствие от бремеността и нещата се подобриха....

След възстановяването имах проблеми с оперативните рани, защото не се затваряха. Отново доцентът беше човекът, който ме съветваше и наблюдаваше изцяло.

С цялата история исках да кажа едно важно нещо:

Доц. Карашмалъков,

благодаря Ви, че бяхте там в онзи ден!

Благодаря за това, че макар да беше свършило работното Ви време, Вие бяхте там, до мен, и чакахте с мен, знаейки че сте ЕДИНСТВЕНИЯТ, който можеше да оперира лапароскопски в болницата!!

Винаги ще Ви уважавам и ценя като лекар и човек !!Благодаря Ви!!!!

Истински човек!

Стефка Коева, медицинска сестра

д-р Анатоли Карашмалъков