Д-р Асен Бешков е специалист-психиатър. В практиката си е насочен към диагностика и лечение на тревожни и депресивни, невротични и свързани със стреса разстройства, както и проблеми в адаптацията. Осъществява фармакотерапия и когнитивно-поведенчески и екзистенциално-хуманистични подходи при терапията на невротични и афективни разстройства. Д-р Бешков работи  и в програма за заместително и поддържащо лечение с метадон на зависими към опиати.

Д-р Бешков, все повече хора се оплакват от тревожност, депресия и паник атаки. Има ли действително покачване на броя на психичноболните или съществува момент на преекспониране?

Всичко зависи от личността на човека. Има хора, които обичат да преекспонират и може да се каже, че при тях по-често се наблюдават тревожност и невротичност. Това, което е от значение, е дали в наши дни действат фактори, които обуславят да има повече такива хора, които независимо дали са на преглед при общопрактикуващ лекар, кардиолог или психиатър обръщат прекомерно внимание на своите оплаквания и симптоми. Един френски психиатър използва термина ''медикализация на съществуването'', което ще рече, че хората използват повече лекарства, за да се справят с емоционални проблеми. Те търсят лесното, бързодействащото, за да разрешат някакъв проблем, което води до закърняване на волята и мотивацията. Това е част от един по-общ процес, свързан с технологизацията на съществуването. Ние сме свикнали всичко да е на един клик разстояние- трупане на лайкове в социалните мрежи, мигновен достъп до информация в гугъл, лесно плащане с карта и т.нт. Това го наблюдаваме най-вече у младите хора, които искат да са спокойни и същевременно всичко да става лесно и без усилия. В същото време действа друг фактор, който касае пряко медицината- свръхспециализацията на обществото и в частност на медицината, което подкопава доверието у лечителя и все повече хора все по-често са склонни да търсят второ/трето и т.н. мнение и да не се доверят само на един лекар; създава се несигурност у хората и те стават по-уязвими за хипохондрията.

Като говорим за психични заболявания, няма как да не се спрем на депресията, която е бич за съвременните хора. Какво представлява тя?

Всъщност депресията е опит за адаптация на организма към промените. За жалост този опит е неуспешен: дезадаптивен и нефунционален. Загуба на работа, проблеми в семейството, разклатено здраве и други подобни ситуации предизвикват дистрес и организмът се опитва да реагира на него.

Кои са ''червените флагове'', по които да разберем, че страдаме от депресия?

Двата основни симптома, които са най-важни, за да поставим диагноза депресия са потиснатото настроение /тъга, унилост, отчаяние/ и загубата на способност за изживяване на удоволствия. Например ако един футболен фен загуби интерес към мачовете. Други симптоми са промяната в енергията и тонуса, затруднения в започването и справянето с дейности и усещане за малоценност и неспрявяне. Важно е да се отбележи, че на всеки може да се случи да е потиснат и унил, но за да говорим за депресивен епизод е нужно поне 2 седмици да продължат някои от гореспоменатите симптомите.

Как тълкувате данните от 2017 г., че само един от 20 българи с депресия пие хапчета?

За да се стигне до толкова ниско число на реално лекувани пациенти, то има проблеми на няколко нива. Първото ниво е диагностицирането на болните и роля тук имат и общопрактикуващите лекари. Те са първата инстанция, при които отиват пациентите- независимо дали имат психични или друг вид здравословни проблеми. Някои хора съобщават за проблеми със съня, липса на тонус, отпадналост, необясними болки по тялото /врата, гърба, долу ниско в кръста/, което може да означава, че те са депресивно болни: т.нар. „скрита“/маскирана/ларвирана депресия. Тук е момента общопрактикуващият лекар да разпита пациента за наскоро преживяни стресови ситуации или промени в настроението и активността и да обмисли насочване към психиатър. Следващото ниво е предлагането на пациентите на медикаментозно лечение и дали те ще го приемат и изпълнят. Друг фактор е стигмата: в България много хора все още се срамуват и страхуват от психиатрите; за щастие те стават все по-малко и очакваме тази тенденция да се затвърждава занапред.

Защо според вас повечето хора се притесняват от прегледа при психиатър?

''Пирамидата на страха'' е построена така: личен лекар, невролог, психолог, психиатър. Психиатърът е на върха на тази йерархия, защото пациентите го свързват с най-лошите асоцииации: усмирителна риза, изолатор, „лудница“ и др. Това са неща, широко наложени от филмите, като се започне от ''Полет над кукувиче гнездо'' и се стигне до ''Красив ум''. Страхът от лудостта е общочовешки, древен страх, зад който се крие опастността от изолиране и отхвърляне от обществото.

Оправдани ли са страховете на хората в такъв случай?

Не мога да кажа, че има от какво да се страхуват, тъй като психиатрията се разви много през последните години и някои неща останаха в историята. В зависимост от вида и тежестта на заболяването се предприема съответното лечение. Има състояния, които изискват болнично лечение и такива, които предполагат само кабинетно посещение. Да не забравяме, че в България няма единен регистър на психичноболните, ето защо и това опасение от „попадане в списъка/издаване на жълта книжка“ е безпочвено.

Къде е ролята на психолога в лечението на депресията?

Въпросът по-скоро трябва да е насочен към това доколко е обучен психологът да разпознава различните форми на депресия. Той трябва да прецени дали човекът може да се повлияе само от психотерапия или е нужно да го насочи към психиатър. Моето мнение е, че първо психиатър трява да прегледа пациента, след което да реши как да бъде лекуван той. На запад моделът е следния: в екипите с психолози, сестри и психиатри, последните са в ролята на мениджъри, които насочват и разпределят дейностите межу останалите звена на психичноздравната помощ. Много често, обаче, психолозите или не разпознават тежките депресии или не искат да насочат пациента към психиатър по различни, включително субективни причини, за жалост, понякога и поради съмнителна мотивация. Същото важи и за психиатри, ненасочващи пациенти, нуждаещи се от психологична терапия, към специализирани психотерапевти (ако самите психиатри не предлагат психотерапевтична помощ). В такива случаи могат да се получат големи поразии, защото пациентите не получават адекватно лечение.

Доживотна присъда ли е депресията?

Депресията е едно лечимо заболяване, стига да се предприеме правилно лечение. Леката депресия може да се излекува в повечето случаи без психотерапия, а само с промяна в лайфстайла, като се избягва монотонноста- нови приятелства, пътувания, спортуване, повече време сред природата и др. Когато имаме умерено тежка депресия само с промяна в ежедневието няма как да се постигне резултат, защото волята на човека е засегната. При нея се прилага медикаментозно лечение и/или психотерапия. При тежка форма на депресия започваме с лекарства, а психотерапията може да се добави на по-късен етап. Искам да вметна, че 30-40 % от депресивно болните не се повлияват от първия антидепресант и е необходимо да се използват и следващи, от различни групи, понякога и комбинация от медикаменти, за да се постигне лечебен ефект. Едно от новите неща в тази насока е разработването на специален тест, който според генетичния профил на пациента определя кои лекарства ще му помогнат и кои не. Засега обаче цената му е висока (за нашите условия) и все още няма голяма популярност и приложимост в страната. Той е част от все по-актуалната тенденция към „персонализирана психиатрия“ – индивидуализиране на психиатричната помощ. Трябва да споменем и доста нарастналата през последните години приложимост на ТМС (транскраниална магнитна стимулация): биологичен немедикаментозен метод за повлияване на депресията, който може да бъде ползван самостоятелно или в комбинация с антидепресанти.