Иван Паличев

                                                           магистър по психология,

                                                           докторант във ВТУ “Св.Св. Кирил и Методи”

Възникване и теоретични основи на Логотерапията

Развитието на психотерапията, започвайки от Фройд в началото на миналия век и продължавайки и до днес, отразява времето и мисленето на своите най-значими последователи. След “демаскирането на невротика”, което ни даде Фройд, Карл Роджърс започна деидеологизирането на психоанализата. Дойде времето и на Ханс Айзенк и неговата поведенческа терапия, с която демитологизира неврозата. Според него теорията на фройдистите е базирана на вяра, без емпирична или логическа база, първоначално възприемана без доказателства и увековечаване чрез индоктриниране. Въпреки тезите на Роджърс и Айзенк, остава едно неприятно чувство. В една епоха като нашата, на обезличаване и обезчовечаване, просто няма как да разберем причините за масовата невроза, за чувството за безсмислие, докато не включим в представата за човека, от която изхождаме, човешкото измерение, измерението на човешките феномени. В противовес на психотерапията в тесен смисъл, именно логотерапията не остава в измерението, където се движи неврозата, а я тренсцендира. Психоаналитичната теория свързва причините за неврозата с определени психодинамични процеси и съобразно с това, психоаналитичната терапия се опитва да вкара в играта друг психодинамичен процес, да речем под формата на пренасяне. Теорията на ученето е на мнение, че неврозата е продукт на определени условни рефлекси, съответно резултат на дадени кондициониращи процеси, така че поведенческата терапия полага усилия да накара болния да се научи на нещо друго - да го импулсира да се отучи да бъде невротичен. Обаче с всичко това, психотерапията остава на нивото, където е неврозата, докато логотерапията се изкачва в пространството на човешките феномени, за да мобилизира ресурси, които могат да се получат единствено и само от това измерение. Става въпрос за човешките способности за “дистанциране от самия себе си”, към чието мобилизиране се насочва парадоксалното намереие, и за “себетрасцендиране”, условието за възможността за “дерефлексия”.

Възникването и развитието на логотерапията се свързват с името на Виктор Франкъл. „Logos“, според личното предпочитание на Франкъл, се използва в значението на „дух“. Духът е онова измерение на човешкото, което в най-голяма степен вълнува човека и лекаря Виктор Франкъл, и от което според него изобщо тръгва различието между хуманната и ветеринарната медицина. Духът може да се разбира като свобода, съзнание и като волята за смисъл. Тази заявка за излизане от психологизма, както и обвързването на понятията „смисъл“ и „здраве“, превръщат логотерапията в един от най-силните комуникатори на темата за смисъла на живота във втората половина на 20 век. По собствените му думи, неговата психотерапевтична ориентация съответства на една „висша психология“ – идея, заявена за първи път през 1938 г. Той самият избягва да отнася себе си към някое конкретно психологическо направление, въпреки че според всеобщото мнение логотерапията е хуманистична и/или екзистенциална психотерапия.

Виктор Франкъл е роден във Виена, в семейство на еврейски чиновник. Според личните му свидетелства, философията силно вълнува младежкия му ум и въпросът за смисъла на живота е негово „настолно“ занимание. Франкъл учи медицина във Виенския университет и впоследствие специализира неврология и психиатрия. В ученическите си години се интересува от психоанализа, но в крайна сметка попада под влиянието не на Фройд, на когото изпраща писма и материали, а на Адлер. До 1927 г. Франкъл е член на Дружеството по индивидуална психология. Разривът с Адлер дава на Франкъл теоретична свобода и още през 1929 г. той формулира своята идея за трите групи ценности, като пътища за постигане на смисъла в живота. По същото време Франкъл започва да прилага и своето терапевтично know-how – „парадоксалната интенция“, която описва едва през 1939 г.

След изключването му от Дружеството по индивидуална психология, Франкъл организира „места за младежки консултации, където млади хора с душевни проблеми получават безплатни консултации“. През 1930 г. организира специална акция по времето, когато се раздават годишните свидетелства на учениците и като резултат „за първи път от много години във Виена не бе регистрирано нито едно самоубийство на ученик“.

