Едно е на конгреси да си говорим колко е важно да се лекува инсултът, друго е да търсим реални практически решения, казва зам.-председателят на Българското дружество по инсулт

Д-р Алексиев, защо се създаде Българското дружество по инсулт?

Визията ни бе да се обединим около инсулта като неврологично заболяване. Казвам неврологично, защото допреди няколко години се твърдеше, че е съдово заболяване. С времето стана ясно, че тази трактовка трябва да се премиосмисли с оглед на тежките последствия от него. Актуалното виждане от 2016 г. насам е, че инсултът е тежко заболяване на съдовете на главния и гръбначния мозък, водещо до тежки неврологични последици за пациента и близките му. така създаването на дружеството ни даде възможност да погледнем на това заболяване от различни ъгли, и най-вече, да търсим точните решения в неговата диагностика и лечение. 

По какво това дружество ще се отличава от другите сродни организации?

В последните години се заформи тенденцията Българското дружество по неврология да бъде водещата структура в неврологичната общност, в това число и в него да бъдат включени ориентираните към неврологичните заболявания по-малки дружества. Тази политика за съжаление не даде очаквания резултат,  особено по отношение на инсулта. Много неща се промениха в диагностиката и лечението на инсултите, които не бяха достатъчно отразени.  Повече от 25 г. в света има етаблирана терапия в острата фаза на исхемичния мозъчен инсулт - т.нар. интравенозна тромболиза (лечение с медикамент, който разтваря образувалия се съсирек в дадения мозъчен съд). Тази терапия е все още най-специфичната и ефективната, с която разполагаме. В последните 20 г. това лечение се прилага масово и в Европа. В България е познато отдавна, но се прилагаше доста ограничено. През последните 8-10 г. единични центрове успяха до известна степен да го популяризират и в нашите условия. 

Въпросът в момента не е дали да правим тромболиза или тромбектомия (механично отстраняване на съсирека), а дали имаме необходимия достъп до това лечение

Това е огромен проблем. Пациентът получава инсулт – ние трябва максимално бързо да го транспортираме до център, където може да му бъде предоставено това лечение. Защото тромболизата може да се направи в първите 4,5 часа, а тромбектомията – в рамките на следващите 1,5 часа. Неслучайно данните относно инвалидизацията и смъртността у нас са толкова тревожни. Едно е ние на конгреси да говорим колко е важно да се лекува инсултът, съвсем други са нещата в практиката. Около тази идея се обединихме и решихме да я популяризираме не само сред невролозите, а и сред колегите от другите специалности, личните лекари, пациентските организации. И всички да седнем заедно да обсъдим случващото се и да търсим решения, но не под формата на поредната лекция или пожелание. Печалната статистика не е случайна. Нужна е организация, синхронизиране по цялата верига, през която пациентът трябва да премине  -  „Спешна помощ“, спешното отделение, неврологично отделение. Необходими са обучение и компетентност.  

Какво може да се промени в следващите 2-3 години в чисто практически план?

Има Европейски план за борба с инсулта. България официално се е ангажирала с изработването на българската версия на този документ. Част от него трябва да бъде подобряването на достъпността на до лечението на остър инсулт. Оттам нататък трябва този план да бъде задействан – не на хартия, не с документи, които да сложим в чекмедже - един много чест феномен в здравеопазването ни.  Всеки от нас е потенциален пациент и може да бъде да бъде засегнат, както е жив, здрав и работещ. В края на октомври организираме

първия национален конгрес по инсулт, където ще обменим опит не само с невролози, но и с лекари от други специалности, както и с пациентски организации, икономисти, IT експерти

Следващата стъпка е в рамките на по-малкък формат – симпозиуми, конференции, да популяризираме и различните проблеми, свързани с инсулта. Стъпка по стъпка, в рамките на следващите 2 г. можем да постигнем много за нашата реалност.

Кое в лечението на инсулта в България е най-сериозен проблем и какво е необходимо, за да се преодолеят високата смъртност и инвалидизация?

