Публикация

"Поликсени" из "Истинските истории продължават"

"Поликсени" из "Истинските истории продължават"

Поликсени  

 

Като  хидроинженер заминах на работа в далечно село на гръцката граница, където щеше да се строи  язовир: малко обезлюдено селце, разположено в равнинна местност със стотина къщи, в които живееха възрастни хора.

   Виждах вечер в кръчмата мъже над седемдесет годишни, които се събираха да пийнат и побъбрят. Бяха с обветрени лица, брадясали с нахлупени каскети, лениво отпуснати на столовете, загледани пред себе си с бастунчета в едрите си мазолести ръце. Не бяха разговорливи, повече мълчаха и отвреме - навреме промълвяха по някоя дума. Не се нуждаеха от много приказки – знаеха всичко един за друг. Заедно бяха израснали, създали семейства, отгледали деца и останали самотни след смъртта на жените си.

    Техният еднообразен, сив и скучен живот течеше монотонно без радост и вълнения. Времето, което изяждаше дните им един след друг, беше спряло за тях. Лицата им застинали, погледът уморен и никакво събитие не можеше да ги съживи, да събуди любопитството им, да разпали сърцата им – бяха отегчени от живота. Щом пристигнах и аз се присъединих към тях, защото нямаше къде другаде да отида. С часове стояхме и мълчахме, отпивайки от ракийката.

     През един летен следобед, когато слънцето така печеше, че не можеше да се диша, седях на стол в кръчмата, опънал крака, отпуснат от горещината, с бяла сламена шапка на главата, покриваща и лицето ми, когато нещо привлече вниманието ми. Пред мен премина висока, млада жена, стройна като тръстика. Стъпваше леко с красивите си крака с тънки глезени и добре оформени прасци. Тя леко изви глава встрани и видях големи, пламтящи очи, нежни черти на лицето, оформящи изчистен красив профил. Гъста, черна, като смола коса, падаше на раменете ѝ. Имаше нещо магнетично в красотата ѝ, което привличаше вниманието.

     Погледнах към старците, за да попитам коя е, но те бяха втренчели очи в нея.

-Коя е тази жена? – попитах аз.

-Поликсени –каза мъжът до мен, като се усмихна. – Гъркиня, от едно село отвъд границата.

     Жената отмина като красиво видение. Настъпи мълчание, в което витаеше нещо недоизказано.

-А защо живее тук? – попитах отново.

-Преди години се омъжи за наше момче от село, но то загина при катастрофа с мотор, а тя остана да живее тук.

   През деня работех с мои колеги на язовира, а вечер сядах при мъжете в кръчмата с надеждата да видя отново красивата жена. Това беше пътят, по който минаваше за да слезе до центъра на селото. Исках да науча повече за нея, но селяните мълчаха- или не знаеха или не искаха да говорят. Случи се да я вида още един – два пъти и усещах същото вълнение, както в началото. Беше като красива приказка, като сияйна зора в това забравено от Бога село.

     Мислех само за нея. Изгубих съня си, мечтаех да я срещна, да разговарям и гледам очите ѝ, стройното ѝ тяло и това желание се засилваше все повече и повече.

    Работата по язовира напредваше. Докараха машини и започнаха да копаят, а аз трябваше да замина в столицата във връзка със строежа.

Тръгнах с неохота, защото известно време нямаше да виждам Поликсени. Останах там около месец и щом приключих незабавно се върнах на село.

Започнах усилено да мисля за среща с нея. Не можех да разчитам само на случайността, за да я видя. Трябваше да предприема някакви действия. Дълго мислех как да постъпя и една вечер се отправих към дома ѝ.

   Беше тиха, лятна нощ, огласяна от песента на щурците и квакането на жабите. В клоните на дърветата придрямваха птици. Някоя ще излети и ще се втурне към небесата, където блещукаха безброй звезди.

    В къщата светеше. Тихичко почуках и зачаках. Вратата бавно се отвори и тя се появи на прага. На лицето ѝ се изписа изненада от нощния гост и направи движение с ръка да затвори.

С отривист жест я спрях.

-Почакай, недей! Не се страхувай! Нищо лошо няма да ти сторя! Сам съм… няма с кого една дума да си кажа, затова дойдох, но ако кажеш ще си отида… аз само, за да не съм сам… никого не познавам в това село…

-Влез – каза тя като се отмести.

   Пот ороси челото ми, като си представих, че можеше да не ме приеме. Влязох неспокоен, тръпнещ. Сърцето ми лудо биеше в гърдите. Устата ми пресъхна. Не знаех как да започна, какво да ѝ кажа. Тя ме покани да седна, засмя се, чертите на лицето ѝ се отпуснаха, погледна  ме:

-Щом си дошъл, ще пиеш ли едно узо?

Кимнах с глава. Тя донесе бутилка, сложи две чаши и наля от питието. Мен нещо ме стисна за гърлото, близостта ѝ ме смущаваше, стоях объркан. Гледах я отблизо и не можех да повярвам, че е до мен. Всичко в нея ме възхищаваше- големите ѝ дълбоки очи, гласът ѝ – ясен и звучен, като камбана, смехът ѝ звънлив като ручей! Магьосница!

     Започнах да заеквам, да повтарям едни и същи фрази, а тя се държеше свободно и се смееше, отметнала глава назад.

-Ти си била гъркиня, а говориш така добре български – успях да кажа.

-В нашето село всички говорят български език – каза тя.- Ние непрекъснато идваме в България, вие идвате в Гърция… имам приятелки- българки…

      Оттук – нататък разговорът тръгна с лекота. Аз се освободих от първоначалната си скованост, преодолях смущението си. Тя ме предразполагаше да се отпусна - весела, любезна. Не усетих как измина времето, то летеше, летеше толкова бързо!

