Д-р Мими Виткова, изпълнителен директор на Обединен здравноосигурителен фонд „Доверие” и председател на Асоциацията на лицензираните дружества за доброволно здравно осигуряване, пред Хелт медия в коментар на случващото се в здравната система една година от управлението на ГЕРБ:

Мисля, че тази последна година за пореден път показа, че здравеопазването е една доста сериозна обществена сфера, която повече не може да понася експерименти. За съжаление в политически план експериментите не са приключили в тази система. Ето защо сме свидетели не само на много бърза смяна на екипа, който ръководи МЗ, НЗОК, а продължаваме да сме в безпътица какво ще правим, кога ще го правим, защо и какъв ще е планираният ефект. Т.е. продължаваме да действаме „на парче”. Доколкото разбирам от медиите, времето до края на годината ще се посвети на преструктурирането на болничната помощ.

Не са много ясни обаче критериите, по които ще се извърши това преструктуриране. Защото, ако се заложат само критерии за оценка на статуквото, т.е. има лекари, има апаратура, следователно ще я има болницата, тези критерии биха били неверни. За това че няма лекари и апаратура, е отговорна държавата, а по този начин ще бъде наказана една част от населението и това е най-неприятният резултат.

Ето защо истинските критерии за реформиране на болничната помощ са свързани с обективната преценка на потребностите на определен брой хора и съответните болнични легла с определен профил – за лечение, за рехабилитация, за долекуване и т.н.
Най-големият проблем, и то не само на това управление, изобщо на много досега, е, че няма цялостна концепция.

Отделните действия трябва да бъдат вързани в обща структура

и така да са разположени във времето, че предприемането на едни да не пречи на предприемането на други. Необходимо е избягването от невъзможността да се реши даден проблем именно по тази причина. Какво означава да оставим проблемите за финансирането за по-нататък, а сега да се занимаваме само с болниците? Това са крещящи проблеми, едното без другото не може. Немислимо е да не знаем с какви пари ще се финансира тази болнична помощ, а още по-малко - да не поглеждаме какво е състоянието в извънболничната помощ. Проблемите са свързани и без да се разглеждат в тяхната цялост, би било трудно да се намери успешно решение.

Говорим, че има свръххоспитализация в болничната помощ. Защо това е така и кой ще отговори на този въпрос? Могат ли лекарите да продължават да работят на по 10 места в извънболничната помощ и не е ли това една от причините да се пълнят болниците с излишни хоспитализации? Остава отворен и въпросът ще продължават ли да се множат болнични лечебни заведения в големите градове безконтролно, а в същото време да има излишък на болнични легла. Редно е да се спре изграждането на нови болници и успоредно с това да се решава преструктурирането на съществуващите.

Големите грехове в областта на здравеопазването са на всички политически партии.

Те не изграждат свой експертен и политически капацитет в тази сфера. Така че да имат готова концепция, преди да седнат в управленското кресло, да са я представили на обществото, докато са в опозиция. То да е приело и одобрило тяхната визия за развитие на системата и да ги е избрало за това. Защото у нас изборите са отрицание на предишните, а не избор на нещо по-добро. Идват следващите и започват тепърва да навлизат в проблемите, но не стига мандатът да се запознаят добре с тях, камо ли да намерят решението им.

Решаването на наболели въпроси само мандатно, а не дългосрочно е проблем. Но в целия демократичен свят няма измислена друга система освен мандатната. И затова подготовката за управление не трябва да бъде само в рамките на мандата, тя трябва да е постоянна, перманентна. Особено в сферата на здравеопазването, която се оказа в последните години един много тежък проблем, дадената политическа сила трябва да има готов управленски капацитет, преди да е дошла на власт. В България обаче това не се случва и ние се оплакваме, че политиците нищо не правят първата година, защото не са запознати със същността на проблематиката. Те трябва да бъдат готови в деня след като са седнали на управленското кресло да представят каква е тяхната програма за рамките на мандата. В областта на здравеопазването развитите общества постигат национален консенсус в много висока степен. Затова трябва да се търси разбирателството и съгласието на хората.

Думата „стратегия” за съжаление се похаби у нас, но тя означава хоризонта, по нея се постига съгласие. Плановете за управление могат да посочат различни пътища за достигане на определени цели. Тогава имаме управленска програма за мандата, но е гонена една цел.

Сега всеки управляващ екип прави стратегия за времето, в което е на власт.

Това не е стратегия. Не е ясно какво ще се прави през май, юни, юли, следващата година. Съсредоточаването върху един проблем води до „изтърваването” на всички останали.

Ето защо ролята на медиите е да не дават спокойствие на управляващите и да поставят въпроси от името на обществото. То от своя страна е с много висок праг на търпимост. То допуска решенията за проблемите в здравеопазването да се отлагат за бъдещи периоди, защото са оценявани като непопулярни. Ние дори не ги осъзнаваме като проблеми. Да, обществото ни е много толерантно, дори прекалено, ако въобще толерантността има място в тази сфера. Едва ли има друго общество, което би понесло тези тегоби в здравната система, които се задълбочават. Обществото плаща за здраве и парите, които то внася, отиват за закрепване на фискалния резерв на държавата. Няма другаде такава гражданска позиция. Не се задава въпросът защо на хората им се взема в този размер здравната вноска, а не по-малък, след като парите, които се дават за здраве, не отиват за това. Ако ще пълним републиканския бюджет, да го пълним от преки данъци, от акцизи или нещо друго, но не от здравни вноски. Това за мен е някаква политико-финансова демагогия, която съвременните цивилизовани общества не биха понесли.
Не мога да дам готова рецепта за следващите стъпки на правителството, тъй като не знам то какви цели си е поставило до края на мандата. Когато разберем тези цели, бихме могли да коментираме и съдействаме. А дотогава медиите имат задача да задават въпросите, на които ще отговарят тези, които ще решават проблемите.

Много тъжно е, ако оставим пациентите по групи да решават проблемите си.

Задача на управлението и на лекарите специалисти е да намират решение, преди пациентите да усетят проблема. А когато оставим нещата да стигнат до трагедия за пациентите и тогава те да се самоорганизират, това означава, че проблемите са стигнали до твърде дълбок стадий и тяхното решаване ще бъде много по-трудно и много по-болезнено.