ГЮЛТЕН

Д-р  Ангелина Кожухарова
 Разказ

Седеше отсреща на стола в стаята на дознателя в едно провинциално РПУ. Беше видимо неспокойна и напрегната. Изглеждаше много мъничка и безпомощна и в същото време наплашена и наежена като котка, склещена в тъмния ъгъл под стълбите на мазето. Очите й светли до жълто само с един малък процеп, през който се процеждаше света на ужаса, гледаха празно. Започна разговора бавно и неуверено. Струваше ли си да разкаже на тази дребна, но с настойчиво добри очи жена за това, което я тревожеше. Беше много плаха и думите се проточиха бавно, сякаш замръзваха във въздуха преди да са достигнали до другия защото нямаха живот и бяха безжизнени и мъртви. После полека топлият взор на психиатърката ги догонваше, те се сгряваха и оживяваха. Имаха звук и плът. Тя също ги чуваше, заслуша се и започна по-уверено.

Неохотно разказва за себе си и случилото се. Не помнела баща си, но знае как изглежда в нейните очи.

Майка й се е отнасяла зле с нея. Не си спомня да е била ласкава, нежна или да й оказва подкрепа и защита. Като дете била много палава, шумна, весела и игрива. Жадувала е похвала за старанието си и подкрепа, но вместо това срещала гняв и омраза дори заради самото й съществуване. Не разбираше как така и с какво се е провинила пред тази груба и корава жена. Години по-късно разбра, че и тя е започнала “да се чука” на 15 години, забременяла с нея и се принудила поради срама да се ожени.

Споделя, че баща им ги е напуснал когато е била на три годинки. Не го помни, а и в момента живее в чужбина. Не поддържа връзка с него. Живее сама с баба си.  Завършила е 8-ми клас в помощно училище с успех много добър. Била е добра ученичка, но не е продължила образованието си. Не работи и с неудоволствие разказва за изискванията на баба й да гледа стоката, към която работа не изпитва особено влечение.

Разказва за живота си с болка и неудоволствие.

- Бях сама. Още от малка знаех, че майка ми нямаше длани за мен, с които да ме погали. Познавах твърдата и корава длан от мотиката на полето, която ме удряше и от която ме болеше. От един такъв удар загубих част от слуха си, а от друг на баба ми пострада окото ми и ми правиха операция. Бях дълго време в болница и пропуснах цялата учебната година. По препоръка на лекарите започнах да уча в помощно училище “тъй като там боравили с по-големи букви и отношението към мен ще бъде по-внимателно поради нарушеното зрение”. След завършване на помощното училище не съм започвала работа. – Продължи разговора със забити в земята очи.Внезапно се сгърчи, погледът и помрачня и тя вдигна поглед към мен и с почти уплашен и плачеш глас простена. - Баба ми казваше, че понякога съм изключвала, озверявала, че съм се хвърляла в реката и ще съм заплашвала, че ще си сложа край на живота, че не съм разбирала от добро, но аз почти не си спомням за тези неща. Сигурно от болката, която ми прииняваха съм изключвала. Спомням си, че често ме биеха, оставяха ме да спя навън на студа. Спала съм и при животните защото там е по-топло, но после разбраха и започнаха и от там да ме гонят. Често си мислех за баща ми. Исках да избягам при него, но не знаех къде живее. Казваха ми, че не ме иска и затова дори напуснал и нея. Всеки път  майка ми твърдеше, че ако не съм била аз, сега щяла да имала добро семейство с някой друг мъж. Когато лежах в сламата и се топлих с телетата, си представях, че татко ме държи в обятията си и ме брани от студа. Представях си как идва и наказва майка ми, баба ми и брат ми. После се появи този мой роднина – вуйчо ми. На майка ми брат й и на баба ми синът й. Той ми е помагал много пъти. Понякога идваше на родителски срещи в училището или ме прибираше у тях при неговите деца когато ме гонеха от къщи.

Сега тонът и се сниши и почти не се чуваше какво говори. Чувството на вина и срам я изпълниха и тя се сгърчи под бремето на спомените. Искаше й се да се скрие. Искаше й се да забрави и да си тръгне. Нямаше си никого, а в душата и вилнееха омразата и разрушението. И все пак разбираше, че трябва да остане и да се опита да разкаже историята си така, както я преживяваше тя.

