Публикация

Вярата е важна

Елена Русева, 61-годишна, с поставена диагноза рак на белия дроб през 2006 г., споделя как е спечелила битката с него.



Какво се случи:
Всичко се установи през октомври 2006 г., без никакви симптоми. Не мога да кажа, че съм имала кашлица или болка, или нещо друго, самото заболяване просто няма проявление. Аз пушех в последните години преди заболяването по-интензивно и кашлях, а съм пушач отпреди 10-15 години. Не съм  имала никакви оплаквания.

Аз съм хипертоничка и личната ми лекарка всяка година следи да ходя на профилактичен преглед. Веднага изследвания, бронхоскопия, но тя не даде резултат и ми правиха и прорез през гръдния кош, за да вземат биопсия. Категорично бе потвърдено, че е рак. Точно за Коледа, на 22-ри декември, си спомням, се прибрах вкъщи от Военна болница с диагноза рак и трябваше незабавно да се регистрирам в диспансера. Слава Богу, в много ранен стадий. Операция нямах, защото образуванието ми е разпръснато по двете части на дроба и не подлежеше на оперативно лечение.

И така, още в началото на януари започнах първата химиотерапия – след 4 курса, на контролните прегледи през май месец се разбра, че е спряло да се развива, но е желателно да се продължи лечението. Аз си въобразявах, че след 4 химиотерапии ще ми кажат: „Довиждане, нищо Ви няма”, но това е някакъв мираж. Хайде още 4 химиотерапии. По време на химиотерапията се чувствах ужасно - не от заболяването, а от самата химиотерапия. Но почти след всяко вливане слагах перуката и отивах на работа. След 8-мия курс на химиотерапия, пак ме предложиха за същата химиотерапия, тогава и сърцето се разхлопа, и прекъснах за няколко месеца. Като направихме една контрола, обаче, се видя, че то е тръгнало вече да се развива.

Точно тогава чух за регистрацията на това лекарство и си казах: „Това е моето спасение.”  Беше през 2007-ма, март месец. Колегите ми решиха да ме финансират да започна незабавно лечение с новия медикамент. Във фирмата сме колеги от Института по черна металургия отпреди много години. И благодарение на тези хора аз успях да започна от 2008-ма да го пия. То е едно хапче, което си го пиеш вкъщи по веднъж на ден. Пия го вече 2 години и нещо, и много добре се чувствам.  Единственото нещо, което е, че косата почти не расте - аз се боядисвам на 5 месеца сигурно. Чупливи са ноктите, изсушава се кожата, има сухота в очите...

Но това са неща, на които въобще не обръщам внимание. Няма гадене, няма повръщане, няма някаква тежести в стомаха, главата и т.н. Лекарството самите образувания не ги стопява, а ги прави кухи и сега всъщност се виждат, но повечето са кухи отвътре. След една година прогресът в лечението беше видим. Тогава Градският диспансер и Общината започнаха да ми купуват препарата. Дължа го на д-р Борислав Димитров, който каза: „Няма да оставим нещата така, да съсипем това, което е постигнато.” Оттам го получавах до април месец, след което то пък влезе официално в позитивния списък и аз всъщност този път дори не прекъсвах.

Никога не съм била голяма късметлийка, но мисля, че от това по-голям късмет няма. Не мога да кажа, че съм го преборила, но нека там да си седи в този вид, нямам нищо против. Много напреднаха технологиите, дано това лекарство да може да помогне на повече пациенти. Сега ежедневно съм на работа, ежедневно тичам по най-различни какви ли не задачи, а лятото ще стана на 61.

Аз от самото начало не се притесних. Дори някакви книжки, като започнах да чета как да приемем тази диагноза, как да се слеем с другите – ами аз не се чувствах така и не преживях подобен емоционален срив. Реших, че има някакъв начин да се измъкна, и така се и случи. Каквото стане, това е. Много кратки са били тези мигове след химиотерапията, в които някакво отчаяние се е прокрадвало, но фактът, че ходех на работа и бях с хора ми помогна да забравя, че с мен се случва това.

Близките:
Близките ми не се уплашиха, въобще не го приеха като „Краят”. Може би и затова аз не се сринах, защото всички казаха: „Не, това не е възможно, всичко ще се оправи, няма как, медицината е толкова напреднала!” Нито за миг не съм се почувствала обречена, даже тази дума не ми е хрумвала. Имам дъщеря, омъжена, на 30 години, имам внук на 7 години и син на 24 г. И деца, и съпруг, и близки - може да са се притеснявали, но не са го показвали и винаги са ме окуражавали, че нещата ще се оправят, както и стана. Поне засега се чувствам добре и така надявам се всичко да е наред.

Промяната:
Въобще не се стресирах от това, че косата пада, че миглите падат. Дойде момент, в който всичко си се намести.  И за миг не съм падала духом или да се предам. А пък близките нито за миг да са ме гледали със съжаление или като човек, който си отива. Естествено, внимание и грижи са полагали, но аз не съм усещала да ме гледат като „пътник”. Скришом не знам, но пред мен винаги са се държали, без да ме съжаляват, не са плакали. Макар че децата ми са млади, сигурно съм щяла да им липсвам, но не са го показвали. С това ми помогнаха и аз да не се стресирам, като виждам в техните очи, че съм някакъв безнадежден, заминаващ си човек.

Към другите, на които може да им се случи или се случва:
Вярата е важна - аз не съм се приела нито за миг като човек, който знае, че си отива. Може би тази стръв да живея още, защото знам, че много хора имат още нужда от мен...? И по процедури като ходех, винаги съм чувствала, че имат нужда от мен и че не може така аз да си отивам. Чувствала съм се длъжна сякаш заради тях да се оправя.  

------------------------------------------
Източник: www.azneiskam.com
" }-->

Коментари