Едва ли има специалист в сферата на медицината и здравеопазването, който след толкова кризи, дискусии и опити за решения през последните двайсет години да няма мнение какво трябва да се направи, за да имаме що-годе нормален кръговрат по веригата пациент-лекар-болница-достъп до лекарства-здравно осигуряване-държавна регулация.

Всеки лекар, медицинска сестра или здравен мениджър вижда във всекидневието си десетките пороци на системата и има мнение как те да бъдат преодолени.

Проблемите и решенията са ясни и на хората, които трябва да създадат или по-скоро да променят правилата на играта. Тогава защо не се прави необходимото – този въпрос си задават всички. Задават си го и политиците, особено когато са в опозиция. Защото по време на своето управление със сигурност са допринесли за сегашното състояние. А отговорът е, че нещата са достигнали до състояние, от което излизането със сигурност се плаща с огромна политическа цена.

Но нека да припомним най-едрите препъни-камъни. На първо място така и не успяхме да изградим независима здравноосигурителна институция със свой неприкосновен бюджет. НЗОК си остана през всичките години на съществуването си полу-политически и полу-правителствен орган. Парите, които касата събира, са в недостиг по дефиниция, дори и да няма икономическа криза, защото държавата се оказа най-лошият осигурител. Така и не започна да внася реалните вноски на децата, учащите и пенсионерите. А те са огромната маса от ползващите здравни услуги. От останалите граждани мнозинството се осигуряват върху минималната работна заплата. И остава една малка част, внасяща осигуровки върху по-големи суми. Но тези хора все повече започват да се демотивират от факта, че солидарният осигурителен модел у нас се чете като „всички ползват наравно всичко, а само някои плащат”.

На второ място бих посочил течовете на десетки места в системата, които е по-правилно да се нарекат кражби. Така изначално недостатъчните пари се стопяват още повече.

Липсата на официално адекватно заплащане на медицинските специалисти също е огромен проблем, който влече след себе си много други пороци, а най-видимите за пациентите са полулегалните доплащания или направо размяната на пликове с пари по кьошетата на клиниките. И това ще е така, докато висшестоящите държавни представители не отстоят позицията, че не е кощунство лекарите да получават сред най-високите възнаграждения в страната.

Всъщност още нещо трябва да се каже честно на хората. И това е отговорност на политическата класа. Няма как всеки от нас да внася незначителни средства за здравето си, а да очаква медицина като от широко популярните напоследък здравни реалити-сериали. Много десетилетия бяхме убеждавани, че здравето не струва пари и че като отидем в поликлиниката и болницата просто са длъжни да ни обслужат. Дори и тези, които с години не са полагали елементарни усилия за своето здраве, се научиха да правят псевдоцитати от Хипократовата клетва, с които оправдават очакването си да бъдат лекувани без осигуровки и на гърба на малцината честно плащащи. И това трябва да бъде оборено от родните политици. Важно е обществото да знае, че ако действително здравето ни е приоритет, трябва да заделяме за него много повече пари. И държавата, и всеки поотделно. При това без изключения. Крайно време е тези, които са били длъжни и са могли да се осигуряват, но не са го правили, да получат отказ за достъп до системата, с изключение на състояния, непосредствено застрашаващи живота. Но преди всичко трябва да има пълни гаранции и хората да бъдат убедени, че всички пари, събирани за здраве, ще отиват само и единствено за това, а не за попълване на други дупки в бюджета.

Разбира се, и от медиците имат своя дял. Мнозинството от лекарите ни са прекрасни професионалисти. Но ахилесовата пета си остава отношението към пациента. Вярно е, че това е само формата, а не съдържанието на професионализма, но пациентите виждат именно това, както от айсберга се вижда само незначителна част над водата. Болният си съставя мнение за лекаря от неговото поведение, от отделеното време за разговори и обяснения, от умението му да покаже съпричастност и лична заинтересованост от съдбата му. А у нас това е доста занемарено. Прибавете битовите условия в много от болниците, липсващото всекидневно хигиенно обслужване, и ще разберете една от основните причини за незавидното обществено мнение за здравеопазването.

Истината е, че гордиевият възел може да бъде разсечен с участието на всички субекти в здравната система, но първата крачка е на държавата. Когато тя покаже адекватност, ще има лице да наложи ред, макар и с цената на обществено недоволство.