- ... лесно се доверявам. Като ми каже некой нещо и му вярвам.

- Това хубаво или лошо е? – Питам с прикрита болка. От дознанието знам, че става дума за тежко кръвосмесетелно сексуално насилие от страна на мъж към момиче едва на 15 години.

- Не знам. – Все още гледа неподвижно и втренчно.

- Какъв е твоят опит?

- Понякога е хубаво, понякога не.

- А ти забеляза ли кога е хубаво и кога не е?

- Ами да.

- И кога е хубаво да се доверяваш?

- Когато разбереш този човек. Кога те подкрепя за нещо.

- Какво имаш предвид!?

- Например, нещо когато си сгрешил да те разбере и да ти помогне..

- Аха! А има ли хора в къщи, които ти помагат?

- Майка ми не се интересува от мене, а баба ми само ми крещи и вика. Обижда ме.

- Изглежда, че тя не те разбира толкова добре, колкото на теб ти се иска.

- Е, това е лошо. Лошо е и когато те лъжат, когато те заплашват...

- А когато се възползват и злоупотребяват?

- Тогава най-вече.

Още в  началото на интервюто прави впечатление правилното разбиране и обсъждане на такива теми като морал, добро и лошо. Езикът е стегнат и изразителен. Показва много добро разбиране и обсъждане на проблемите си, които за повечето й връстници в нейното обкръжение е почти непознато.

- Познаваш ли такива хора, на които да се довериш?

- В началото този мой роднина. Беше ми като баща. Беше такъв баща, за какъвто можех само да си мечтая. Ласкав, тих, разбиращ, нежен и най-вече ме бранеше от всички, които ме нараняваха.

- ?

- Да. Често говореше с майка ми и баба ми, за да ме защити или да им се скара, че са ме оставили навън в студа. Ходеше по родителски и се интересуваше от това как върви училището.

- Като истински баща, нали?

- Да, като истински баща. Само той ме разбираше и подкрепяше.

- А другите разбираха ли те?

- Не. Приятели нямам, а баба ми не ме разбира.

- Това как те кара да се чувстваш?

- Подтисната, отчаяна, нямам приятели и съм самотна.

- Аха! Самотна! Кога човек е самотен?

- Аз винаги, защото нямам приятели, с които да споделям.... няма кой да ме изслуша или да изтрие сълзите ми, когато плача или съм наранена.

- Вики, а как се учиш да бъдеш жена. Знам, че това се учи от майката, приятелките. Тебе имаше ли кой да те научи на малките женски неща?

- Не. Майка ме не се занимаваше с мене, а баба ми само ми крещи. За тези неща не се говори при нас... сред мюсюлманите.

- Ами когато ти дойде мензиса разговаря ли с някого?

- Знаех някои неща от училище, но в къщи само ми казаха какво да правя. Бях в пети клас. Беше ми редовен.

- Всъщност знаеш ли какво е това мензис?

- Всички жени имат това нещо... пречиства. Жената може да ражда деца.

- А ти знаеш ли как се раждат децата?

- Когато един мъж е с жената. Когато правят любов.

- А при тебе как беше? Ти любов ли правеше?

- Гадно. Той ме взимаше и ме закарваше някъде.

- ?

- Вземаше ме от улицата. Звенеше ми по телефона и ми казваше къде да отида. Като ме виждаше на улицата ме вземаше и ме возеше с колата по разни места. Заплашваше ме по телефона да внимавам да не казвам на никого. - Гледа в земята, гласът и утихва.  После болезнено се свива като ударено куче. - Понякога се срамувам, но и знам какво става. Никой не се отнасял така с мен. Имах му такова доверие. Той ми беше повече от баща. – вече съвсем се срива. - Нима бащите причиняват това на дъщерите си!?

Исках да я докосна. Изкушавах се да я утеша, но си спомних за какво съм в този кабинет и продължих.

- Изглежда така, че той се отнася лошо с теб и че злоупотребява с твоята доверчивост.

- Той ми е роднина - отговаря уклончливо и неуверено. Отначало се отнасяше като баща с мен и аз му имах доверие. Държеше се като баща, който се грижи за мен. Но това беше в началото. – Тонът и става натъртен, гневен, яден.

- И какво се случи след това?

