Болестта на Бехтерев или Анкилозиращ спондилит в световен мащаб е най-честото възпалително заболяване на гръбнака - между 0.1% - 1.6%, до 2% за някои етнически групи. Липсват наскоро проведени висококачествени епидемиологични проучвания за България, но се счита, че около 30 000 души в страната страдат от заболяването.

Анкилозиращият спондилит (Болест на Бехтерев) засяга аксиалния скелет (СИ стави и гръбнака) и е хронично ревматично заболяване, характеризиращо се предимно с хронична възпалителна болка в гърба и скованост (с продължителност над 3 месеца и възраст при началото на симптомите под 45г.) и паралелен процес на ново костно формиране, водещо до промяна в конфигурацията на гръбнака и значително ограничение в подвижността му.

Заболяването се причислява към имуно-медиираните заболявания, като факторите и механизмите за появата й все още не са напълно проучени. За възникването й от значение е взаимодействието между генетични фактори и фактори на околната среда (микробиом, инфекции, лекарства и експозиция на токсини). Наследствеността е силно изразена - над 90% от риска за развитие на заболяването е генетично детерминиран.

Диагнозата се базира на клиничните характеристики на болестта

и обичайно се подкрепя от доказателства за следвъзпалителни структурни увреждания на сакроилиачните стави, които се изобразяват при рентгенографското изследване на тези стави. Тъй като тези поствъзпалителни промени се развиват бавно в хода на болестния процес, не са представени при ранното заболяване. На практика могат да минат няколко години  (описани са до 9г.) преди те да станат откриваеми чрез рентгенографското изследванене. Съвременните достижения на техниката, в частност магнитно-резонансната томография направиха възможно обективизирането на острото (активно) възпаление на гръбнака и сакроилиачните стави в най-ранните фази на заболяването.

Първите изяви на АС може да бъдат още в детска възраст. При възрастни лица се изявява обичайно в късно юношество и ранна зряла възраст - второто или третото десетилетие от живота, преди 45 годишна възраст. Средна възраст при дебюта на болестта - около 26 тодини.

Основен симптом е дълготрайната болка в гърба 

включително  при покой. Придружена е от гръбначната скованост, като най-затруднено е раздвижването сутрин. Ограничава се подвижността на гръбнака в началото от самото възпаление, а впоследствие и от формирането на костни мостове между прешленните тела и пълното “вкостяване” на гръбнака в напредналите стадии.  При двигателна активност до голяма степен болката се подобрява. Поради болката се нарушава възможността за осъществяване на различни функции и дейности от ежедневието. Функционалните затруднения значително се увеличават при паралелното засягане на ставите на горните и долните крайници. Умората също се явява съществен симптом в клиничната картина на болестните прояви. В напредналите стадии настъпват промени в конфигурацията на гръбнака и в телостоежа, стойката, което може да създаде освен функционални и психологически проблеми у болните.

Лечението на пациентите с АС

Има за основна цел  да се подобри в дългосрочен план здравно-обусловеното качество на живот чрез контрол на симптомите и възпалението, превенция на прогресиращите структурни увреждания, запазване на функцията и социализацията.

Освен повлияване на болката и сковаността, една от важните цели е забавянето на прогресиращите структурни увреждания и съвременните медикаментозни средства, прилагани като дълготрайно лечение дават обнадеждаващи резултати в това отношение. Нефармакологичното лечение също има съществена важност. Болните трябва да бъдат насърчавани редовно да правят упражнения и да спрат тютюнопушенето. Трябва страдащите от болестта на Бехтерев да се хранят балансирано, намалявайки значително консумацията на излишни калории.

Оптималното лечение на аксСпА изисква комбинация от нефармакологични и фармакологични методи на лечение. Стремежа е към най-добрата грижа и трябва да се основава на споделени решения между пациента и ревматолога. Обичайно е свързано с високи индивидуални, медицински и социални разходи, управлението на всеки един от които би трябвало да се прецизира от лекуващия ревматолог. Лечението на всеки пациент е индивидуално, съобразно клиничните прояви, резултатите от лабораторните тестове и образните изследвания, съпътстващите заболявания и психосоциални фактори. То трябва да се ръководи от специалиста ревматолог, който наблюдава конкретния пациент.