БЕЛЯЗАНИЯТ

Ангелина Кожухарова

Разказ

- Здравйте. За какво се срещаме? – попитя тя двете момчета в стаята на дознателя в един ясен и слънчев, измит от сутрешния дъжд пролетен ден. И което беше толкова смешно - бе Първи юни – Денят на детето.

Двамата тинейджъри в страха си се свиха  в края на канапето.

 “Ако не беше толкова сериозна работата ми аз щях да падна от смях”, мислено си каза тя когато ги видя, че още малко и ще изпаднат от края на канапето, но навреме успя да сдъвче усмивката си и продължи.

- Сигурно вече знаете, че аз съм психиатърът, на който е възложено да изготви съдебно-психиатричната експетиза по повод на извършена кражба от вас през миналата година.

- Да. Известиха ни и ни обясниха защо трябва да се срещнем. Не сме пълнолетни и сега трябва да ни изследвате дали сме пълноценни или не – започна по-дребното и на вид по-интелигентно момче. Бяха с дрехи, които носеха всички тийнейджъри и трудно би повярвал човек, че са извършили кражба на три компютъра от училището където учеха.

- На първо време нека да се представим един на друг – прозвуча достатъчно светски гласът й. -  Така по-спокойно ще говорим и и ще си улесним работата.

- Аз съм Даниел – театрално се представи по-дреният.

- А аз, Андрей – едва, едва проговори вторият.

- Никой до сега не се е интересувал от имената ни. Питаха ни само за кражбата и как е станала. Дори и в училище не знаят добре имената ни. Кой ли го интересува!? – продължи Даниел.

- Мен. Нали все някак трябва да се обръщам към вас. И защо това да не е с имената ви? “Спокойно, много спокойно и внимателно. Не ги плаши” мислено си каза тя и продължи.

- Знам, че не е лек този разговор, но нека преди аз да ви питам вие да ми разкажете за това, в което ви обвиняват. Това е важно. Искам да зная вашата гледна точка. Така по-лесно ще си изясня мотивите за стореното.

- Ами нямахме пари. Почти нямаме семейства и затова учим в това занаятчийско училище супезето, а и в инерната не ни хранят добре. Все гладуваме. Дори дарените ни кроасани не достигнаха до нас, а възпитателките и учителките ги изнесоха още преди да ги стоварят – почти гневно и сърдито започна Даниел. – и тогава решихме да продадем компютрите. От дарените ни десет омпютъра за учибището останаха само три и като нямаше кой да ни учи да работим с тях те си стояха за нищо. Тогава реших, че мога да ги продам за да имам пари и да си купя обувки.

- А как изглежда от гледна точка на закона? – продължава невинно тя и съсредоточено следи поведението и реакциите на двамата. Даниел се оживява и започва доста уверено.

-  От гледна точка на закона – “Гласът му е преминал мутацията и сега се чува да говори млад мъж”, помисли си тя,  – не е справедливо.

 “Сега се опитва да изглежда и по-възрастен.” – препуска анализът й.

 – Да, не е справедливо – потвърждава той  и я гледа в упор.

- Ти, както разбирам, добре знаеш кога една постъпка е правилна и кога не – продължава спокойно и  без да се смути.

“Така правят всички, които се опитват да стрестнат експерта” забеляза си тя и се приготви за продължително и мъчително интервю. Усещаше, че срещу себе си има “професионалист”.

- Да, разбира се, че знам. – мълчи и след кратка пауза добавя. – Но не е правилно когато те налегне глада да гладуваш. Както не е правилно, че хората боготворят нещо, което го нямат.

Оставя го той да определи темпото и се включва доста невинно.

- Какво имаш предвид?

- Господ. До преди много време вярвах – замълчава за кратко и по-натъртено и с болка – до преди.

- Не те разбирам.

- Сега си задавам много въпроси, за които нямам отговор и което ме навежда на мисълта, че може би няма Господ. – продължава с апломб.

- Но Господ е въпрос на вяра – възклина колкото можеше по-спонтанно тя.

- Ако вярваш, значи го има, ако невярваш, значи го няма – казва замислено Даниел и се намества удобно и на широко на канапето.

“Това е. Вече е спокоен и уверен. Сега трябва да продължа внимателно интервюто за да се ориентирам в неговия свят и неговата философия. После ще трябва да напиша и експертното заключение. Но това е после. Той разказва доста увлекателно и е добър събеседник” мислеше си тя и също се намести удобно в креслото и показа поза на заинтересована и готова да слуша. Това окуражи и предразположи Даниел както го беше и замислила.

- Кое те разочарова у Господ?

- Зададох си въпроса, че ако Господ съществува, че няма да позволи да се убиват малки деца, да се раждат с недъзи и да гладуват. – започва с най-голямата си болка. Болката на белязания и отхвърления.

- Виждам, че и ти имаш белег от операция – продължи тя с топлина и разбиране. Той усети топлия тон и продължи без да се смути.

- Да. За вълча уста. Така съм се родил. С недъг. И недъгав е животът ми.

Нямаше и капка съжаление в гласа му. Беше живял 18 години с този белег и беше свикнал да се възприема с него. Белязания. Така казваше за себе си.