Е Л З А

Разказ

Ангелина Кожухарова

Този път тя идва с десет минути аванс и чака в коридора. Чувам острите й токчета ту по-силно, ту по-приглушено. Напред-назад, напред и пак назад. Прекъсвам работата си по протокола от предишната ми психотерапевтична сесия и я каня да влезе.

Отвъднъж притихна и почти на пръсти влезе в кабинета. Стои доста неуверено и започва да плаче. После сяда и започва отведнаж, забравила дори и поздрава.

- Дете!?... Ами казват ми да родя и той ще си седне в къщи...

- Как едно бебе ще има компетентността и силата да реши твоите проблеми? То не изисква ли много грижи и внимание? – Бях гледала един много хубав филм за двойка от мъж и жена, които непрекъснато правеха бебета, но не можеха се грижат за тях и ги продаваха на бездетни семейства и от парите им се издържаха. Сега думите на героинята сами дойдоха на езика ми. Изрекох ги и внимателно я наблюдавам как се променят чертите на лицето й.

Замисля се и тихо хленчи за около 2-3 минути.

- Ами какво да правя?

- Изглежда така сякаш искаш да прехвърлиш проблема на другите?

- Ами да. – Несигурно започва тя и продължава. – Не съм направила нищо лошо за да се държи така с мен. Направо ще му го кажа ако се прибере.

- Говориш така, като че ли вече те е напуснал?

- Всъщност да. Той се изнесе. Но ако му кажа, че съм бременна, може и да се върне.

- А ти бременна ли си?

- Не но мога да го излъжа.

- И докога това?

- Ами... не знам. Нека се върне и после ще му разкажа играта.

- Интересно. Ти играеш игри? – казвам замислено. – А добър играч ли си?

Гледа ме слисано. Тя чак не вярва на ушите си.

- Какво общо има тук играта?

- Ами чух те да казваш “ще му разкажа играта” и някак си реших, че си добър играч. Рекох да проверя.

След дълга пауза още по смутено:

- Значи ако не мога да изпълня заканата и се проваля, тогава ще загубя, така ли?

- Не знам, но ти знаеш. Как се чувстваш сега?

- Най-различни идеи бушуват в главата ми и не ми дават покой – започва неуверено и следи внимателно реакцията ми, сякаш се страхува да не сбърка. Изкушавам се да й го кажа, но вместо това се оставям тя да ме води и да режисира. В ежедневието си човек често пъти е изкушен да “пласира” бързо своите идеи и убеждения, но тук съм терапевт и позицията ми не позволява да правя това. Продължавам подканящо да мълча. Тя трябва да извърви трудния си път. Аз само съм до нея, за да я подкрепям и да я насърчавам. Но изборът е неин.

Вероятно е забелязала, че мълчаливата ми подкрепа и продължава по-уверено.

- Всъщност не съм наясно с чувствата си. Доста съм несигурна и объркана. Задаваш въпроси, които дори през ум не ми е минавало, че съществуват. Понякога се ядосвам колко близо съм била до тях. Мисля си, че човек трябва да си зададе правилния въпрос и уверено да тръгне напред.

- И кой е правилният въпрос сега? – избирам аз.

- Ами като се замисля и се връщам към причините да се озова в този кабинет е, че всъщност аз не познавам себе си. Сигурно затова съм толкова непостоянна и непоследователна в желанията си.

Мислено си отбелязвам: “Аха, тя маркира първи свои качества на личността” по-късно трябва да го отбележа. Сега я оставям да завърши.

- Забелязах например, че в началото, когато ставаше въпрос за взаимоотношенията със съпруга ми, ти каза нещо в духа, че стоварвам проблемите си на другите. Предвид, че сякаш ме е страх да се срещна с тях.

- А така ли е? - продължих посоката.

- Като се замисля, това не е истина. Още от малка например съм самостоятелна. Трябваше да се справям сама с много неща. Е, вярно е, че нямаше на кого да се оплача. Та сега чак ме е яд защо става така.

- Да се оплакваш ли?

- Ами да. Но искам да продължа. Всъщност майка и татко винаги са ме подкрепяли и са били до мен, но аз бях здравата, а сестра ми беше сляпа. Тогава мислех, че за нея се грижеха повече. Сега се сещам, че и до днес се чувствам виновна за нейния недъг.

Сега нахлу мощен поток от чувства и идеи. За децата, чиято болка не можем да посрещнем. За отговорността да си майка и да бъдеш там, когато малката ти дъщеричка или син се обърнат за утеха. За техните емоционални нужди, които ако майката не посрещне, по-късно ще трябва да удовлетвори терапевтът. За това да бъдем на ръба на две неща – съчувстващи и безпристрастни, отзивчиви и топли и рационални и дистантни. Оная фина нишка на разделението на терапевта от майката, приятеля, любовника. И за изживяването. Но трябва да продължа и слушам.

- Имах нужда да ми кажат, че съм страхотна, да ме хвалят за успехите ми, да ме утешават, когато се проваля. А те: “ Ами виж сестра ти, макар и сляпа, тя записва уроците в училище на касетофон и ги учи в къщи. За нея е по-трудно и успява, а ти само хленчиш.

