Планините са място, където разтоварваш всичко. Там не си ти. Трябва да бъдеш друг човек. Там си свободен и честен. Планината не търпи лъжи,

това ни казва доц. Валентина Мазнейкова, когато ни посреща в кабинета си, приличащ на малка слънчева арт галерия – от стените се усмихват творби, запечатали благодарност и обич, белязали първа глътка живот и много месеци на подкрепа. Може би така изглежда върхът на професионалния успех, който една от първите дами на българската медицина е изкачвала десетилетия – огрян от слънце, светлина и красота. Дал начало на стотици животи… Покорен.

Д-р Валентина Мазнейкова е доктор по медицина и доцент по акушерство и гинекология. В момента е управител на МБАЛ „Света София“. Но този път се срещаме, за да разговаряме не за върховете в медицината, а за онези, другите, които ти дават пълното познание за човека у теб. За силата на духа, за онази вътрешна упоритост, пред която нито човекът, нито природата са в състояние да поставят препятствия. Тя е първата българска лекарка, изкачила Килиманджаро – най-високият връх Африка, за да развее българския трибагреник. 

Няколко дни след завръщането си от Килиманджаро доц. Мазнейкова ни разказва за силата да бъдеш друг човек, докато си повече ти. За планината и за онези върхове, които много хора не вярват, че могат да изкачат:

Доц. Мазнейкова, кога се роди Вашата любов към планините?

Човек, когато узрява, решава, че иска да навакса, да промени хобито си. Този момент при мен дойде преди пет години. Много неща ми се случиха  в личен план и ми подсказаха, че имам нужда от промяна.  И тази промяна беше планината. В две направления. Едното е, че никога не съм била активен спортист и това предизвикателство беше примамливо. Аз обичам предизвикателствата. И второ - защото изключително много обичам красиви неща, а планината е изключително красива. Красотата е свобода. Така започнах да се катеря и да търся нови и по-големи предизвикателства. Тук върховете ми станаха ниски и малки.

Защо точно Килиманджаро?

Африка е моя голяма любов отдавна. Живяла съм в Алжир като дете, имам прекрасни спомени и от там идва моята невероятна любов към този изключително красив континент.  От една страна, това натежа над избора ми, от друга - знаех, че трябва да направя нещо, което да не бъде алпинизъм. Трябваше да бъде възможно за хора като мен, които правят трекинг и да бъде високо. Килиманджаро е най-високата планина в Африка, където можеш да правиш преход, без да имаш специфични алпинистки умения, а  и е едно от седемте природни чудеса на континента. Намира се в Североизточна Танзания и се състои от три изгаснали вулкана – Шира на запад с надморска височина 3962 м, Мавензи на изток с височина 5149 м и геоложки най-младият Кибо. Той заобикаля, траверсира кратера на вулкана, като накрая на този траверс, на 5895 м се издига най-високият връх – Ухуру. Ухуру на суахили означава „свобода“. Ако търсим скритите послания – то може би исках да достигна чистата свобода.

Това е сериозно начинание, което изисква и сериозна подготовка. Казахте, че през годините назад не сте спортували активно, как се подготвихте за това изкачване?

Подготовката беше наистина сериозна и активна и през цялата година преди изкачването се бях фокусирала върху нея. В момента, в който взех решението да изкача Килиманджаро, си дадох сметка, че ме чака упорита работа. Три дни седмично ходех на фитнес, тренираше ме един великолепен физиотерапевт, който работи при нас, а два пъти седмично по 4-5 часа се катерех в планини в България.

Кои бяха най-сериозните предизвикателства, които се наложи да вземете предвид и да преодолеете?

Височината и най-вече височинната болест - с тях ме плашеха най-много. След 3500 м има риск от височинна болест – с главоболие, с оток на мозъка, оток на белия дроб... За нея също има начин да се подготвиш, има специални медикаменти и аз започнах да ги приемам. Не промених нищо в начина си на живот. Аз не консумирам месо и риба. Не съм веган, но съм вегетарианка и се оказа, че е възможно и при моя начин на хранене да имам нужната енергия и сили, за да направя успешно и безопасно изкачване.

Вероятно много хора смятат, че за жена, която не е алпинист, едно такова начинание граничи с невъзможното и все пак вие го направихте.

Разбира се, че е възможно. При такова начинание най-важна е мотивацията на духа, не физиката. Всичко опира до вътрешната мотивация. А аз я имах. Всъщност, направих изкачването заедно с моя приятелка - така че, ето ни, две жени, които успяхме. Разбира се – подпомагани от екип от двама водачи и седем носачи. Невероятен екип. Без тяхната физическа и емоционална на подкрепа щеше да е невъзможно.

Килиманджаро е известен и със своята ледникова шапка, която прогресивно намалява и е възможно да изчезне напълно през следващите десетилетия, което прави преживяването още по-уникално. Кили може да бъде качен по 6 маршрута, ние избрахме един от най-късите, който е шестдневен - маршрутът Марангу, той е с малки дървени хижи. Имахме един препоръчителен ден за аклиматизация на 3720 м. Аклиматизацията е изключително важна за добрата кондиция на организма. Преди тръгване, в лагера, на всеки турист се прави задължителен медицински преглед, за да бъде преценено дали организмът може да издържи на последващите трудности и какви са рисковете от височинна болест.

Другото важно е екипировката. Преди да тръгнем, багажът ни се проверява от водачите, абсолютно задължително е да се носи всичко необходимо. Пренарежда се в две раници – едната носиш ти и тя трябва да е максимално лека, другата я носи носачът. Общото тегло на багажа не трябва да надвишава 20 килограма. Ако има забравено нещо, се наема. Аз бях забравила 2 неща – гети и дъждобран.