- Първия път когато той ме качи в колата за да приберем в село, ме закара извън града и ме заплаши. Тогава аз бях в Гоцето той ми се обади по телефона и ми каза къде да го почакам... - и отново проплаква. - Имах му доверие... После винаги ми звънеше по телефона и аз... – задъхана и безпомощна, вклещена в ужаса си - отивах при него... Той сядаше отзад при мене и почваше да ме опипва по тялото, гърдите, дупето ...- показва гениталната си област с погнуса.

- Гениталиите. Така се казва тази част от тялото.

- Да по гениталиите.

- А ти как се чувстваше.

- Беше ми гадно. Исках по-скоро да умра. Стоях като схваната и си представях, че това не се случва на мен, а на някой друг. Но не това се случваше на мен. И не само веднаж. То се повтаряше и в нощите и в дните безкрайно много пъти и дълго дори когато не бях с него. Знаеш ли какво е да живееш с всичкия този ужас? – Притихва и плаче... а те ми казваха курва...

- И не съобщи на никого и продължи да ходиш при него когато ти позвъни?

Ужасена, с безумен и гневен поглед към мен. - Той ме заплашваше! Не разбираш ли!? Страхувах се, че ако не отида ще стане по-лошо. Ако кажа на някой ще ме утрепе. Той беше здрав, едър и силен.  Тогава бях на 15 години и нямаше кой да ме защити. В къщи само викаха по мене и ме наричаха с обидни думи. За тях бях само курва и проститутка. Те не разбираха, не знаеха.

Болка. Ужасната болка ме прояждаше и беше готова да ми отнеме сигурността и доверието в света. Но трябваше да вървя напред. Ако исках да помогна, тази експертиза беше една възможност да покажа пътя на ужаса у едно младо момиче, чийто живот бе пропилян. Някой трябваше да бъде наказан. Но това трябваше да направи друг един човек облечен с властта да наказва и да отсъжда. Какво ли пък изпитва той!?

- Ти все пак потърси ли помощ?

- Не. Не потърсих помощ. Те и без това ми казват че съм...  такава... лека жена.

- И какво се случи първия път?

- Изчаках го в Гоцето към 11.00 ч. Беше тъмно и ме закара към Папас чаир и го направи в колата... Беше гадно и плаках. Като се върнах ме болеше. Бях синя между краката...  Въпреки че не исках и се съпротивлявах той ме насили. Каза ми да внимавам иначе ще ме утрепе и ме заплаши с убийство... после майка ми и баба ми ме набиха защото съм закъсняла. Спах в обора... ама тези неща какво ми е било, сигурно не те интересуват! Те никого не интересуват. Колко пъти са ме водили в педагогическата стая и полицията. Казват, че съм проститутка. Така говорят в селото, а и той казва, че ми плащал...

Гледа в очите интервюиращия и се долавят истиска тъга, непоносима болка и съжаление. Трябва да продължа. Само да не се оставям съалението да ме подведе.

- Изглежда е имало кръв по колата и дрехите ти!

- Не съм забелязала, но ме болеше. Никой не знаеше колко много ме болеше. О-о, не само отдолу ме болеше. Боляха ме сърцето и душата. И плаках. Само колко много плаках. А ти знаеш ли какво е това самота. Да си сам в тъмнината с болката и ужаса. Сигурно е така с бащите. Те като се грижат за тебе естествено е и да те използат. Трябва да правиш всичко за тях.

Въпреки ужасът, който ме обзе трябваше да продължа нататък. Исках да мога да я вземе в прегръдките си и да я залюлея, да изпия болката й, но аз бях само “безпристрастен” експерт, ако можех да остана такава.

- Сигурно си споделила с някой в къщи. Случилото се е много неприятно и болезнено.

- Не. Нали ти казах. После ме остави в Гоцето и аз трябваше пеша да се прибера до село, но мина един друг от село и аз се прибрах с него.

- Много късно е било за едно 15 годишно момиче да се разхожда само в нощта.

Прави ми впечатление, че въпреки, че съобщава, че е насилена отново без критично се качва в колата на друг мъж късно през нощта. Това беше първото ми усещане за упрек. Какво ми става!? Защо страхът и гневът ме обладаха. Защо я осъждам. Изпепелената й душа, изпепеленото й безгрижно детство, целият свят вече ги няма. Какво й остава. Безразличието, преживяното обезценяване, безчувствеността и отчуждинието й от самата нея.

