Д-р Георги Гелев, директор на Центъра за спешна медицинска помощ в София, в интервю за Хелт медия.

Д-р Гелев, кога започна промяната в дейността на спешната медицинска помощ в България?
През 1994 г. Министерският съвет прие постановление за централизиране на спешната помощ на национално ниво и тя мина на пряко подчинение на министъра на здравеопазването. Това постановление практически започна да действа през 1996 г. Преди това спешната помощ беше подчинена на окръжните и районните болници, това са днешните областни и общински болници. Всяко от тези лечебни заведения имаше отговорност да обслужва спешните случаи на териториален принцип. При невъзможност за справяне се викаше консултант от по-високото ниво, включително и националните консултанти.

През 1996 г. спешните отделения на бившите окръжни болници и спешните сектори на районните болници преминаха в една обща структура - Център за спешна медицинска помощ, състоящ се от администрация с Районна координационна централа – мястото, където се приемат повикванията, спешно отделение в Окръжната болница и филиали в спешните сектори на районните болници.

Успя ли да заработи тази система от 1996 г.?
В началото всичко тръгна със сравнително ниско материално обезпечение, но с много ентусиазъм. Набрахме скорост след 1997 г., когато в здравеопазването всичко беше още по старата система на бюджетно финансиране. При спешната помощ беше затворен пълният цикъл – от посещението на място при болния до първоначалната болнична диагностика и лечение в спешните приемни отделения.

Какво се промени със създаването на НЗОК през 2001 г.?
Една от съществените промени беше закриването на неотложните звена в поликлиниките на всички български градове. Едва ли това е било специално поставена цел, но на практика така се получи. Тогава пациентите, които преди това намираха помощ в тези звена при температура, коремни или бъбречни колики, високо кръвно налягане, главоболие, упорита кашлица и редица други оплаквания, започнаха да се обръщат към телефон 150. В София имаше 31 неотложни звена, които работеха на денонощен режим, имаха коли за посещение по домовете и поемаха значителен контингент. Когато те вече не действаха, нашето натоварване се увеличи неимоверно.

Но ние не можем да отказваме да се отзовем на повиквания, защото определението на спешността включва всички животозастрашаващи състояния, заболявания на бременни жени и деца до 1 година, но и всички, които сами определят своето състояние като изискващо спешна помощ. В крайна сметка се оказва, че част от пациентите, които ние обслужваме, не отговарят на обективните критерии за спешност, но това може да се установи със сигурност едва след като бъдат прегледани от лекаря.

Кога се прекъсна връзката между мобилните спешни екипи и съответните спешни отделения в областните и общинските болници?
По време на тройната коалиция. Тогава цялостното управление на спешните отделения – административно, методично, логистично, финансово и кадрово, премина към самите болници. За нас остана само линейката, работата на мястото, където е пациентът, и при необходимост неговото придвижване до съответната болница. Но и при тази промяна беше пропуснат шансът в различните типове здравни заведения да се разкрият въпросните неотложни звена. Говоря специално за София, защото по страната на много места физически няма как да се устрои денонощна неотложна помощ. Просто в малките населени места няма толкова лекари, за да се върже график за допълнителни дежурства извън основната работа.

Изпълнимо ли е изискването за 24-часово разположение на личните лекари към записаните при тях граждани?
Разбира се, че не е реално. И точно затова повечето колеги сключиха договори с различни медицински центрове, които да поемат работата през нощта и в почивните дни. Но и в този механизъм има сериозни пробойни. Въпросните центрове обикновено нямат капацитет да посещават болните по домовете, а самите пациенти, ако нямат собствен транспорт, често е невъзможно да стигнат дотам и т.н. Представете си един пациент от село, който трябва да отиде през нощта в медицински център в съседния град. Как той отива, как след това се връща, това никой не знае и не го интересува!

Ясно е при това положение, че огромният акцент пада върху спешната помощ. Имате ли капацитета да поемете всичко?
Първо искам да припомня, че със закриването на неотложните звена в София практически на нас ни се намалиха хората от 800 на 500. По-късно ни се отпуснаха още 91 места. Но дори всички тези 591 работни места да са попълнени, с този ресурс няма как да се поемат спешните повиквания от огромната и постоянно разрастваща се столица. А си представете каква е ситуацията със значителен процент незаети лекарски места при нас, каквато е реалността. По принцип имаме 191 места за лекари. От тях 80 не са заети и няма кандидати. По същия начин липсват сестри – недостигът е за 55 специалисти по здравни грижи. Единствено е попълнен щатът за шофьори на линейките и за санитарите.