Между 1933 и 1937 г. оглавява женското отделение в психиатричната болница „Ам Щайнхоф“, наричано „павилион на самоубийците“. За тези четири години през ръцете на Франкъл минават около 12 хиляди пациентки. След навлизането на хитлеристките войски Франкъл поема ръководството на неврологичното отделение на болница „Ротшилд“. Тук следва един от най-противоречивите епизоди от живота му. Тъй като в болницата често докарват пациенти евреи, направили опит за самоубийство, Франкъл търси различни начини за тяхното спасяване, като си позволява да прави мозъчни операции, въпреки че никога не е работил като хирург и дори не е присъствал на хирургична операция. По този повод Pytell обръща внимание, че така описаните от самия Франкъл обстоятелства не са нищо друго освен „хирургически експеримент“, което само по себе си повдига някои въпроси относно професионалната етика на създателя на „Третото виенско направление“. През периода 1942 - 1945 г. Франкъл и неговото семейство са депортирани от нацистите в еврейско гето близо до Прага, след това в концентрационния лагер Аушвиц и др. Освободен е през април 1945 г., връща се във Виена и в рамките на няколко дни научава за смъртта на съпругата си, майка си, брат си и неговата съпруга. Дълги години той е професор по неврология и психиатрия във Виенския университет, но заема професура в Харвард и в университетите в Далас и Питсбърг. Последната си лекция изнася на 90 - годишна възраст във Виенския университет през 1995 г.

Логотерапията е фокусирана повече в бъдещето, тоест върху смисъла, който пациентът трябва да постигне в бъдеще. В същото време тя снема фокуса от всички структури с порочен кръг и механизми на обратна връзка, които играят голяма роля в развитието на неврозата. Така типичната егоцентричност на невротика се разбива, вместо да бъде постоянно поощрявана и подсилвана.

Основни понятия на логотерапията

Воля за смисъл

Търсенето на смисъл е първичната мотивация в човешкия живот, а не “вторична рационализация” на инстинктивните нагони. Този смисъл е неповторим и специфичен в това, че трябва и може да бъде осъществен единствено от човека. Само тогава той постига значимост, която ще осъществи собствената му воля за смисъл. Човек се нуждае от нещо, за което да живее.

Екзистенциална фрустрация

Човешката воля за смисъл също може да бъде разстроена, тогава се говори за екзистенциална фрустрация. Терминът екзистнециален може да се използва по три начина:

-    да се отнася към самото съществуване, тоест специфично човешката форма на битие;

-    да се отнася към смисъла на съществуването и

-    към стремежа да се намери конкретен смисъл в собственото съществуване, което ще рече воля за смисъл.

Ноогенна невроза

Екзистенциалната фрустрация може да доведе до ноогенна невроза (от гр. noos - съзнание). Произходът на ноогенните неврози не е толково в психологическото, колкото в ноогенното измерение на човешкото съществуване. Те не възникват от конфликтите между нагоните и инстинктите, а по-скоро от екзистенциални проблеми, важна роля за които играе фрустрацията на волята за смисъл. Не всеки конфликт е непременно невротичен, в известни граници конфликтът е нормален и здравословен. В този смисъл не винаги страданието е паталогичен феномен. То може да бъде по-скоро човешко постижение, отколкото симптом на невроза, особено ако произтича от екзистенциална фрустрация. Сама по себе си тя не е нито паталогична, нито болестотворна. Притеснението на човек, дори неговото отчаяние за смисленността на живота, е екзистенциален дистрес, но по никъкав начин не е психическа болест. Задачата на терапевта е да преведе пациента през екзистенциалните кризи на растеж и развитие, а не да го затрупа с успокоителни лекарства. Логотерапията кара пациента да осъзнае скрития логос на неговото съществуване, следователно тя е аналитичен процес. По това тя прилича на психоанализата. В опита си обаче да направи нещо осъзнато, логотерапията не ограничава дейността си до инстинктивните факти в рамките на индивидуалното несъзнавано, но се грижи и за екзистенциалните реалности, каквито са осъщесвяването на потенциалния смисъл на човешкото съществуване, а също и на волята за смисъл. Логотерапията се отклонява от психоанализата дотолкова, доколкото смята човека за същество, чиято главна грижа се състои по-скоро в постигане на смисъл, отколкото в просто задоволяване и засищане на нагони и инстинкти или помиряване на конфликтуващите изисквания на То, Аз и СуперАз, или в адаптация и приспособяване към обществото и околната среда.