- Към 01.30 ч.

- Някой разбра ли за това, което ти се е случило?

- Никой. На никой не съм казала. Какво да им казвам. Никой не се интересува от мен.

- Но си продължила да ходиш с този човек, макар че се отнася с тебе като към жена.

- Ами вече съм голяма и съм на 18 години ...

 Формално е критична към случилото се и изказва формално съжаление.

По време на интервюто спазва елементарните норми на общуване. Отговорите са пестеливи и кратки. Интонацията е монотонна, настроението е самотно и меланхолично.

Мисловен процес протича правилен по скорост, структура и съдържнаие на фона на ниска осведоменост, ниска граматност и интелект. Добре владее поведенческите модели на средата, в която се движи. Очертават се добри умения за общуване. Социалното й функциониране е в противоречие с правилата и нормите на ентоса и обществото, които добре познава.

Накрая на интервюто емоционално е видимо спокойна, дълбоко изпълнена с тъга и печал. Емоционалната й палитра бе силно стеснена, сякаш отсъстваше, но зад процепа на очите й се виждаше вече не само ужаса и празнотата, но и малката, невидима за непрофесионалното око надежда. Чувствата на радост и удоволствие, които до сега отсъстваха и страдаха и я правеха по-скоро тъжна и раздразнителна, отколкото безгрижна и весела затанцуваха около нея, макар че тя все още не ги забелязваше, а и не смееше да им се отдаде.

Виждаше се как енергията и волята й бавно, но сигурно се завръщаха. Светът придобиваше освен по-ясните си очертания и избледнелите до сиво цветове плахо се събуждаха и както пролетта носи живот така и след това интервю тя се чувстваше по-скоро истинска жена с отговорностза женствеността си отколкото употребеното и ....  момиче................

са леко инхибирани, а в поведението и реакциите й се наблюдават неспособността да планира живота си и да следва предначертано поведение, както и способността и да го  контролира.

Очертава се ясно деструктивно поведение и склонност към самонараняван, както и желанието й понякога да се самоубие.

Памет и интелект у личност с граничен интелект – няма развито абстрактно-логично мислене, не познава поговорките, трудно смята  и почти не може да чете.

Личност –

В момента на интервюто не се долавят изразени болестни отклонения. Независимо от травмата от преживянота насилие с времето болката и страданието са отзвучали, но е останал траен отпечатък в живота й и в доверието към хората. Станала е по-затворена, недоверчива и потайна.  

Долавят данни за налична тревожност освен, тъга и самотност. В края на интервюто е спокойна и се разделя видимо облекчена. Не интерпретира насилието като нещо, което я тревожи и й пречи да живее, но осъзнава, че не е като другите. Дълбокото чувство на тъга, самотност и вина, които не разбира, но много ясно усеща, изгражда у нея ако не срещне разбиране и подкрепа ще доведе до  саморазрушително поведение или до самоубиство и до проституция. А те и двете са толкова близо. На длан разстояние.

ФИКРИЕ

Седеше отсреща на стола в стаята на дознателя в едно провинциално РПУ. Беше доста неспокойна и напрегната. Изглеждаше много мъничка и безпомощна и в същото време наплашена, наежена като котка склещена в тъмния ъгъл под стълбите на мазето. Очите й светли до жълто само с един малък процеп, през който се процеждаше света на ужаса, гледаха празно. Започна разговора бавно и неуверено. Струваше ли си да разкаже на тази дребна, но с настойчиво добри очи жена за това, което я тревожеше. Беше много плаха и думите се проточиха бавно, сякаш замръзваха във въздуха, преди да са достигнали до другата, защото нямаха живот и бяха безжизнени и мъртви. После полека ги догонваха топлия взор на психиатърката, сгряваха се и оживяваха. Имаха звук и плът. Тя също ги чуваше, заслуша се и започна по-уверено.

Разказва за себе си. Разказваше за живота си, който така се е случил.

Започна с това как помнеше баща си. Или по-точно както каза тя, както той изглеждаше в нейните очи. В момента той живее в чужбина и не поддържа връзка с него.

