Публикация

Г. Ангелов: Земеделското лоби е по-силно от лекарското

Най-значимото събитие през тази една година от мандата на ГЕРБ е, че, както се оказа, заявките за реформа на системата за здравеопазване няма да се случат. На практика обещанията от предизборната кампания, идеите за промяна в здравеопазването – холандски модел и т.н. – си останаха само идеи.


Това, което наистина се случи, е, че много хора бяха сменени. Министри, шефове на НЗОК, сега и Лъчезар Иванов губи позиции. Тази промяна обаче не е двигател за здравеопазването. Дори не бих казал, че се е подобрил диалогът между администрация, лекари и пациенти. Ясно е, че ако се направи реформа, някой ще страда. Ако не се направи: също ще има потърпевши. А ако само се укрепва досегашната калпава система, отново ще има страдащи. Проблемът е, че правителството или политиката в областта на здравеопазването не прави нищо по въпроса това страдание да е обосновано и в бъдеще то да доведе до нещо по-добро.

Т.е. винаги има някой, който да пази статуквото.

Политиката, която водим, е „Няма пари, затова ще страдате!”, няма я комуникацията между засегнатите страни.
Тези грешки се допуснаха, първо, защото политиците ги е страх да правят нещо радикално. Можем да останем в едно и също състояние много дълго време именно поради тази причина. Второто нещо е, че правителството „сложи ръка” върху здравната каса. В момента, в който започваш да управляваш НЗОК, се губи смисълът да я реформираш. Т.е., когато гледаш нещо отвън, ти виждаш проблемите. Виждаш грешките и какво трябва да се направи. Когато обаче управляваш милиарди левове и ти си в системата, нямаш стимул да дадеш това нещо на друг. В момента, в който новата власт пое здравната каса, беше ясно, че няма да се отиде към разрушаване на монопола. Монополистът не иска да има конкуренция.
Тези грешки можеше да се избегнат, ако реформите бяха започнали още миналата година. Това сме го виждали и преди, през 1997-1998 г., когато новата власт си постави свои хора и точно те не искаха да има приватизация.

Когато сложиш свои хора на управленски постове, е трудно да променяш или реформираш, защото твоите хора губят власт. Това е политическата пречка. Но може би най-големият проблем е, че не се осъзнава грешката в системата. Мисленето ни е такова, че „ако дадат повече пари, всичко ще се оправи”, или „ако министърът на здравеопазването бъде по-активен, нещата ще се наредят”. Връщаме се към предишни времена, вместо да вървим напред.

В момента сме в междинно положение. Уж пациентът има избор, ама държавата го финансира. Но тя го прави ограничено, защото няма пари да даде на всеки каквото си поиска. Тогава идва мястото на списъците с чакащи, лимитите, направленията и т.н. Вместо да направим истинска реформа, която да даде икономически стимули за ефективност, се връщаме към административното управление, в което министърът има думата. Всички страдат от този процес. Лекарите много сгрешиха, вярвайки, че е много хубаво здравеопазването да се финансира от държавата. Сега те ще пострадат много, когато държавата гласува наредбата, която убива всяка конкуренция и им уеднаквява заплатите независимо от извършената дейност. Болниците също ще пострадат с т.нар. делегирани бюджети, които са си едно ограничение на финансирането, отрязване на връзката между продукт и финансиране.

Пациентите са третата губеща страна, която ще загуби правото си да избира. Всички ще страдат от това, че не беше направена една истинска реформа.
Замесените трябва да разберат, че или променяш системата, или страдаш. Няма средно положение. Митове са всички предположения, че, макар държавата да няма пари, здравеопазването ще е неограничено, че ще има безлимитни прегледи и т.н. За да се направят крачки към положителна промяна, трябва да се осъзнаят две неща.

Първо, че здравната система много зависи от състоянието на икономиката.

Не може икономиката да е в състояние на рецесия и да няма пари в бюджета, а лекарите да си мислят, че могат да вземат много пари. Колкото и голяма обществена подкрепа да имат, те не могат да вземат тези пари, защото просто ги няма. По принцип здравните работници не са много склонни да подкрепят радикални икономически реформи, но сега усещат, че ако няма реформи, ще е по-лошо.

Второ, политиците трябва да осъзнаят своята отговорност. Те имат навик, когато се предложи по-сериозна реформа, да слушат опеделени групи, които лобират, а не да погледнат трезво. Винаги има хора, които са против дадени промени. И те са най-гръмогласни. Тези, които губят, са и най-организирани. Тези, които печелят, не могат да се защитят, защото не са организирани. 5 милиона пациенти не могат да се организират и да отстояват правата си въпреки числеността си. Получава се така, че малки, но много организирани групички лобират и повлияват на процеса.

Дори и много добри реформи те успяват да представят публично като лоши и ги сриват със своите критики. Така работи системата. Въпросът е да се погледне в перспектива, в дългосрочен план да се защити интересът не на някоя малка групичка, а на по-голямата част от обществото. Според мен има някакъв проблем в политическия процес в България, защото въпреки огромното разочарование на всички от досегашната здравна система няма как то да се канализира в реформаторски процес. Канализира се в бюрократични промени и временни решения.

Честно казано, проблемът е не дали ще има страдащи след реформата, а дали спечелилите от нея ще гласуват след три години за същата политическа сила.

За съжаление политиците са много късогледи.

Те не гледат достатъчно напред във времето, кой сега се оплаква във вестника. Въпреки това моментът за промяна все пак е добър, защото се разбра, че държавно финансиране не означава повече пари и по-добро здравеопазване. Ясно е, че когато държавата е в криза, има по-малко пари за здравеопазване. В последно време дори се оказа, че земеделското лоби е по-силно от лекарското. Медиците винаги са си мислели, че те са най-силните и приоритетни, че се ползват с най-голяма обществена подкрепа и винаги могат да се преборят за повече пари, ако се наложи. Сега обаче виждаме, че земеделците се преборват, а за лекарите няма.

Т.е. те разбират с известно закъснение, че позициите им са нестабилни и доста от нещата са преходни. Една пълната реформа означава разделяне на финансирането и управлението на здравната система от политиците.

Другият вариант е просто да рухне системата. Но ще бъде по-тежко от гледна точка на брой страдащи, на хора, загубили живота си, здравето си заради некачествената система. Разбира се, по-лесно е да се започне отначало, когато нещо рухне. Това сме го преживявали, когато имаше хиперинфлация в банковата система, и тогава хората разбраха, че има проблем. Те започнаха да подкрепят промените, радикалните реформи. Въпросът е да не стигаме дотам, че хората да усетят на гърба си проблема, а преди това той да бъде осъзнат и решен.

--------------

*Георги Ангелов е старши икономист от институт „Отворено общество”.

Коментари