Анкилозиращият спондилит е най-честото възпалително заболяване на гръбнака по света. Честотата му варира между 0.1% - 1.6%, до 2% за някои етнически групи. Липсват наскоро проведени висококачествени епидемиологични проучвания за България, но се счита, че около 30 000 души страдат от заболяването у нас.

Болестта на Бехтерев е хронично ревматично заболяване, засягащо аксиалния скелет (СИ стави и гръбнака). Характерни за него са: хронична възпалителна болка в гърба и скованост (с продължителност над 3 месеца и възраст при началото на симптомите под 45г.) и паралелен процес на ново костно формиране, водещо до промяна в конфигурацията на гръбнака и значително ограничение в подвижността му.

За възникването й от значение е взаимодействието между генетични фактори и фактори на околната среда (микробиом, инфекции, лекарства и експозиция на токсини). Наследствеността е силно изразена - над 90% от риска за развитие на заболяването е генетично детерминиран.

Диагностицира се въз основа на клиничните характеристики на болестта и обичайно се подкрепя от доказателства за следвъзпалителни структурни увреждания на сакроилиачните стави, които се изобразяват при рентгенографското изследване на тези стави. Пствъзпалителните промени се развиват бавно в хода на болестния процес, затова не са представени при ранното заболяване. На практика могат да минат няколко години  (описани са до 9г.) преди те да станат откриваеми чрез рентгенографското изследванене. Със съвременните достижения на техниката, в частност магнитно-резонансната томография, стана възможно обективизирането на острото (активно) възпаление на сакроилиачните стави и гръбнака в най-ранните фази на заболяването.

Първите прояви на заболяването могат да се наблюдават още в детска възраст. При възрастни лица се изявява обичайно в млада възраст, второто или третото десетилетие от живота (късно юношество и ранна зряла възраст), преди 45 годишна възраст. Средна възраст при дебюта на анкилозиращия спондилит е около 26 тодини. Болестта се причислява към имуно-медиираните заболявания, като факторите и механизмите за появата й все още не са напълно проучени.

Дълготрайната болка в гърба при покой, включително нощем се счита за основен симптом. Болката се подобрява до голяма степен при двигателна активност. Тя е придружена от гръбначната скованост, като най-затруднено е раздвижването сутрин. Ограничава се подвижността на гръбнака в началото от самото възпаление, а впоследствие и от формирането на костни мостове между прешленните тела и пълното “вкостяване” на гръбнака в напредналите стадии. Нарушава се възможността за осъществяване на различни функции и дейности от ежедневието. Функционалните затруднения значително се увеличават при паралелното засягане на ставите на горните и долните крайници. Умората също е съществен симптом в клиничната картина на болестните прояви. В напредналите стадии настъпват промени в конфигурацията на гръбнака и в телостоежа, стойката, което може да създаде освен функционални и психологически проблеми у болните.

Лечението има за основна цел да се подобри в дългосрочен план здравно-обусловеното качество на живот на засегнатия чрез контрол на симптомите и възпалението, превенция на прогресиращите структурни увреждания, запазване на функцията и социализацията.

Освен повлияване на болката и сковаността, една от важните цели на лечението е забавянето на прогресиращите структурни увреждания и съвременните медикаментозни средства, прилагани като дълготрайно лечение дават обнадеждаващи резултати в това отношение. От съществена важност е и нефармакологичното лечение. Болните трябва да бъдат насърчавани редовно да правят упражнения и да спрат тютюнопушенето. Важно е също болните да се хранят балансирано и да избягват консумацията на излишни калории.

Оптималното лечение на болните с анкилозиращ спондилит изисква комбинация от не-фармакологични и фармакологични методи на лечение. Трябва да се постигне най-добрата грижа, която да се основава на споделени решения между пациента и ревматолога. Обичайно е свързано с високи индивидуални, медицински и социални разходи, управлението на всеки един от които би трябвало да се прецизира от лекуващия ревматолог. Лечението на всеки пациент е индивидуално, съобразно клиничните прояви, резултатите от лабораторните тестове и образните изследвания, съпътстващите заболявания и психосоциални фактори. То трябва да се ръководи от специалиста ревматолог, който наблюдава конкретния пациент.