Облеклото също е много важно, защото студът е огромен фактор. По време на изкачването си облечен на 4 слоя отгоре и 3 отдолу. Обут си в 3 чифта панталони и поне в 4 полара и якета, на ръцете носиш 2 чифта ръкавици, на главата – 2 шапки.

Дневно изминавахме различно разстояние, но всеки ден неизменно преодолявахме денивелация около 1000 метра. Ухуру е висок 5895 метра, а тръгнахме от 1920. Всеки ден вървяхме средно между 6 и 9 часа.

Първата спирка, т.нар. Хат (хижа) с баня и течаща вода, е на 2720 м и дотам е сравнително лесно. На втората – 3720 м, също не е много трудно. Третия ден обаче дублирахме 3720 м, като имахме една малка разходка за аклиматизация. Четвъртия ден започнахме да катерим върха. Тръгнахме много рано сутринта и направихме 9-часов преход около 19 километра, отново с 1000 м денивелация. На всяко ниво температурите падат с около 6-8 градуса. Долу започваме от нула и горе вече е 12 градуса. Вятърът е доста студен и всъщност студът е основният проблем. Стигнахме до базовия лагер, който се казва Кибо, където имахме 5-6 часа почивка до полунощ. На този лагер няма течаща вода, а тоалетната се намира отвън. Финалното изкачване започнахме в полунощ, защото това е вулкан, има серни изпарения и през деня е много задушно. И разбира се, за да посрещнем изгрева на слънцето в 6,30 часа.

Тъмно е, студено е, движиш се почти отвесно, но еуфорията е неописуема.

Катериш се заедно с други хора… Срещаш непрекъснато сродни души. Емоцията е невероятна и много зареждаща!

„Пóле, пóле!“ – това е израз, който много се употребява на Килиманджаро, означава „лека полека“ – т.е. движи се бавно, за да съхраниш силите си. Там никой не бърза. Бързаш ли, не успяваш. Другият израз е „акуна матата“  - в превод на български няма проблеми. Дори песничката, която пеят, след като си постигнал всичко, е с многократно повторение на тази фраза.

А всъщност проблеми имаше ли?

Единственият проблем е студът. Много е студено наистина.  Катериш през нощта. Има една критична точка – Гилмънс Пойнт, тя бележи началото на кратера и много хора се отказват точно там. Около петия час усещаш невероятен студ, движиш се бавно, не смееш да гледаш нагоре и надолу. Ако погледнеш нагоре, виждаш само светлинките на челниците на останалите катерачи вертикално над теб.

Вървиш само вертикално. Стъпка по стъпка. Реално правиш на четири километра разстояние с 1000 метра денивелация. Което е много и на места е адски стръмно, но с помощта на водачите се преодолява.

На петия час и петата минута ми стана много студено, имах чувството, че не мога да държа нищо, щеките падаха от ръцете ми, лицето ми беше измръзнало и разбрах защо водачите си мажат лицата обилно с вазелин, на дебел слой. За да ги предпазва от студа и вятъра.

Това беше за мен критичният момент, почувствах как ръцете ми замръзват и тялото ми – също. Водачите обаче веднага ми се притекоха на помощ, те ми стоплиха ръцете, пуснаха ми музика… Пуснаха ми песен на Селин Дион и ми дадоха горещ чай. Казваха, че не трябва да се спира. Много е важно да не се спира, да не се поддадеш на критичността на момента. Вървиш по кратера и след това си на Гилмънс Пойнт. През цялото време си мислех:

                             Трябва да стигна, мога да стигна!

Горе има един ледник и когато слънцето започне да изгрява, това започва да те стопля.

Вие сте лекар, имаше ли нещо, което ви притесняваше в самото изкачване?

Не, единствено височинната болест, просто ми беше любопитно. Чисто професионално любопитство. За моя радост, не можах да разбера точно какво е усещането. И с дишането нямах проблем, бях се аклиматизирала добре и не се наложи да използваме допълнителния кислород, който носехме. Нито на мен, нито на моята спътница.

Най-запомнящият се момент кой беше?

Разбира се, когато стъпиш на върха, на най-високия връх в Африка, е неописуемо изживяване! Времето между 5,30 и 7,10 ч., когато стъпих на върха, беше нещо неповторимо!

Пред теб и зад теб има адски много хора, а ти си на върха и слънцето изгрява, и времето сякаш спира.

Извън време и извън пространство. Уникалното усещане да се чувстваш едновременно малък пред необятната сила и красота на природата и голям в успеха да победиш себе си, да достигнеш свободата на върха. Наистина невероятно!

Извадихме българските знамена, за да запечатаме този момент. 10 минути стояхме на самия връх, десет минути на съвършено единение със слънцето и природата. Награда за цялото ти усилие и победа за духа.

После слизането беше през лавата – трябваше да минем още 22 километра назад към обичайния си живот, но този момент ще остане в съзнанието ми завинаги като нещо невероятно. Когато си изкачил върха успешно, при слизането целият екип, който те съпровожда, изпълнява една песен - поздрав за твоя успех. В нея се разказва за целия изминат път.

Защо го направихте?

Защото човек винаги трябва да търси нови върхове, нови предизвикателства, да търси баланса между човека и професионалиста. Това е моят баланс. Килиманджаро беше моята сбъдната мечта.

С доц. Валентина Мазнейкова разговаря Албена Хюбнер

Снимки от изкачването на Килиманджаро можете да видите в галерията: