Диагностицирането на синдрома на Райтер започва с разпит на болния (снемане на анамнеза) от лекуващия ревматолог, който включва следните въпроси, на които е уместно болният да има предварително готови отговори:

•  Има ли подуване, отичане, сковаване, затопляне и леко за-червяване на една или няколко (1-4) големи стави на краката, по-рядко на ръцете 2-3 седмици след остра диария или пикочо-полова инфекция (възпаление на пикочния канал с парене, смъдене при уриниране и изтичане на секрет от канала) и много по-рядко след белодробна инфекция?
• Има ли възпаление на едното или на двете очи няколко дни преди, по време на или няколко дни след ставните оплаквания?
• Има ли нехарактерни болки и скованост в отделни части или целия гръбнак, тежест и болка ниско в таза и седалищната об-ласт, понякога нехарактерни ставни болки, без видими ставни про-мени, отпадналост, лесна уморяемост, температура до 38 по-рядко до 38,5°С, раздразнителност, психическа напрегнатост и др.?
  Бързо ли се развива болестта – в рамките на 2-3 седмици, или бавно?
   

Диагностицирането продължава с преглед – оглеждане, опипване и определяне размера на движение на тялото, гръбнака и засегнатите стави, пречукване и преслушване на белия дроб, сърцето и корема.

От лабораторните изследвания най-често срещаните отклоне-ния при синдрома на Райтер са ускорена СУЕ – обикновено 60-80 мм (показател за възпалителен процес); повишен С-реактивен протеин (показател за активен възпалителен процес); отрицателен ревматоиден фактор в серума (кръвта).

От инструменталните диагностични методи най-показателна при синдрома на Райтер е рентгенографията на най-засегнатите стави и на шийния, гръдния и поясния отдел на гръбнака във фас и  профил при болки и скованост, както и на сакроилиачните стави. Поради благоприятния ход на болестта сравнително рядко се установяват значителни рентгенови промени. Честа находка е едностранното възпаление на сакроилиачните стави, които се намират между опашната и тазовите кости (сакроилиит). Ранните промени на болестта се доказват със сцинтиграфия на гръбнака, таза и пе-риферните стави.

От хирургичните диагностични методи при синдрома на Райтер се използва:

ставна пункция и изследване на ставната течност под микроскоп при възпаление на колянната става и с химически реактиви за брой (обикновено над 1000 клетки за кубичен милиметър) и  диференциално броене на клетките (различните видове клетки) в единица обем и др.

Най-показателни за диагнозата са микробиологичните изследвания – вземане на посявка от изпражнения при остра диария с посяване върху хранителни среди, от секрет от канала от половия член при мъжете и от влагалището при жените и изолиране на бо-лестотворния причинител или на негови гени чрез съвременните генетични анализи.

По-малко показателно, но все още използвано, е доказването на антитела срещу хламидия трахоматис в кръвта на болните. (Тях-ната диагностична стойност е дискутирана в главата „За имуните-та, имунологията и имунологичните изследвания“.)

Желателно е да бъде изследван и половият партньор дори да няма болестни симптоми, защото може да бъде носител и при повторен контакт „да върне“ инфекцията. При добри защитни и   съпротивителни сили срещу съответната инфекция единият партньор може да бъде здрав, а другият – болен.

Диагнозата синдром на Райтер се поставя въз основа на описаните клинични прояви на болестта и положителните проби от микро-биологични изследвания.

Лечение

Съществен момент е лечение на предхождащата инфекция с антибиотици. При хламидийните инфекции с най-добър ефект са тетрациклиновите антибиотици, следвани от антибиотиците рулид, сумамед и др. Правят се 3-5 курса от 15 дни с почивки между тях също от 15 дни, тъй като цикълът на развитие на хламидия трахоматис и хламидия пневмоние – най-честите причинители на пикочо-половата и белодробната инфекция при синдрома на Райтер, продължава 15 дни. Двуседмичният лечебен курс унищожава едно поколение (генерация) на хламидийната инфекция. Двуседмичният почивен период дава възможност да се развие следващото хламидийно поколение от неунищожените при предхождащия ле-чебен курс млади микроорганизми, за да бъдат подложени отново на антибиотична атака при следващия курс.

За да се овладее активността на ставното възпаление и възпалението на гръбнака и да се предотврати рискът от хронифициране на артрита, болните се лекуват със сулфасалазин, който се приема в продъл-жение на минимум 6 месеца до 1½-2 години. При болните от синдрома на Райтер не се налага лечение с ПБАПРС до края на живота, както е при другите възпалителни ставни заболявания.

Възпалението, болката и сковаността се овладяват с НСПВС и СОХ2 инхибитори. Едновременно с тях се дават и средства, нама-ляващи стомашната киселинност, за да се намали рискът от неже-лани гастрити, обостряне на налична язва и др.

Кортикостероиди се прилагат рядко при болните от синдрома на Райтер. Най-често те се прилагат локално – инжектират се около или вътре в ставата при силно изразени ентезопатии и артрит. През устата като таблетки се прилагат изключително рядко за кратко време (няколко месеца) предимно при високоактивен артрит и извън-ставни прояви.

Съществен момент от лечението на болните е прилагането на физиотерапия и рехабилитация

В   острия стадий болните са нетрудоспособни за физически труд. При овладяване на активността на болестта трудоспособ-ността се възстановява в значителна степен, а след излекуването– напълно. Прогнозата на болестта е добра.

Профилактиката на синдрома на Райтер включва ограничаване на безразборните и случайни полови контакти, използване на пре-зервативи дори и по време на лечението – съществува риск от т.нар. „пинг-понг“ ефект – връщане на инфекцията от здравия на лекува-щия се болен партньор и обратно, добра лична хигиена за огранича-ване на стомашно-чревните инфекции, изследване и при установя-ване на инфекция – лечение и на половия партньор, ранна диагноза и своевременно ранно лечение с антибиотици и салазопирин.

Текстът е от книга първа "За човека, болестта и още нещо", повече за която можете да научите на личния ми сайт www.kolarov.bg