Публикация

За направленията, стандартите и медицината накратко

Сложната и неразбираема методика на Националната здравноосигурителна каса за определяне на лимитите добавя още неяснота в работата на общопрактикуващите лекари и очакванията на пациентите. Получи се така, че в повечето области в страната има някакъв процент завишение на стандартите, в друга част има намаление, а в София-град и Пловдив е преобладаващо намалението. Защо е така, вероятно може да обясни само НЗОК?

Но не би трябвало това да е фокусът на внимание, защото „истерията” около стандартите се повтаря ежегодно, дори ежемесечно, като периодично се добавят и нови нюанси.

Важното е, че резултатът е един и същ - санкции за личните лекари, вместо подкрепа и търсене на подходящо решение; напрежение сред пациентите; конфликти между лекари и пациенти, чиято причина не е нито в едните, нито в другите; затруднения в диагностично-лечебния процес.

И така ще продължава, докато не се реши основният въпрос: Кое ще бъде регулирано, т.е. лимитирано, и кое - не? А ние, лекарите, кое или кого ще обгрижваме - лимита или пациента?

Националният рамков договор и Методиката на НЗОК не дават такова решение. Увеличението в една посока – например изследванията при профилактичните прегледи, често е свързано с намаление при острите заболявания и диспансерните прегледи на болните с хронични заболявания. При недостиг се допуска да ползваме от предвиденото за профилактичните прегледи, защото е повечко, но после да „върнем този заем”, като вземем оттам, където е имало недостиг (острите и евентуално хроничните заболявания), т.е. да задълбочим недостига.

-brr-


Тази постановка може да се сравни със следното: теглим заем от банката, после друг заем, за да покрием с него част от лихвата по първия, тъй като доходите са ограничени. После теглим трети заем, за да покрием лихвите по втория, който сме изтеглили. И с „невъоръжено око” и без много знания е ясно, че тази верига не води до нищо добро.

Да, завишени са средствата за изследвания при профилактичен преглед и това е неизбежно, поради по-високата цена на някои от предвидените изследвания. Но дали са планирани достатъчно финансови средства под формата на направления, така че да стигнат за всички подлежащи? Защо е необходимо да броим, следим, събираме и изваждаме, след като в случая с профилактичните прегледи и хронично болните общопрактикуващият лекар е лишен от правото да преценява и да решава дали трябва или не трябва да бъдат издадени направления за изследвания, а се изпълнява законова разпоредба - НРД и приложения, Наредба за профилактични прегледи и диспансеризация? В тях е указано, че пациентът трябва да бъде изследван веднъж или повече годишно за нещо определено и консултиран за друго - също определено. Следва парадоксалният резултат - лекарите са регулирани, лимитирани и санкционирани за разходи, върху които нямат право да влияят.

Първата стъпка към приключване на постоянно „експлоатираната” тема с регулативните стандарти (т.нар. лимити, талони), е да се реши най-сетне кое ще бъде регулирано, т.е. лимитирано, и кое - не?

Вече две години от Националното сдружение на общопрактикуващите лекари предлагаме подходящ вариант:
1. Регулативните стандарти за профилактична дейност и диспансеризация да не бъдат лимитирани и да не влизат в регулативен (рестриктивен) стандарт.
2. Изследванията за ТЕЛК - не само първо явяване (представяне пред ТЕЛК), но и за преосвидетелстване, също да не влизат в регулативен (рестриктивен) стандарт и да се реши кой ги заплаща - НЗОК или МЗ, или пък пациентът, както и кой борави с бюджета за тях - ОПЛ или ТЕЛК.

Подчертавам, че общото в двата случая е, че това са „присъщо необходими” разходи, определени по силата на закона, а не са следствие от решението и знанията на лекаря.

3. Да не се злоупотребява с понятието предхоспитализационен минимум (изследвания или консултации, които лекарят провежда преди да изпрати пациента в болница). Има два варианта на решение: Или такъв „минимум” като понятие не трябва да съществува, а да се приеме, че лекарят, който насочва към болнично лечение, прави само тези изследвания и консултации, които са му/й необходими, за да се ориентира в диагнозата (понякога няма нужда от такива).

Другият вариант е да се въведе терминът предхоспитализационен минимум, като се определи неговото съдържание за всяка една болест, за която пациентът може да бъде насочен към болнично заведение (какви изследвания или консултации включва) и този минимум да бъде също извън регулация, защото има строго определено съдържание и е задължителен, т.е. изпълнението или неизпълнението му не зависи от преценката на лекаря.


-brr-

4. На регулиране да подлежат само лимитите за остри заболявания.
Това са на пръв поглед „простички” решения, които обаче изискват истински анализ на обективните данни, промени в Националния рамков договор и някои наредби, както и достатъчно воля, знание и добронамереност.

Нека да не забравяме, че системата на здравеопазване трябва да работи, за да решава здравни проблеми и да предпазва хората от заболявания, а не за да решава финансови казуси и да брани бюджети.
Казано с други думи - системата не трябва да обслужва документа и бюджета, а документите и бюджетът трябва да бъдат в помощ и услуга на системата, респективно пациентите и лекарите.

Докато пишех тези редове, за пореден път си зададох въпросите къде е изкуството на медицината, къде са лекарят и пациентът в тези „упражнения”, в какво начинание и с каква цел сме употребявани всички ние?!

_________
*Д-р Л. Киров е председател на Националното сдружение на общопрактикуващите лекари в България.

Коментари