Трябва да започнем от първичната превенция. Рискът от инсулт е свързан с определени съдови фактори – артериална хипертония, неконтролиран диабет, исхемия, дислипидемия, предсърдно мъждене и др. Ако не знаем за тях и не ги лекуваме, те променят кръвоносните съдове. Независимо дали ще се запуши съд в сърцето или в мозъка, последствията са тежки. Оттам нататък, когато човек получи инсулт, той трябва да стигне до лечение. Трябва да синхронизираме оптимално протоколите си със „Спешна помощ“, да се прецизира подходът на медиците там, за да може още в условията на спешност да се реши дали има белези на инсулт, или друг проблем. Спешното отделение трябва да е добре подготвено и обучено в разпознаването на клиничните белези на инсулта, както и в назначаването на необходимите  изследвания. Не става дума основно за време. Всяка минута запушен съд и липса на кръвоснабдяване и оросяване води до смърт на нервните клетки в големи количества. Забавянето няма оправдание. Нужен е добър синхрон. Трябва да убедим невролозите, че тромболизата не е сложна манипулация и свързаните с нея рискове са относително малки.  Оттам нататък, когато не стават нещата, трябва да имаме готов третичен център с повече възможности, където пациентът да бъде транспортиран и подложен на ендоваскуларно лечение, целящо механичното премахване на тромба. Всичко това изисква време и организация. Следващата стъпка е рехабилитацията. Напр. човекът е с инсулт и има слабост в десните крайници и говорни нарушения. Ние

изписваме пациента и неговите близки сами трябва да търсят къде да отиде. Това е изключително голям проблем

Синхронизацията с рехабилитационните центрове е крайно недостатъчна. Въпреки че към момента има относително много рехабилитационни центрове, следболничното поемане на тези пациенти е недостатъчно, тъй като дефицитът вследствие на инсулта често е голям и болните изискват комплексно обгрижване. Този проблем не е само у нас, и в други държави, а още повече, има осезаем недостиг на здравен персонал. Към това, близките на пациентите често трябва да съфинансират рехабилитацията, тъй като заложеното от НЗОК заплащане е крайно недостатъчно и доста нелогично. Тук не става въпрос за 1-2 седмици рехабилитация, за доста продължително обгрижване. Така вместо да върнем пациентите в активния живот, доколкото е възможно, те остават инвалидизирани и отхвърлени. Позитивното е, че в последните няколко години се появи една пациентска организация, която много активно работи в тази насока и хората могат чрез нея да се свържат с близки на други пациенти с инсулт.  Но не може да се разчита само за това.

Какво ще промени един Национален план за борба с инсулта?

Има Европейски план и гайдлайни, които дават рамката за необходимото време, за което пациентът, получил инсулт, трябва да се транспортира до най-близкия спешен център с възможност за диагностика и лечение на остър инсулт. Този процес обаче трябва да е приспособен съобразно условията в България, така че линейката от най-далечното място да стигне за най-кратко време до дадения център. Трябва да е ясно как трябва да бъде оборудван този център – скенер (компютърен томограф), 24-часова лаборатория. Ключово е да са ясни условията, необходими за създаването и работата на малкия център в периферията. Изключвам големите болници, макар че и в тях има значителни проблеми. България се ангажира да приспособи този рамков европейски документ към нашите условия.  Това ще бъде предмет и на конгреса сега.

За нас това не е формалност - трябва да има конкретни измерения, които са осъществими.

На какво ще разчитате за изграждане на цялата тази организация?

България има много болници. Ние сме сред страните рекондьори по болници на глава от населението. Но те са доста асиметрично позиционирани. Едно е София, друго е някъде в страната. Имаме много голям проблем с персонала. Над силите на един невролог не може да покрие територия, както и да разчитаме, че може да свърши цялата работа. А същевременно не бива да забравяме, че инсултът се случва навсякъде и по всяко време. В този смисъл трябва да има рамка. Първото, което трябва да се случи, а е

да чуем как хората от различните специалности в различните региони виждат нещата

И това ще стане на конгреса. Това е ключово, защото ситуацията изисква промяна, която ще дойде от всички нас, а не само от академично покрити лекари, които реално нямат достатъчен поглед върху общата ситуация в страната по отношение на инсулта.

Кои са приоритетите според Вас?

Първо хората трябва да разберат, че това е проблем, който не може да бъде игнориран. Става дума за

изключително масово заболяване със сериозни социални и икономически последици

И са нужни огромни усилия, за да може да върнем пациента след инсулт към "нормалния" живот. 

Второто, изключително важно е симптомите на инсулт да бъдат разпознавани навреме. Това означава хората да са наясно с основните симптоми на това заболяване, да има добра медицинска и логичстична координация със  „Спешна помощ“, както и с болничните заведения. В случаите на остър исхемичен мозъчен инсулт максимално бързо да бъде проведено тромболитично или ендоваскуларно лечение. Да бъдат взети под внимание съдовите рискови фактори и другите заболявания, да бъде уточнена терапията. Оттам пациентът да бъде изписан от болницата с епикриза, с нашите препоръки и да бъде насочен  за долекуване. След това трябва да започне постепенната реинтеграция на пациента , т.е. да бъде преценено съобразно дефицита след инсулта, в какви активности може да бъде включен. Това е смисълът. Нашата цел е тези хора да се върнат към живота и към работната си среда, а не да бъдат оставени някъде да лежат.

Интервю на

Лиляна ФИЛИПОВА