- Беше прогонен от майка ми. Това го зная някяк си вътре в мен.  Защото майка ми се отнасяше зле и с мен. Не си спомням да е била ласкава и нежна с мен или пък да ме защити и подкрепи дори когато сбъркам. А аз бях толкова мъничка и уплашена. Не знаех, а и никой не ми е показал как стават нещата. Страхувах се, че ако не слушам и мен ще прогони, а нямаше къде да отида.

Като дете бях много палава, шумна, весела и игрива. Жадувах похвала за старанието си и подкрепа, но вместо това срещах гняв и омраза дори заради това, че съществувах. Не разбирах с какво се  провиних пред тази груба и корава жена. Години по-късно разбрах, че и тя е започнала “да се чука” на 15 години, забременяла с нея и се принудила поради срама да се ожени – процеди през яд и зъби тя.

“Гледам я там самотна и изоставена. Жал ми е, но все пак ще трябва да си свърша работата. Да си лекар и в същото време да си експерт е тежка и много трудна работа. Само, който не е истински лечител не би го заболяло. Годините на работа с такива пацинти ме е научила, че първото предателство в живота им се е случило още преди да се появят на бял свят. Самото им появяване не е радостно събитие.”  - така си мислеше и седеше без да помръдне. Струваше й се, че само ако шавне и пороят от ужас и болка ще секне. Като терапевт разбираше, че трябва да остави жертвата да вентилира емоциите си. Да и даде пространство, което да е само нейно и в което да намери своето място.

А момичето продължаваше. Думите й вече нажежени пареха въздуха.

- Бях сама. Още от малка научих, че майка ми няма ръце за мен, с които да ме пагали. Познавах твърдата й и корава длан от мотиката на полето, която ме удряше и от която ме болеше. От един такав удар загубих част от слуха си, а от друг – на баба ми – пострада едното ми око и ми правеха операция. Дълго време бях по болници и пропуснах цялята учебна година. Успехът ми падна и аз загубих интерес към уроците. Никой не ми помогна да стъпя на крака. По препоръка на лекарите започнах да уча в помощно училище “тъй като там боравели с по-големи букви и отношението към мен ще бъде по-внимателно”. Завърши с много добър успех 5.40.

Но някъде вътре в себе си знаех, че съм силна в ума. По това приличах на баща си, а това дразнеше майка ми, която беше проста и без образование. Затова беше и толкова освирепяла, вероятно защото с моето раждане й бях откраднала живота. С това ме белязаха. С болката и страданието.

Сега живея сама с баба ми. След завършване на помощното училищеще не съм започвала работа. Баба ми казваше, че понякога съм изключвала, озверявала и съм заплашвала, че се ще хвърля в реката и ще си сложа край на живота, че не съм разбирала от добро, но аз почти не си спомням. Спомням си, че често ме биеха, оставяха ме да спя навън на студа. Спала съм и при животните защото там е по-топло, но после разбраха и започнаха и от там да ме гонят. Не разбирах защо го правят. Сега знам. Сгушена в сеното често си мислех за баща ми. Исках да избягам при него, но не знаех къде живее. Казваха ми, че не ме иска, а майка ми твърдеше, че ако не съм била аз сега щяла да имала добро семейство с някой друг мъж. Когато лежах в сламата и се топлих с телетата си представях, че татко ме държи в обятията си и ме брани от студа. Представях си как идва и наказва майка ми, баба ми и брат ми. После се появи този мой роднина. Той ми е помагал много пъти. Понякога идваше на родителски срещи в училището или ме прибираше у тях при неговите деца когато ме гонеха от къщи.

- А то какво било!?  - Тъгата и болката разсичаха лицето й. -Лесно се доверявам. Като ми каже някой нещо и му вярвам.

- Това хубаво или лошо е? – внимателно започвам интервюто аз.

- Не знам – умислена и като, че за първи път от началото на разговора се забавя с отговора.

- Какъв е твоят опит?

- Понякога е хубаво -  с копнеж и тъга,  - понякога не – и млъква.

Гледам питащо и търпеливо изчаквам?

- Ами да – леко се оживява Фикрие и очите й за доброто се отварят и искрят.

Гледам питащо и търпеливо изчаквам.

- Когато разбереш този човек. Кога те подкрепя за нещо.

- Какво имаш предвид?

-                       Например, нещо когато си сгрешил да те разбере и да ти помогне.

Говори баво и замислено. Изглежда така сякаш примисля нещата.