Ноодинамика

Със сигурност търсенето на смисъл от човека може да предизвика вътрешно напрежение, отколкото вътрешно равновесие. Но тъкмо това напрежение е неотменима предпоставка за психично здраве. Според Фанкъл няма нищо, което така ефикасно да помага на човек да оцелее, дори в най-тежките условия, както убеждението, че неговия живот има смисъл. Според Ницше: “Онзи, който има защо да живее, може да понесе почти всяко как”. Това, от което човек наистина се нуждае, не е безметежно състояние, а по-скоро стремеж и борба за смислена цел, свободно избрана задача. Той се нуждае не за снемане на напрежението на всяка цена, а от призоваване на потенциалния смисъл, очакващ да бъде осъществен от него. Човек се нуждае не от хомеостаза, а от ноодинамика, тоест от екзистенциална динамика в поле на напрежение, като единият полюс представлява смисълът, а другият - човекът, който трябва да го осъществи.

Екзистенциален вакуум

Днес това е широко разпространен феномен. При него хората придобиват чувство за пълно безмислие на живота, усещане за вътрешна празнота. При своята филогенеза човек е загубил две особено важни неща - инстинкта (животинския), който да му каже какво трябва да прави, и традицията, която да му каже какво е длъжен да прави. Понякога той дори не знае какво желае да прави. И тогава или иска да прави каквото правят другите (конформизъм), или прави каквото другите искат от него (тоталитаризъм).

Екзистенциалният вакуум се проявява главно в състоянието на отегчение. Широко разпространени явления като депресия, агресия и пристрастяване остават необясними, ако не разпознаем екзистенциалния вакуум в основата им.Това се отнася също за кризите на пенсионерите и на остаряващите.

Екзистенциалният вакуум се проявява под различни маски и прикрития. Понякога фрустрираната воля за смисъл се компенсира посредством волята за власт, включително в най-примитивната и форма - желанието за пари. В други случаи мястото на разстроената воля за смисъл се заема от желанието за удоволствие. Ето защо екзистенциалното разстройство често води до сексуална компенсация.

Смисълът на живота

Той е различен за всеки човек, за всеки ден и час. Следователно не е от значение смисълът на живота изобщо, а по-скоро специфичния смисъл на живота на даден човек в определен момент. Човек не трябва да търси абстрактен смисъл на живота. Всеки има свое особено призвание или житейска мисия, всеки трябва да изпълни конкретно предназначение. В това отношение човек не може да бъде заменен, нито пък животът му повторен.

Въпросът за смисъла на живота може да бъде обърнат. В крайна сметка човек не би трябвало да се пита какъв е смисълът на неговия живот, а по-скоро да приеме, че той е запитаният. Следователно човек може да отговори само за своя собствен живот, тоест на живота може да се отвърне само като се поеме отговорност. Логотерапията вижда в отговорността самата същност на човешкото съществуване.

Същността на съществуването

Акцентът върху отговорността намира отражение в категоричния императив на логотерапията, който гласи: “Живей, сякаш живееш вече за втори път, и първия път си действал така погрешно, както се каниш да действаш сега!”.

Логотерапията се опитва да накара пациента напълно да осъзнае своите отговорности. Затова тя трябва да остави на него избора да реши за какво, към какво или към кого той се чувства отговорен. Лототерапевтът е най-малко изкушен да налага ценности на своите пациенти, защото никога не би позволил на пациента да прехвърли на лекаря отговорността да отсъжда.

