Моето верую

откровение от проф. Златимир Коларов ...лекар...писател

Ние, писателите, пишем текстовете си с вдъхновение, погребваме ги с вълнение на страниците на списание, вестник или книга и очакваме с нетърпение да се изровят от ръцете и да възкръснат в душата на любознателен читател. За нас остава надеждата от поръсеното зрънце да поникне клас или, дай Боже – нива. С разказите си се опитваме да разкрием нашите изстрадани мечти, прозрения и истини, които са повторение на вечните човешки истини за красивото и възвисеното, за борбата между злото и доброто, за смисъла и същността на битието... Всъщност повтаряме стари, познати, изконни истини по нов начин, за да развълнуват нашия съвременник и да го направят по-добър. И се оглеждаме, защото знаем, че и разказът, както и животът (защото той-самият е живот и нищо друго), е до нас всеки миг, писателят трябва само да има очи да го види, сърце да го почувства и душа да го разкаже.

Разказът, например, е в:

-                    Старецът, който гледа умислено земята, седнал на пейката в парка. Тя е тази, която го очаква...

-                    Или е в ръката на детето, протегната към бащата, който се отдалечава бързо, за да се завърне във втория си дом...

-                    В посинелите устни на уличната музикантка, която изпълнява на устна хармоничка „Ода на радостта“ на ъгъла през зимата...

Това са детайли, които съм видял и разказал с надеждата да развълнувам някой и някой да ми повярва.

Като се обърнем и прочетем написаните стотици страници, виждаме, че ценното може да се събере на два-три реда, най-много две-три страници, но тези два-три реда или страници най-ярко ни открояват като творци и, по-важното - като хора.

Един критик преди време каза, че пиша за малкия човек, че той е в основата на голямата част от творчеството ми. С риск да го засегна ще кажа, че не съм съгласен –

няма малък и голям човек. Всеки човек е голям. Има онепрадван човек, онеправдани хора.

За тях пиша. Те са всеки ден, всеки миг край нас, но забързани в задъханото си ежедневие не ги забелязваме или, като ги забележим, ги отминаваме с пренебрежение и безразличие, граничещи с неприязън, осакатяващ най-ценното в душите ни – любовта към ближния, на която ни учат Христос, Буда, Мохамед, всички човешки богове, а ние опорочаваме уроците им с дребните си човешки страсти за величие, надмощие и власт.

Чувал съм някои автори да казват: Книгите, филмите, разказите, стиховете са моите деца. И с това не съм съгласен!

Нищо не е по-велико от децата и мирът!

Всичко, което правим е за тях – от семето, което сее в полето земеделецът и обувките, които шие обущарят до изясняването на генетичния код от генетика, строенето на ракети от конструктори и инженери и откриването на галактики и планети от астрономи. А книгите, филмите, разказите, стиховете са нашите творения, в които сме засекретили нашите изстрадани, лични, малки истини с надеждата някой да ги дишефрира и да им повярва.

Като се замисля, констатирам с неудовлетворение и много болка:

Човечеството не си е научило урока по история и човечност

– примерите са безбройни: Сирия, Ирак, Чечня, Украйна... Светът продължава да се тресе от войни, разруха, атентати, невинни жертви, бълващи смърт оръжия, планини от кости, реки от кръв. И хиляди убити, хиляди вдовици и сираци без бащи, хиляди майки в черно, виещи като вълчици над пресните гробове. И няма кой да чуе пропитите им с болка гласове, да надникне в помръкналите им очи, останали без сълзи, в изсъхналите им сърца, останали без кръв... Надеждата някой да се замисли върху тази тъжна констатация е поводът за откровението ми сега.

Въпреки това - мисля си - ние, писателите, сме познаващи живота утописти.

Ако не вярваме, че светът може да стане по-добър, няма да можем да творим, което означава да живеем. Това важи още повече за нас, които освен писатели, сме най-вече лекари.