Прекият контакт с личната история на пациентите натоварва емоционално лекарите и се превръща в основен източник на стрес. До този извод стига проучване на психиатъра и психотерапевт д-р Ирина Лазарова, председател на Българската Асоциация по когнитивно-поведенческа психотерапия. Данни от него бяха представени на 48-я Европейски конгрес по когнитивно-поведенческа терапия, който се проведе от 5 до 8 септември в София.

Според проучванията

най-голям е стресът сред българските общопрактикуващи лекари

следвани от интернистите, кардиолозите и невролозите.

„Имахме хипотезата, че тези, които работят интензивна медицина, като хирурзи и анестезиолози, са най-стресирани. Това обаче не е така. Тези специалисти не се сблъскват с историята на пациентите, а се срещат основно с показателите на тяхното заболяване. За тях пациентът няма толкова емоционална стойност. Заболяването му е разглеждано по-скоро като сбор от показатели, които трябва да бъдат управлявани добре, за да се постигне излекуване или повлияване на състоянието“, каза д-р Лазарова.

Изследванията на психотерапевта показват, че емоционалните проблеми при лекарите са породени до голяма степен и от

скрития страх, да не се разболеят те самите или техните близки

Според д-р Лазарова колегите й като цяло са песимисти. Когато се разболеят, те често боледуват много по-тежко, защото си правят по-мрачни прогнози, отколкото е реалното им състояние. Оказва се също така, че лекарите се страхуват от болестите и смъртта много по-аргументирано, отколкото другите хора. Много често медицинското им образование им дава възможност да компенсират човешките си страхове, но не и да решат напълно емоционалните си проблеми.

„Стигнахме до извода, че традиционно лекарите най-много се страхуват от медицински проблеми в областта, в която не работят. Например хирурзите не се страхуват толкова от хирургични проблеми, но се тревожат от кардиологични проблеми, от психиатрични и т.н. Всъщност огромната част от лекарите се плашат от психиатрични проблеми. Същевременно психиатрите не се тревожат от това, че могат да се разболеят психически, но със сигурност се страхуват от инфаркти, инсулти, онкологични заболявания и т.н.“, заяви д-р Лазарова.

Много по-тежко се случват нещата при лекарите в емоционален план, когато нямат подкрепа от най-близките си. Големият проблем е, че в обществото битуват определени нагласи за това, какъв трябва да бъде един лекар. Смята се, че той трябва да бъде много силен и да помага на хората, а не сам да търси специализирана помощ. Ето защо

медиците често игнорират своите емоционални проблеми и отказват да ги споделят,

дори с близките си хора.

Редица световни изследвания показват, че над 50% от лекарите са имали някакво емоционално разстройство по време на своята кариера. Данните сочат, че около 90% са се оплакали от прегаряне на работното място.

„Моето основно послание към лекарите е, че те сами по себе си са много фин инструмент в помагането и че е необходимо да се грижат за себе си по същия начин, по който един оперен певец пази гласа си. Основното им предимство пред другите хора е, че са по-информирани и могат да вземат превантивни мерки. Все повече се налага идеята, че хората няма как да учат и да практикуват медицина, ако не минат през психологически тренинг“, добави д-р Лазарова.

Световните статистики показват, че около 80% от професионалистите с над 10-годишен стаж не биха препоръчали на децата си да учат или работят в сферата на медицината. Една от причините е изключително големият стрес, на който са подложени студентите по медицина. Около 60% са имали емоционални проблеми или депресивни състояния.

Според д-р Лазарова

студентите по медицина се травмират, както от интензивното учене, така и от срещата с идеята за болестта и смъртта

Много от тях нямат добре изградени психологически механизми за справяне със стреса.

„Студентите много бързо след навлизането в професията, започват да се разделят с илюзиите, които са ги накарали да започнат да следват медицина. Те започват да учат с една нагласа, която в последствие се преобръща многократно. В резултат губят голяма част от илюзиите, а след това мотивацията си. Тревожността им нараства с увеличаването на отговорността за пациентите, а също и поради липсата на добра организация на медицинската помощ", обясни психотерапевтът.