Метафорично погледнато, логотерапевтът е по-скоро очен лекар, отколкото художник. Последният се опитва да ни представи чрез картината си светът такъв, какъвто той го вижда, а офталмологът се опитва да ни помогне да видим света такъв, какъвто е в действителност. Истинският смисъл на живота се разкрива по-скоро в света, отколкото вътре в човека или в собствената му душа, сякаш тя е затворена система. Да бъдеш човек означава видаги да си насочен и устремен към нещо или някого извън теб самия - смисъл, който да осъществиш или друго човешко същество, с което да се срещнеш.

Смисълът на живот се променя, но никога не престава да съществува. Съгласно логотерапията в живота можем да открием този смисъл по три различни начина:

1.     Чрез творческа работа или извършване на дело.

2.     Чрез преживяване на нещо или среща с някого.

3.     Чрез отношението, което възприемаме към неизбежното страдание.

Смисълът на любовта

Любовта е единственият начин да достигнеш до най-вътрешната част от личността на друго човешко същество, до нейната сърцевина. Като феномен любовта е толкова първична, колкото и сексът. Нормално сексът е форма на проявление на любовта. Сексът е е начин да се изрази преживяването на онова пълно сливане, наречено любов.

Смисълът на страданието

Никога не трябва да забравяме, че можем да намерим смисъла на живота дори когато сме изправени пред безнадеждна ситуация, сблъсквайки се със съдба, която не може да бъде променена. Защото това, което е от значение тогава, е да се даде свидетелство на най-важната сред неповторимите човешки възможности: да се превърне личната трагедия в триумф, страданието - в човешко постижение. Основен принцип на логотерапията е, че главната грижа на човека е не да получава удоволствие или избягва болката, а по-скоро да вижда смисъл в живота си. Страданието съвсем не е необходимо, за да се намери смисъл. По-скоро смисълът е възможен въпреки страданието, разбира се когато то е неизбежно. Ако обаче е възможно то да се избегне, най-смисленото нещо би било да се отстрани причината му, била тя психологическа, биологическа или политическа. Да се страда, без да е необходимо, е по-скоро проява на мазохизъм, отколкото на героизъм.

Свръхсмисълът

Този върховен смисъл неизбежно надхвърля ограничените интелектуални възможности на човека. Това, което се изисква от човек, е не да понесе безмислеността на живота, а по-скоро да изтърпи неспособността си да схване неговата безусловна смисленост в рационални категории. Логосът е по-дълбок от логиката.

Преходността на живота

Сред нещата, които, изглежда, отнемат смисъла на човешкия живот, е не само страданието, но и умирането. Единствените преходни аспекти на човешкия живот са потенциалните възможности. Но когато те се осъществят и станат реалност, биват съхранени и предадени на миналото. Там нищо не е безвъзвратно загубено, а всичко е завинаги съхранено. Така преходността на нашето съществуване по никакъв начин не го обезмисля. На нея се основава нашата отговорност, защото всичко зависи от това да осъзнаем същностно преходните възможности.

Теория за личността и теория за психичния живот

Винаги, когато става дума за личността, неосъзнато правим асоциативна връзка с едно друго понятие - индивид. И така:

1.     Личността е един индивид - тя е нещо неделимо. Дори и при шизофренията не се стига до разцепване на личността, по-скоро се говори за съзнание, заменящо се с друго.

2.     Личността не само е неделима, но и не може да бъде сливана - тя е цялостна. Като такава, е невъзможно да се претопи в множества от по-висш ред, като например в масата, в класата, в расата. Човекът, който си мисли, че ще се стопи в тях, всъщност само потъва там, “вливайки се” в тях, той всъщност предава себе си като личност. Следователно личността не може да се размножава, само организмът е онова, което може да бъде размножено, което бива сътворено от родителските организми. Личността, личния дух, духовната екзистенция - тях човек не може да предаде никому.

3.     Всяка отделна личност е абсолютна новост. С всеки човек, идващ на света, в битието влиза едно абсолютно ново нещо, въплъщава се в реалност; понеже духовната екзистенция е непреносима, не може да се предава по рождение от родителите на детето. Единственото, което може да се умножи, са тухлите, но не и майсторът строител.