Как се получи този кадрови отлив от спешната помощ, преди време това беше доста престижна работа?
Преди реформата в „Бърза помощ” – София работеха не по-малко от 65 на сто лекари със специалност. Ние се явявахме консултанти на поликлиниките и на неотложните звена. След реформата започна едно преливане на хора в различните части на здравната система. Част от нашите лекари отидоха в болниците, други станаха общопрактикуващи или специалисти в доболничната помощ. Сред основните причини за това е крайно ниското заплащане на труда в спешната помощ. Това са хора със семейства и със съответните необходимости, които трудно покриват, работейки при нас.

За какви заплати става въпрос?
Основната заплата на лекар с 20-годишен опит и с две специалности е 690 лв. Заедно с трудовия стаж и допълнителните дежурства стига до 1000-1100 лв. След данъците чистите пари стават към 750 лв. При това работата ни е такава, че колегите много рядко имат възможност за допълнителни ангажименти извън работно време и съответно за допълнителен доход. След едно 12-часово тежко дежурство възстановяването не е леко. Нужно е време за почивка. Така че причините за отлива на кадри са комплексни. Липсва и категоризация на различните центрове за спешна помощ. Защото не е все едно дали си спешен лекар в София или в някой малък град. В първия случай не можеш да имаш дежурство без пациенти или с 1–2 повиквания, а на доста места натоварването е значително по-слабо.

Много съществен фактор са специализациите. Преди всеки наш лекар можеше да специализира избрана от него дисциплина. След 2000 г. нашите лекари могат да специализират само 2–3 специалности в спешната област. Но ако иска да стане кардиолог, това беше невъзможно.

По времето на проф. Борисова като министър се даде разрешение работещите в спешната помощ да кандидатстват за специализация по избор, но с уточнението „ако има свободни места”. Но се оказва, че никога няма свободни бройки. Затова се върнахме в изходната ситуация за невъзможност за свободна специализация. А това може да стане чрез заделени бройки в петте медицински университета. При това не забравяйте, че по време на специализацията нашите лекари ще продължат да работят. Ние не ги губим като кадри. За сметка на това специализацията им продължава по-дълго, защото могат да ходят на лекции само в свободните си дни.

Но тяхната практическа работа не им ли носи много полза?
Разбира се, нашите медици се сблъскват с изобилие от патология, каквато едва ли може да се види накуп другаде. Това ги прави изключително опитни и ценни специалисти. При нас често болните са комплексно увредени. Рядко имаме чисто кардиологични, чисто хирургични и т.н. случаи.

Имате ли в момента достатъчно линейки и медицинско оборудване?
В това отношение не можем да се оплачем. Задоволени сме с всякакъв вид техника и автомобили за екипите, които работят. Вече ако успеем да запълним щата с липсващите 80 лекари, линейките може и да се окажат недостатъчни. Но за държавата няма да е проблем да купи няколко допълнителни автомобила. Големият проблем е да успеем да намерим и задържим качествени хора.

Какво стана с идеята линейките да са разположени в няколко части на София?
Това е добра идея с цел по-бързо да се стига до пациентите в различните части на града. Но това в момента трудно работи, защото заради недостига на екипи ние не можем да си позволим едни линейки да стоят без работа в даден момент, а други да не достигат. Никога не знаем за коя част на София ще има едновременно много повиквания. За райониране на дейността ни се изисква по-голям ресурс. Иначе имаме няколко изнесени филиала, но няма как да не използваме тези екипи за всички части на града.

Приложима ли е идеята в линейките да пътуват парамедици?
Заменянето на лекарите изцяло с парамедици не е добър вариант за нашите условия и традиции. Но със сигурност трябва да имаме и такива кадри, както и фелдшери и акушерки, защото за всеки специалист има място в спешната помощ. Там, където случаят е дефинитивно ясен – например счупване на крайник или друга травма, важи правилото „качвай и карай в болницата”. Това спокойно може да се прави от парамедиците, както е по света. Но там, където се изисква диагноза, където случаят е неясен, където се изисква реанимация на място, естествено, че трябва да има лекари. Но и те могат да бъдат на няколко равнища – без специалност, със специалност и реаниматори.

Как очаквате да се реши въпросът с липсата на лекари при вас?
Държавата трябва да осъзнае, че е длъжник на лекарите в спешната помощ. За обществото нашата дейност е много важна и тя трябва да бъде достойно заплатена. Тогава лекарите сами ще потърсят работа при нас.