Заучената безпомощност е психологичен феномен, който се наблюдава както при хората, така и при животните, когато са поставени в условия на болка, дискомфорт или страдание, без начин да се измъкнат от тях. Резултатът от това е следният – след достатъчно прекарано време в страдание, човекът или животното спира да се опитва да избегне болката – дори ако има възможност да го направи.

  С времето вярването, че индивидът няма контрол върху това, което му се случва се заучава като поведение и го кара да се държи като безпомощен. Това не е вродена слабост или черта на характера, а придобит механизъм – „ вярвам, че съм безпомощен и следователно това е така”.

   В края на 60-те години на XXв. в Пенсилвания психолозите Мартин Селигман и Стивън Майер провеждат експреримент,с който откриват заучената безпомощност. Той е базиран на класическото обуславяне (И.Павлов) и се провежда с три групи кучета затворени в клетки. 

  * Кучетата от група I били освободени, без да им направят нищо.

* На кучетата от II група бил приложен електрошок, който можел да се прекъсне, когато натиснат бутон с муцуна. 

* Кучетата от група III били свързани в двойка с тези от група II с тази разлика, че в тяхната клетка нямало бутон, с който да прекъснат мъчението. Тяхното страдание зависело от кучетата в предходната група. Именно за тази група, токовите импулси нямали никаква последователност и начин за избягване, което довело до т.нар. „заучена безпомощност”. Каквото и да правели за да спрат страданието си, то било извън техния контрол.

  За да докажат теорията си Селигман и Майер преместили същите групи кучета в клетки с ниска преграда по средата, която лесно можели да прескочат. От едната страна на клетката отново се подавал ток, докато другата била безопасна. Кучетата от I и II група лесно намерили решение за облекчение на страданието си, като прескачали преградата, докато тези от III група останали на място. На база негативния си опит, тези кучета развили когнитивно очакване, че не могат да направят нищо, за да предотвратят болката и мъчението. 

  Подобен експеримент бил направен с хора, но токът бил заменен с шум. Резултатите били сходни. От тогава заучената безпомощност намира своето място в поведенческите теории.

ЗАУЧЕНА БЕЗПОМОЩНОСТ ПРИ ХОРАТА

Въпреки, че човешките реакции са по-сложни и комплексни, те се основават на същия принцип. Нека видим как се случва това :

   Например, една жена, която се чувства срамежлива в социални ситуации, може в крайна сметка да започне да мисли, че е неспособна да преодолее симптомите си. Усещането, че нещата са извън нейния пряк контрол, може да я накара да спре да се опитва да се ангажира в социални ситуации, като по този начин срамежливостта й става още по-изразена.

  Друг пример, който добре описва феномена е кандидат за работа, който бива отхвърлен на няколко интервюта. Много вероятно е да започне да вярва, че от него нищо не става и всъщност е безсмислено дори да опитва повече. Той започва да се възприема в ролята на отхвърлен човек, на когото нищо хубаво не се случва, колкото и да се старае. Заражда се безперспективност, абулия,дистимия и от там е много вероятно да се развие депресия.

   Поне веднъж да сте си казвали „Не мога, това не е за мен, няма да успея”, позовавайки се на минал опит, който не е благополучен? Ето това е кутията с ток в главата ви – вярването, че каквото и да правите, лошото е непреодолимо и трябва просто да търпите. Многократните разочарования убиват дори идеята за успех, като ви поставят в ролята на пасивен наблюдател, от когото нищо не зависи. 

   Хората, които са развили заучена безпомощност не виждат възможностите и перспективите, склонни са да се отказват и да се сравняват с другите. Заучената безпомощност никога не идва сама – тъй като тя е когнитивен феномен, идва с куп изкривявания на мисленето, мотивационно-волеви затруднения и емоционални проблеми. Когато се случи нещо лошо, хората, които проявяват заучена безпомощност вярват, че нямат контрол над него и са склонни да се откажат и да приемат съдбата си в ролята на жертви.Очевидно това води до затруднения в ежедневното функциониране, както и бива предпоставка за развитие на различни психични заболявания като депресия, фобии, адаптационно разстройство или тревожност. (както и може да се наблюдава в контекста на тези заболявания) 

Как да я преодолеем?

  Като за начало запомнете нещо много важно – живеем и правим избори тук и сега. Животът и случващото се в него е низ от интерпретации и оценки, които самите ние му даваме. Нагласата, че нищо не зависи от нас е само заучен модел, в който ни е комфортно, без да ни е комфортно всъщност. Ако се замислите – как би изглеждал животът ви, ако само се осмелите да прескочите въображаемата преграда и да се избавите от болката и страданието?  

ПРОВЕРЯВАЙТЕ РЕАЛНОСТТА

Учете се да разделяте реално случващото се с това, което е в главата ви. Понякога дори в ума си да преживяваме катастрофа, реалността ни показва, че нещата съвсем не стоят така. Ако се преживявате като неспособни, безпомощни и неоценени, шансът да предприемете нещо на практика става нищожен.Липсата на контрол върху събитията е само изкривена интерпретация. Всъщност неуспехът би могъл да има друго тълкувание – като опитът, който ни помага да коригираме стратегията си за справяне с проблема, за да постигнем успех при следваща възможност. По – безопасно е да не успеем на практика и да сме опитали, отколкото да не успеем в главата си и да не направим дори крачка. 

„ТОВА МИ СЕ Е СЛУЧВАЛО” НЕ Е ОТГОВОР

Точно така ! Оправданието, че това се е случвало преди въобще не е извинение за заучената безпомощност. Позовавайки се на динамиката в психологията, че всичко е променлива величина и има своята посока можем категорично да заявим, че дори и в минал опит да сме имали негативен резултат – това далеч не означава, че тук и сега не можем да успеем. Въпросът не е в броят опити, а в стратегията , която прилагаме при осъществяването на целта! Всъщност самият Селигман разработва т.нар. „научен оптимизъм” според който хората страдащи от заучена безпомощност могат да бъдат обучени в развитие на по – оптимистична перспектива.

  Най – доброто лечение за заучената безпомощност е психотерапията и в частност Когнитивно – поведенческата терапия.(CBT)

Как CBT помага?

Изследва произхода на заучена безпомощност

Идентифицира когнициите (мислите) , които допринасят за състоянието

Разработва нови стратегии за справяне

Използва емоционално – фокусирани техники за справяне с негативните емоции

Чрез поведенчески експерименти преодолява въображаемите интерпретации и страхове

Изгражда реалистична самооценка 

Работи срещу появата на рецидиви

  Разбира се най – важните фактори за преодоляване на заучената безпомощност са КРИТИЧНОСТ(осъзнаване на проблема) и МОТИВАЦИЯ. Така че следващия път, когато си кажете „ Това не е за мен” и се отдръпнете от предизвикателството се замислете дали това не е заучена безпомощност. Защото животът се гради с опита, а не с планове за него.