- И как се чувстваше тогава?

- Исках да ги убия. Тази тяхна реакция ме нараняваше. После забелязах, че се карам със сестра ми. Удрях я с думи жестоко и злобно. Удрях не за да я нараня, а за да я убия. Мислех си, че след това, когато тя умре, те ще ме молят да се оставя да ме обичат, но аз тогава ще ги накажа.

Говори бързо, ожесточено и нахъсано. Впечатли ме думата обич и се върнах към нея.

- А всъщност ти оставяше ли да те обичат?

Отново този слисан поглед.

- Как да ме обичат?

- Ами така. Да се гушнеш в прегръдките им, да ги прегърнеш, да ги целунеш и да се оставиш те да те помилват и целунат.

- И защо да го правят?! – още по слисано.

- Ти си им дъщеря и е сигурно, че те обичат. И после родителите също имат потребността да бъдат обичани и милвани от децата си. Така и двете страни изживяват прекрасното чувство, че си принадлежат и че се обичат. Нещо както любовта между мъжа и жената, но не толкова интимно.

Още по-объркано,уплашено и несигурно:

- Искаш да ми кажеш, че те са ме обичали?

- Защо това да те обичат майка ти и баща ти ти изглежда невъзможно?

- Сестра ми е по-голяма. Аз съм се родила по погрешка и съм попречила да се грижат по-добре за нея и затова не ме обичат.

- Те ли ти го казаха?

- О не, разбира се. Аз го знам.

- И от кого го знаеш?

Вече е силно възбудена и видимо ядосана.

- Как от кого го знам?

- Казваш, че го знаеш и аз те питам от кого – настоявам аз.

Аха, аха да избухне и отведнъж притихва.

- Говоря глупости и се чувствам ожесточена и виновна както като се карахме със сестра ми.

- Интересно. Разкажи!

- Всъщност аз се карах с нея. Мислех си, че водя война за обичта на родителите ни. Но всъщност си изкарвах яда на нея когато ме гълчаха. Вярно, че тя имаше нужда от повече помощ, но тогава това не го разбирах. Мислех си просто, че не ме обичат и че ме избягват – и умислено добавя: - пропуснала съм възможността да ме – как каза ти? – да ме обичат. Сещам се, че сестра ми се държеше спретнато и естествено. Завиждах й на увереността да обича и да бъде обичана. Имаше смелостта да се ядосва, да плаче, да се гуши в преградките им. Завиждах й. И сега какво? Заради чувството ми за вина съм пропуснала толкова много?

Прави ми впечатление богатата палитра от емоции, които споделя задъхана и учудена. Мисля си, че никога по-рано не говореше за чувствата си. Твърдеше, че не знае какво е това чувства. Аз знаех, че си ги забраняваше. Така, отричайки ги, смяташе, че ще стане по-силна и устойчива срещу предизвикателствата на живота. Всъщност и това я доведе в кабинета ми. Беше изразходила повече от половината от досегашния си живот, да отрича. Беше загубила способността да бъде човек и да копнее и да мечтае като човек. Затова сега изглеждаше объркана и приповдигната. Исках да протегна ръка да я утеша и помилвам. Да й кажа: “Милото ми храбро момиче, което иска да чувства!” вместо това казах:

- Изглеждаш много развълнувана. Какво става?

- Аз ... аз... ами не знам, много е объркано.

Питам меко и подкупващо:

- Кое е това, което те обърква?

Още по-напрегната и слисана ми отговаря:

- Какво, какво каза, че сърцето ми ще изхвърчи?

И тогава правя интерпретация:

- Сподели ми чувствата към сестра си и изброи качествата й, за които сякаш и завиждаш. Каза, че тя се е държала естествено. Била е уверена и спокойна. Умеела е да дава и да получава обич. Имала смелостта да бъде себе си. Знаела коя е и какъв човек е.

- Това? Това ли казах?

- Ами да. Направи ми впечатление защото идентифицира и изброи много чувства. И затова си мисля, че беше развълнувана. Заради многото чувства.

Притихна.

- И сега?

Питам меко и внимателно:

- Какво сега?

- Ако аз разпознавам нейните чувства... – тя се поколебава, но сега аз притихвам и тя по-смело довършва: - значи и аз ги изпитвам? – и търси настойчиво погледа ми. Аз се засмивам.

- Изглежда, че със сестра ти си приличате. Изглеждаш много смела и вдъхновена и уверено вървиш из дебрите на своите чувства. За един объркан човек се справяш много успешно.

Тя засиява.

- Ти ми казваш, че когато човек е естествен и спонтанен, тогава е себе си. И, че това не е опасно.

- Аха.

- Не, не. Тук се чувствам в безопасност и защитена и мога да бъда такава каквато съм. Но навън...? – отново ме гледа в очите.

Много внимателно избирам думите, които да върна за да продължи.

- И навън чувствата ти зависят само от теб.

Сега вече наистина засиява.

- Искаш да кажеш, че отговорността за чувствата ми е само моя.

Усмихвам се и усещам, че щастливо се сбогува.