- Аха! А има ли хора в къщи, които ти помагат?

- Майка ми не се интересува от мене, а баба ми само ми крещи и вика. – Отново е напрегната и гледа изкосо.  Обижда ме. - Все по-уверено звучи гласът й.

- Изглежда, че тя не те разбира толкова добре, колкото на теб ти се иска.

- Е, това е лошо. Лошо е и когато те лъжат, когато те заплашват...

- Аха – кратко отбелязвам и продължавам да я гледам. Тя за кратко млъква и гледа объркващо. - А когато се възползват и злоупотребяват?

-         Тогава най-вече ме боли. Нали знаеш.

Двете танцуваха. Диалогът потръгна и психиатърката седи спокойно. Това дава на Фикрие да се чувства приета и сигурна. Тази жена я беше впечатлила. Не знаеше как, но от дълги години имаше нужда да разкаже за случилото се. Може пък и да помогне – сякаш мислеше си тя. А тя психиатърката знаеше, че жените жертва на насилие са особено чувствителни и затворени. Чувството за вина и гняв стоворваше непосилно бреме на още детските плещи. Саморазрушителното поведение и риска от това да стане жертва на трафик поради неумението й да се пази я караше наред с експертната работа да й предложи психотерапия за малкото време, което двете споделяха.

Мислеше си, че това младо момиче още от началото на интервюто й прави впечатление за правилното разбиране и обсъждане на такива теми като морал, добро и лошо. Отбеляза си мимоходом езикът й, който е стегнат и изразителен. Начинът, по който разбираше и обсъжданше проблемите си я отличаваше от повечето й връстници в нейното обкръжение. Но интервюто продължаваше.

“Седя и я наблюдавам. Малка, тъжна и замислена. Сякаш за първи път оглежда живота си и го изучава. В търсенето на отговорите изглеждаше така сякаш искаше пространствотоза сее си.

- Познаваш ли такива хора, на които да се довериш?

- В началото този мой роднина. Беше ми като баща. Беше такъв баща, за какъвто можех само да си мечтая. Ласкав, тих, разбиращ, нежен и най-вече е бранеше от всички, които ме нараняваха.

И!?

- Да. Често говореше с майка ми и баба ми за да ме защити или да им се скара, че са ме оставили навън в студа. Ходеше по родителски срещи и се интересуваше от това как ми върви училището.

- Като истински баща, нали?

- Да. Като истински баща. Само той ме разбираше и подкрепяше.

- А другите разбираха ли те?

- Не.  Приятели нямам, а баба ми не ме разбира.

- Това как те караше да се чувстваш?

- Подтисната, отчаяна, нямам приятели и съм самотна.

Решавам да отдалеча още малко времето на същинското интервю и да събера малко повече данни за социалните й контакти и умението й да общува с другите.

Аха! Самотна! Кога човек е самотен?

- Аз винаги, защото нямам приятели, с които да споделям.... няма кой да ме изслуша или да изтрие сълзите ми когато плача или съм наранена. Да ме научи на чисто женски неща и това как да се пазя.

- Фикрие, а как се научи да бъдеш жена. Знам, че това се учи от майката, прятелките. Тебе имаше ли кой да те научи на малките женски неща?

- Не. Майка ме не се занимаваше с мене, а баба ми само ми крещи. За тези неща не се говори при нас.

- Ами когато ти дойде мензиса разговаря ли с някого?

- Знаех някои неща от училище, но в къщи само ми казаха какво да правя. Бях в пети клас. Беше ми редовен.

-         Всъщност знаеш ли какво е това мензис?

-         Всички жени имат това нещо... пречиства. Жената може да ражда деца.

Вече е време да доближа темата, която е повод за експертизата. Фикрие е жертва на насилие и сексуална злоупотреба от страна на вуйчо си. Инцеста, който се е осъществил и който ще бележи целият й живот.

- А ти знаеш ли как се раждат децата?

- Когато един мъж е с жената. Когато правят любов.

- А при тебе как беше? Ти любов ли правеше?

- Гадно. Той ме взимаше и ме закарваше някъде.

- ?

- Вземаше ме от улицата. Звънеше ми по телефона и ми казваше къде да отида. Като ме виждаше на улицата ме вземаше и ме возеше с колата по разни места. Понякога ме заплашваше, казваше ми да внимавам да не казвам на никого - гледа в земята, гласът и утихва.  Свива се). Понякога се срамувам, но и знам какво става. Никой не се отнасял така с мен. Имах му такова доверие. Той ми беше повече от баща. Нима бащите причиняват това на дъщерите си!?