4.     Личността е духовна. Организмът е съвкупност от органи, тоест от инструменти. Личността има нужда от своя организъм, за да действа и да се изявява. Като инструмент, организмът е средство за постигане на целта, тоест той има субективна ценност. Обратно на понятието за субективна ценност е това за достойнството. То обаче може да бъде отнесено само към личността и и подобава в значителна степен независимо от цялата жизнена и социална изгода. Само онзи, който изпуска от внимание това или го забравя, може да смята евтаназията за оправдана. Който съзнава достойнството, безусловното достойнство на всяка отделна личност, той има страхопочитание пред човешката личност - включително и пред болния човек, пред неизлечимо болния, а също и пред болния от неизлечима болест на духа. В действителност обаче няма никакви “духовни” болести. Защото “духът”, самата духовна личност, изобщо не може да се разболее, и тя е там, дори скрита зад психозата, макар и самата тя “невидима” за погледа на психиатъра. Тази вяра в продължаващото съществуване на духовната личност, дори зад излязлата на преден план симптоматика на психотичното заболяване е “кредо на психиатрите”. Затова лекаря трябва да “поправя”, превежда в ред психофизическия организъм. Лекарят трябва да вижда не само този организъм, но да продължи да наблюдава стоящата зад него личност, в противен случай за лекаря - техник, болния човек е човек - машина.

5.     Личността е екзистенциална - тя не принадлежи към света на фактите. Човекът като личност не е фактическо, а доброволно избиращо същество. Това е съществуване с постоянно “вземане на решения”. Да бъдеш човек означава да бъдеш най-дълбоко и до последен дъх отговорен, в отговорността е заложен смисълът на човешката свобода. Личността се стреми не към удоволствия, а към ценности.

6.     Личността прилича на Аз-а, а не на То. Личността навярно е несъзнавана, и то тъкмо там, където се корени духовното. В корена си, в основата си, духът е необмислено и в това отношение именно несъзнавано, чисто случване на нещо. Следователно има разлика между онова инстинктивно несъзнавано, с което само психоанализата работеше, и духовно несъзнаваното. Към него, към несъзнаваната духовност, се числи несъзнаваната набожност, несъзнаваната религиозност - като несъзнавано, а нерядко и потиснато вродено отношение на човека към трасценедтността. Към вярата в Бог и към самия Бог не ме тласкат инстинкти - аз трябва да реша дали да го приема или отхвърля. Религиозността, ако изобщо е налице, има специфики, подобни на тези на Аз-а.

7.     Личността не само е единство и цялост, но тя създава единство и цялост. Тя учредява физическо-душевно-духовното единство и цялост, предсталяващи съществото “човек”. Кредото на психотерапевтите - вярата в способността на духа на човека при всички обстоятелства и условия по някакъв начин да се отдръпва от психофизиката и да застава на плодотворно разстояние от нея.

8.     Личността е динамична - именно поради това, че тя успява да се дистанцира от психофизиката, духовното успява да се прояви.

9.     Животното не е личност именно защото то не може да се постави над самото себе си, нито да се противопостави на себе си.

10.  Личността няма друг начин да разбере себе си, освен изхождайки от трансцедентността. Зовът на трансцедентността човек чува в съвестта си.

Основни методи и терапевтични техники

Реалистичния страх, като страха от смъртта, не може да бъде успокоен чрез психодинамично тълкуване. Невротичния страх, какъвто е агорафобията, не може да бъде излекуван чрез философско разсъждение. При невротичните личности се наблюдава тревожност на очакването, като този страх предизвиква точно онова, от което се страхува индивидът. Може да се преправи поговорката “Желанието е баща на мисълта” на “Страхът е майка на събитието”.

Хиперинтенцията представлява прекомерното намерение, или на всяка цена да постигнем нещо. Хиперрефлексията е прекомерното съсредоточаване за постигане на нещо, което също може да бъде патогенно. Дерефлексията представлява отклоняване (отслабване) на вниманието към себе си, пренасочване на вниманието към истинския обект.

