Турция е в първата десетка на Европа по икономически показатели, но здравословното състояние на жителите й, както и качеството на медицинското обслужване съществено изостават от общото развитие на страната.

През 60-те години на миналия век здравеопазването в Турция претърпя значителни промени. Бяха приети два закона - за национализация на медицинското обслужване и за планиране на населението. Бяха провъзгласени и принципите на общодостъпно медицинско обслужване, като се отчитат потребностите на населението. За разлика от вертикалната схема в организацията на здравеопазването, действаща до момента, беше приета хоризонтална схема на обединяване на здравните заведения.

Законът за национализация на медицинското обслужване имаше за цел създаването на общонационална здравна система. Медицинската помощ трябваше да се осигурява безплатно или с голямо намаление, а средствата за това трябваше да постъпват от вноските на гражданите и от държавния бюджет. По този начин медицинското обслужване, включващо опазване на околната среда, профилактика и санитарна просвета, трябваше да стане общодостъпно в цялата страна.

През 1963 г. развитието на здравеопазването в Турция и неговата материално-техническа база беше включено в петилетни планове. Споровете за това, колко успешно бяха изпълнени поставените задачи, не стихват и до днес.

В периода от 1986 г. до 1989 г. правителството на Турция прие основния закон за здравеопазване, образование, спорт, закон за данъците за здравеопазване и закон за въвеждане на медико-социално осигуряване.

Съществени изменения обаче станаха след парламентарните избори през 2003 г., когато правителството на Ердоган започна да провежда преобразувания във всички сфери на икономиката и обществения живот.

Веднага след идването му на власт беше съставена програма и предприети следните революционни стъпки:

• Към Министерството на здравеопазването преминаха болници и други лечебни заведения, в резултат на което ведомството стана най-големият доставчик на медицинска помощ.

• Обединяване на системите за всеобщо здравно осигуряване.

• Въвеждане на институцията на семейните лекари.

• Разширяване на достъпа до медицинска помощ на граждани без здравни осигуровки, които започнаха да ползват предоставени им от държавата зелени карти. До 2003 г. те имаха право само на стационарно лечение. Днес те не плащат и за амбулаторно лечение, а участват само с 20% в цената на лекарствата.

• Предоставяне на възможност на осигурените да ползват услугите на частния сектор в здравеопазването.

Здравеопазването в Турция има сложна структура, съчетаваща елементи на централизация и фрагментация. Управляващите и изпълнителните органи са много разнообразни по форма, структура, задачи и ефективност на работата им.

Медицинските услуги се оказват от държавни, полудържавни и благотворителни организации, отношенията между които слабо се регулират. Великото народно събрание утвърждава петилетния план на развитие и отговаря за планирането и разпределението на финансовите средства в здравеопазването.

Макар Министерството на здравеопазването да има някакво влияние в политиката на здравеопазване, главната му задача е да управлява медицинското обслужване в подведомствените учреждения. Министерството отделя средства за текущи разходи и капитални вложения, а разпределението на бюджетните средства е поверено на едно от подразделенията на ведомството. Министерството обезпечава голяма част от първичната и специализираната медицинска помощ, както и цялата профилактична дейност.

Във всяка от осемте провинции има управление по здравеопазване, чийто началник е подчинен на губернатора. Взаимодействието между министерството и провинциалното управление не е ясно установено, затова разпорежданията често се изпълняват неточно и със закъснение. Това в значителна степен е обусловено от недостатъци в организацията на централно ниво.

Отделни елементи в системата на здравеопазване в Турция са университетските клиники, които са самостоятелни учреждения.
Днес южната ни съседка финансира здравеопазването си от три основни източника – правителствения бюджет, осигурителните вноски и отчисленията от парите, плащани на частни лекари.

В болничния сектор 92,4% от леглата принадлежат на държавните учреждения. Стационарите се подчиняват преимуществено на Министерството на здравеопазването (65,9%). Но системата за направления на пациентите към различните здравни заведения не действа и даже в университетските клиники нерядко се обръщат за първична медицинска помощ.

Сериозен проблем в системата на здравеопазване в Турция е недостигът на управленски кадри. Начело на държавните болници стоят лекари, които нямат специална подготовка в мениджмънта. На тези длъжности ги назначават по критерии като клиничен опит, трудов стаж, политически убеждения, но управленските им способности не се обсъждат.  

В частните болници обаче ситуацията не е такава – управляващите невинаги са с медицинско образование. Управлението на лечебната дейност е поверено на главния лекар.

В последно време в Турция се наблюдава тенденция към бързо разширяване на частния сектор в здравеопазването.