Исках да я утеша, но трябваше да продължа.

- Изглежда така, че той се отнася лошо с теб и че злоупотребява с твоята доверчивост.

- Той ми е роднина - отговаря уклончливо и неуверено. - Отначало се отнасяше като баща с мен и аз му имах доверие. Държеше се като баща, който се грижи за мен. Но това беше в началото. – тонът и ставаше натъртен и гневн. Гледаше в зеята и сълзите направо капеха на пода.

- И какво се случи след това?

- Първия път когато той ме качи в колата за да приберем в село, ме закара извън града и ме заплаши. Тогава аз бях в града той ми се обади по телефона и ми каза къде да го почакам... Имах му доверие... После винаги ми звънеше по телефона и аз – задъхана и безпомощна, вклщена в ужаса си, - отивах при него... Той сядаше отзад при мене и почваше да ме опипва по тялото, гърдите, дупето ... - показва гениталната област с погнуса.

- Гениталиите. Така се казва тази част от тялото.

- Да по гениталиите – вече много тихо.

- А ти как се чувстваше – продълавах с мек тон да я притискам.

- Беше ми гадно.

- И не съобщи на никого и продължи да ходиш при него когато ти позвъни?

- Той ме заплашваше. Страхувах се, чи ако не отида ще стане по-лошо. Ако кажа на някой ще ме утрепе. Той беше здрав, едър и силен.  Тогава бях на 15 години и нямаше кой да ме защити. В къщи само викаха по мене и ме наричаха с обидни думи. За тях бях само курва и проститутка. Те не разбираха, не знаеха.

Инт. Ти все пак потърси ли помощ?

Осв. Не. Не потърсих помощ. Те и без това ми казват че съм...  такава... лека жена.

Инт. И какво се случи първия път?

Осв. Изчаках го в Гоцето към 11.00 ч. Беше тъмно и ме закара към Папас чаир и го направи в колата... Беше гадно и плаках. Като се върнах ме болеше. Бях синя между краката...  Въпреки че не исках и се съпротивлявах той ме насили. Каза ми да внимавам иначе ще ме утрепе и ме заплаши с убийство... после майка ми и баба ми ме набиха защото съм закъсняла. Спах в обора... ама тези неща какво ми е било, сигурно не те интересуват! Те никого не интересуват. Колко пъти са ме водили в педагогическата стая и полицията. Казват, че съм проститутка. Така говорт в селото, а и той казва, че ми плащал...

Гледа в очите интервюиращия и се долавят истиска тъга, непоносима болка и съжаление.

Инт. Изглежда е имало кръв по колата и дрехите ти!

Осв. Не съм забелязала, но ме болеше. Никой не знаеше колко много ме болеше. О-о, не само отдолу ме болеше. Боляха ме сърцето и душата. И плаках. Само колко много плаках. А ти знаеш ли какво е това самота. Да си сам в тъмнината с болката и ужаса. Сигурно е така с бащите. Те като се грижта за тебе естествено е и да те използат. Трябва да правиш всичко за тях.

Инт. (Въпреки ужасът, който ме обзе трябваше да продължа нататък. Исках да мога да я вземе в прегръдките си и да я залюлея, да изпия болката й, но аз бях само “безпристрастен” експерт, ако можех да остана такава).

- Сигурно си споделила с някой в къщи. Случилото се е много неприятно и болезнено.

Осв. Не. После ме остави в Гоцето и аз трябваше пеша да се прибера до сел, но мина един друг от село и аз се прибрах с него.

Инт. Много късно е било за едно 15 годишно момиче да се разхожда само в нощта.

Прави впечатление, че въпреки, че съобщава, че е насилена отново без критично се качва в колата на друг мъж късно през нощта.

Осв. Към 01.30 ч.

Инт. Някой разбра ли за това, което ти се е случило?

Осв. Никой. На никой не съм казала. Какво да им казвам. Никой не се интересува от мен.

Инт. Но си продължила да ходиш с този човек, макар че се отнася с тебе като към жена.

Осв. Ами вече съм голяма и съм на 18 год. ...