Техниката парадоксално намерение логотерапията основава върху двойния факт, че страхът довежда до онова, от което се страхуваме, а хиперинтенцията прави невъзможно онова, което желаем. По този начин пациентът с фобия се подканя да насочи намерението си дори и само за момент тъкмо към това, от което се страхува. Тази процедура обаче трябва да използва специфично човешката способност за безпристрастност към себе си, присъща на чувството за хумор. Тази основна способност да се дистанцираш от себе си се актуализира всеки път, когато се прилага парадоксалното намерение. В същото време се помага на пациента да се отграничи от собствената си невроза. Според Олпорт: “Невротикът, който се научи да се надсмива над себе си, е може би на път да се справи сам, вероятно да се излекува”.

Както виждаме, на тревожността на очакването трябва да се противопоставя парадоксалното намерение, на хиперинтенцията, както и на хиперрефлексията, трябва да се противодейства чрез дерефлексия. Но в основата си дерефлексията е невъзможна без преориентиране на пациента към неговото специфично призвание и мисия в живота. Пак според Олпорт: “Когато фокусът на стремежа се измести от конфликта към безкористни цели, животът като цяло става по-здрав, дори ако неврозата никога не изчезне напълно.”

Положителни страни на терапията

С неволите на епохата ни може да се справи само една психотерапия, която вижда повече от психофизическото фактическо съществуване на човека, която вижда и неговата духовна екзистенция; една психотерапия, която вижда не само организма, но и личността на човека. Предпоставка за този ентусиазъм на психотерапевтите обаче е един безграничен респект пред неповторимостта и уникалността на цялото човешко съществуване, пред ценностите и достойнството на всеки отделен човек, онова безкрайно уважение, което се вижда от двухилядолетния цитат от Талмуда: “Ако някой е съсипал една-единствена човешка душа, на него трябва да се гледа като на човек, разрушил цял един свят; а онзи, който избави дори само една душа, трябва да бъде почитан като човек, спасил цял един свят”.

Критика

Разглеждайки основните теоритични основи, методи и техники на логотерапията, следва да се подчертаят сериозните изисквания, които се поставят пред психотерапевтите, прилагащи тази терепавтична школа. От изключителна важност са тяхната широка теоритична психологическа подготовка, философска нагласа и продължителен социален опит.

Без да проявява излишна скромност, Виктор Франкъл не пропуска да изрази вярата си, че неговият антропологически принос ще помогне за изместването на остарялата психоаналитична "доктрина" от терапевтичната сцена на бъдещето; че "високата" психология ще заеме мястото на дълбинната психология. Високата (височинната) психология на Франкъл е онази концептуална рамка, в която той изрично поставя логотерапевтичната концепция за човека. И ако Фройд, без да го е желал, си спечелва титлата "ид-психолог", то Франкъл ще остане в историята със своя изключителен интерес към съвестта като "орган на смисъла". Не "его-психолог", а "супер-его психолог", психолог, отвъд психологията на Ида, но и на Его - това е мястото на Франкъл в общата география на човешките феномени. Съвестта е "свръх" спрямо инстинкта, но и спрямо личното благосъстояние. Съвестта като съсредоточие на смисъла (логос) е нещо повече не само от нагоните, но и от аза. Съвестта е високото постижение на екзистенцията и като такова заслужава своя отделна научна територия, една психология на високото. Така Франкъл разбира своята мисия в психологическата наука и без да е съвсем ясно дали тръгва от клиничните данни, или по-скоро от философските си убеждения, той създава психология, в която най-същественото у човека е неговият "дух", логос: свобода, съвест и смисъл.        

* Заглавие на книга на Виктор Франкъл, изд. Хермес, 2014 г.

Използвана литература:

1.   Ангелова, Мая, Човекът в логотерапията на Виктор Франкъл, http://liternet.bg/publish26/maia-angelova/logoterapiata.htm

2.   Франкъл, Виктор, Човекът в търсене на смисъл, Хермес, 2014

3.   Франкъл, Виктор, Воля за смисъл, Леге артис, 2011

4.   Франкъл, Виктор, Лекарят и душата, Леге артис, 2011

5.   https://bg.wikipedia.org/wiki/Виктор_Франкъл