     Когато си тръгнах беше четири часа сутринта. Изпитах неудобство, че съм се застоял, извиних се, а в душата ми  беше леко, леко – ще хвръкна!

-Аз пак ще дойда! – казах на излизане.

-Идвай, идвай! – отговори тя усмихната.

И се заредиха приятни и весели вечери, които прекарвахме заедно.

Една нощ реших, че е време да заговоря за любовта си.

-Поликсени, скъпа! – започнах колебливо. –Обичам те! Омъжи се за мен!

-Не мога! – отсече тя.

-Защо? – възкликнах изненадан. – Виж, колко ни е добре, когато сме заедно? Ела да живееш при мен!

-Това е невъзможно! – заяви тя категорично.

-Друг ли има? – гледах я отчаян. – Кажи ми! Нас ни събра съдбата, не виждаш ли? Тя ни подрежда живота! Срещу нея не можем да вървим!

-Моят път е друг! – каза тя.- Ти само се присъедини към него, но мен не можеш да отклониш!

-Значи не ме обичаш! – продължих тихо.

Тя замълча.

-Тогава сбогом! – казах аз, станах и си излязох.

В следващите дни не се срещахме, но аз мислех само за нея. Вечер, останал сам се терзаех, стените ме затискаха и тръгвах към кръчмата. Седях до мъжете, унил, свел глава, не говорех. Те усещаха, че нещо става с мен, но не питаха. Бяха по своему деликатни и тактични, тези груби селски мъже и аз им бях благодарен.

   Една вечер, един от тях се доближи до мен и започна да ми говори, без да ме поглежда, тихо,за да не чуят другите:

-Не ходи повече при нея. Всеки иска за притежава хубавата жена, но надделява по-силният. Той я пази за себе си и не иска да я дели с друг…малко ли убийства стават за такива жени? Тази не може и няма да бъде твоя… тук има друг и той няма да позволи, някой да му я отнеме… откажи се, докато е време.

Изтръпнах! Откъде този човек знаеше, че ходя при Поликсени, като го правех нощем по тъмна доба? Следеше ли ме някой? На кого беше тази жена? Трябва да е някой силен, който не разрешава друг да я докосва! Страхуваха ли се от него?

    Следващите дни, бяха дни на изпитание. В мен се бореха два гласа: единият на любовта и другият на разума. Първият ми казваше: „ Послушай сърцето си, а не някакъв старец! Той ли ще ти казва как да живееш?“

Гласът на разума говореше друго: „Старецът сигурно знае много за тази жена, предупреди те, послушай го! Някой те следи- този който не иска  да я дели с друг!“

    Една вечер, седях както винаги при моите приятели, когато Поликсени се зададе по- красива от всякога! Неочаквано един от тях стана и вдигна бастун срещу нея:

-Ти, мръснице, нарочно минаваш от тук и въртиш очи, за да съблазняваш мъжете! Грешница си ти, грешница!

Всички скочиха срещу него:

-Остави, бай Пане, какво искаш от жената? Виновна ли е, че е хубава и мъжете не могат да ѝ устоят?

-Не видяхте, ли че мъжа ѝ убиха заради нея, слепи ли сте?- продължи  той гневен и сърдит.

-Мъжът ѝ се блъсна с мотора и загина на място – обади се друг.

-Блъснал се! Лъжи! Видял ли е някой мотор? Пребиха го заради нея! Цялото му лице беше обезобразено – продължи  Пане.

Наоколо кипеше от ругатни и обвинения.

Моите душевни терзания продължаваха. „Не мога да живея без нея – си мислех.- Ще напусна работа, ще зарежа язовира и ще избягаме някъде, където тя пожелае – в Гърция, в България, само да сме заедно двамата.“

Не следващата вечер, доволен от взетото решение, закрачих към дома ѝ, за да ѝ кажа за намерението си.

      Беше преди полунощ. Къщата ѝ светеше. Щом доближих, дочух висок говор. Сърдити гласове спореха – нейният и друг- непознат, мъжки глас. Погледнах отвън и ги видях, изправени в средата на стаята- Поликсени и срещу нея мъжът, застанал с гръб към мен. Не можех да видя лицето му. Той крещеше и жестикулираше. Втурнах се, но чух изстрел! Мъжът изскочи, мина покрай мен и стреля втори път. Улучи ме в крака и потъна в нощта.

     Влязох и я видях- лежеше на земята и дишаше тежко, а под нея локва кръв, която растеше. Надвесих се над тялото ѝ, като целият треперех. Главата ѝ, обърната настрани с широко отворени очи, от които изтичаше животът. Размърда устни и се опита нещо да каже, погледна ме с гаснещите си очи и издъхна. Стоях като парализиран, кракът ми кървеше и не можех да стъпвам на него. Чули изстрела, дотичаха хора и къщата се изпълни с народ. Стояхме неми, изтръпнали от ужас.

    На следващия ден, новината за убийството обходи селото. Всички бяха дълбоко покрусени. Смъртта на младата жена тегнеше като черен облак, сърцата на хората, потънаха в скръб. От убиеца – никаква следа. Обвинявах се, че ако бях избързал, може би щях да предотвратя престъплението и сега жената да е жива, но можеше да се случи и аз да съм мъртъв.

    С времето, трагедията която постигна Поликсени, започна да избледнява и по-малко да вълнува хората, само аз не можех да я забравя.

 

Из "Истинските истории продължават"  - книга четвърта от поредицата "Истински истории"

Коментари