Както отдавна е известно, българската медицина открай време е имала два „задни двора“ – инфекциозните болести и психиатрията. Тези болнични звена винаги изглеждаха като след бедствие и опасенията, че лечението там може да доведе до допълнителни здравословни проблеми, бяха напълно основателни. Логично беше и нежеланието на млади лекари да се развиват в тези направления, които държавата, полуофициално с действия и бездействия, беше обявила за сираци.

И докато заради пандемията от Covid-19 инфекциите излязоха на преден план, психиатрията потъна още повече

Става дума, разбира се, не за качеството на лекарите в двете специалности, а за устройството и възможностите инфекциозните и психиатричните пациенти да получават реален достъп и съвременни условия в клиниките.

По отношение на психиатричната помощ ножът не е до кокала, а вече го преряза. Сривът е тотален! За двумилионния регион на София са налични около 150 психиатрични легла. И понеже тук не става въпрос за клинични пътеки от по 5 дни, пациентите заемат тези легла за седмици и месеци, а нововъзникналите, включително остри и тежки психози, няма къде да бъдат приети. Да, клиниките в Александровската болница и в „Св. Наум“ са ремонтирани и с добра база, но крайно недостатъчни като капацитет. Битовите условия в повечето от останалите психиатрични звена са отчайващи. Болницата „Св. Иван Рилски“ в Курило не само е отдалечена, но и далече от съвременните стандарти за лечебни сгради.

Какво се получава?

Близки и съседи на пациенти в остри психиатрични кризи, които са риск и за живота на болния, и за околните, звънят в полицията и в спешната помощ, откъдето изпращат екипи, правят някакви опити на място да потушат кризата, но в крайна сметка тези състояния налагат продължително и сложно комбинирано лечение. То може да бъде осъществено само в условията на хоспитализация. А в 99 на сто от случаите места няма! Спешните екипи медикират, когато това е възможно, пациента и си отиват. След часове или дни следват нови кризи и нови повиквания и отново липса на места, дори след намесата на дежурните в Националния медицински координационен център към МЗ. И така, докато не се стигне до сериозни наранявания и смърт или до драстични материални щети. Въртим се в този кръг от години и все още никой не го е решил.

Очевидно има нужда от промяна на всички нива

– увеличаване и осъвременяване на сградния фонд и легата за психиатрично лечение; създаване на законов, административен и професионален алгоритъм за реакция при остри състояния. В момента всичко е оставено в ръцете на роднините или съседите на съответните пациенти, а инициативата трябва да е на държавата и институциите. При това тук не става въпрос за някакво скъпо оборудване, консумативи и медикаменти. Всичко е въпрос на добра организация и адекватно заплащане на работещите в психиатричната помощ, за да ги има изобщо.

Петър Галев