Всеки човек би искал да знае кой е и каква е неговата съдба.

Психоанализата твърди, че Азът не е нищо повече от илюзия. Но има и други теории, като тази, че собственото име е особен вид отражение на онова, което човек е, посочва Дойче веле.

Психоанализата донякъде пренебрегва по-дълбокото значение на собственото име за идентичността на човека, смята психоаналитикът от Цюрих Петер Видмер. Дали е така? На този въпрос той посвещава изследването си „Собственото име и неговите букви”. И установява, че името е не повече или по-малко подходящ аксесоар на собствения живот, а по-скоро „ядрото на психическото”.

Страничните влияния на името

Видмер привежда три аргумента в подкрепа на тезата си, че дълго преди още детето да се е научило да говори, неговото име вече предопределя психиката му и то много повече, отколкото всички други елементи на езика. Ученият говори за несъзнателни ефекти на името. Детето всекидневно чува родителите да изговарят името му, когато се обръщат към него; името се превръща по такъв начин в първото огледало на неговото Аз, то е първата му среща и първата му връзка с езиково опосредствената реалност.

Според Видмер името на детето е освен това и един вид нарцистично бреме, тъй като отразява мечтите, очакванията и амбициите на родителите спрямо тяхното чедо. Известна граница за родителското своеволие поставя полът на детето. Това е и третата функция на собственото име, определяща идентичността. Името поставя ясна разлика между момчето и момичето, между бъдещия мъж и бъдещата жена.

Трите аргумента са напълно в съзвучие с една от психоаналитичните теореми на Жак Лакан - теорема, от която Видмер извлича въпроса за психическата релевантност на собственото име като огледало на формиращата се идентичност. Мнозина смятат, че т.нар. „огледален стадий” е „предкритичен”, тъй като е свързан с откриването от детето на несъзнателната езикова структура. Според Видмер обаче това не изключва възможността собственото име и други думи, а и изречения да възприемат за детето функцията на огледало на неговото Аз. Собственото име служи и като своего рода „представа за тялото”.

-brr-

А фамилното име?

Какво означава „представа за тялото”? Опитът предлага на невръстното дете, което тепърва се учи да контролира функциите на тялото си (хранене, преглъщане, пълзене, седене, стоене, ходене), матрицата, върху която се съсредоточава центрираното върху собственото тяло възприятие. Вече порасналото дете, зрелият човек, усвоил езика, продължава вероятно през целия си живот да открива своето Аз в различни „представи за тялото”.

Означава ли обаче това, че собственото име е несъзнателното ядро на човешката идентичност? Наистина ли то е тъй важно, че успява да подсигури интеграцията на субективна, социална и обективна реалност? И каква е тогава ролята на фамилното име в тази херкулесова задача? Съжденията на Видмер по този въпрос са, за съжаление, доста по-традиционни, противоречиви и далеч по-неубедителни.