Публикация

ЦЗПЗ: Онкоболните са като крепостници

Крепостните селяни са наричани така, защото са били закрепостени към даден феодал - част от имуществото му, така да се каже. Крепостните са били изцяло зависими, дори за живота си от своя господар.

Подобна е зависимостта на онкоболните от „техния” диспансер (сега наричани Комплексни онкологични центрове, или съкратено КОЦ).

Всеки пациент с онкологично заболяване подлежи (това е терминът) на диспансеризация. Разбира се, това не е задължително, но само на пръв поглед. Ако иска да бъде прегледан, изследван и лекуван, болният трябва да се диспансеризира. За целта в страната са разкрити 14 Комплексни онкологични центрове, а и няколко отделения в университетски болници, които извършват подобна дейност.

Диспансеризацията се извършва по постоянен адрес. За онкоболните правото на избор  на лечебното заведение, в което да се лекуват, не е отменено - то просто никога не е съществувало. Ако живееш в Кюстендил, не можеш да се лекуваш никъде другаде, освен в София, ако си от Силистра, отиваш в Русе и т.н.

Никоя друга болница и никой друг лекар не може да ти изпише лекарства за лечение на онкологичното заболяване. Отгоре на това, дори мнението на лекарите от КОЦ не е решаващо за това с какво ще се лекува болният. Водещо при изписването на лекарства е наличието или липсата на определени медикаменти в центъра.

Понеже е диспансеризиран, онкоболният има право на второ лекарско мнение, но само срещу заплащане и за лична консумация, защото „неговият” КОЦ изобщо не е длъжен да го вземе под внимание. Единственото място, от където онкоболният може да получи лекарствата си, отново е „неговият” диспансер. Ако оттам ти кажат, че по някаква причина няма, значи няма. Друг механизъм за отпускане и получаване липсва.

Всеки месец, а понякога и по-често, болният трябва да отиде до диспансера, за да получи поредната си дажба от медикаменти. Ако живееш във Видин, отиваш до Враца, ако си от Добрич, отиваш във Варна, ако си от Смолян, пътуваш до Пловдив. Ако в този ден има от твоите лекарства - добре, ако няма, пак пътуваш. Ако можеш да пътуваш, разбира се. Когато не можеш, разчиташ на близки, които ще оставят работата си и ще извършат пътуването вместо теб. Никой не знае кога ще дойдат лекарствата, за това питаш по телефона.

Преди да ти отпуснат каквото и да е лекарство обаче, минаваш през една административна процедура, която понякога трае месеци. Не е достатъчно лекуващият лекар да постави диагнозата, за да получиш лекарства. Следва докладване и оценка от онкологичен комитет. След одобрението на онкологичния комитет се изготвя протокол, който се изпраща в Централната комисия на Министерството на здравеопазването.

Същата си е изработила „собствени” критерии за отпускане на лекарства, но не е задължена да ги спазва стриктно. Целта на тази Централна комисия е една - да се отпуснат колкото се може по-малко лекарства. Тъй като в тази комисия пристигат протоколи от цялата страна, а и комисарите обикновено не си дават много зор, одобрението може да се получи най-рано след месец, но често това става след два, три, че и повече месеца.

През това време болният, чиито живот зависи от отпускането на лекарствата, е в пълно неведение за процедурата. Дори и да знае за процедурата, той няма как да разбере нито дали протоколът е изготвен, нито кога е изпратен в МЗ, нито кога ще бъде разгледан и евентуално одобрен. Единствената му възможност е да пита лекаря, изготвил протокола, но той също няма много повече информация. Механизми за прозрачност и контрол не са предвидени.

Ако дадено лекарство липсва в момента, каквито са случаите с хидрооксиурея, дакарбазин или кармустин, протоколи изобщо не се изписват. Болните биват посъветвани, ако искат да живеят, да намерят начин да си ги купуват от Гърция, Турция или други съседни страни. Одобряването на протокола от Централната комисия естествено не значи започване на лечение, защото за него са необходими налични количества в съответния диспансер.

Тъй като договорените на търг за годината количества са по-малки от нуждите (за това се правят търговете), то може и обикновено се налага болният да почака още няколко месеца, докато попадне между щастливците, получаващи лекарства. Средно между 3 и 6 месеца е срокът от поставянето на диагнозата до започването на лечение, когато се касае за скъпоструващите таргетни терапии. Забавяне, което при този вид заболяване може да струва живота.

Медицината се стреми да намери механизми за ранно откриване на рака, защото тогава вероятността за излекуване е най-голяма. Администрацията е създала правила, с които обезсмисля усилията на лекарите.

Това, че си започнал лечение, изобщо не ти гарантира, че целият курс на химиотерапия ще бъде проведен. Липсата на доставки по една или друга причина може да прекъсне лечението или да наруши схемата на прием и по този начин изцяло да компрометира лекарствената терапия. Естествено механизми за носене на отговорност, за прозрачност и контрол в администрацията няма.

Ето как една система, изградена, за да даде специална грижа за болните с онкологични заболявания, се превърнала в система за административен тормоз и ограничаване на достъпа до съвременно медикаментозно лечение.

Предвидените от 2011 г. промени, според които вместо МЗ, търгове ще правят самите КОЦ, не само няма да подобрят това положение, но със сигурност ще го влошат. Очертава се грандиозен хаос в лекарствоснабдаването на онкоболните. Източник на този хаос е Министерството на здравеопазването и по-точно заместник-министър Гергана Павлова. 
___

Позицията на ЦЗПЗ е публикувана на сайта на пациентската организация - www.czpz.org.

Коментари