Публикация

Зависимостта не се лекува с врачки и куршуми

Интервю със Светлана Павлова, психолог в Център за психично здраве – Варна.


Зависимостта е заболяване, към което трябва да се отнасяме с нужната сериозност, а за да се справим с него, трябва да търсим определените за това специалисти.
Принципът, че колкото по-рано потърсим адекватна помощ, важи и тук. Защото нито семейството, нито приятелите или пък самовнушението могат да преодолеят заболяването, наречено зависимост. Но шанс за излекуване винаги има – доказателствата затова не са едно или две.


Г-жо Павлова, какво представлява зависимостта по принцип без значение към какво е развита?
Зависимостта е болест, към която човек се ражда предразположен и като всяко друго хронично заболяване, ако има отключващи фактори, то се проявява. А те могат да бъдат различни – семейна или социална среда, някакъв вид личностен дефицит, може да е следствие на експериментална употреба на психоактивни вещества в младежките години.

Ако един зависим към храната преодолее проблема си, може ли да се пристрасти към нещо друго?
Често се случва един тип зависимост да бъде заменен с друг. Примерно често наркозависимите заменят дрогата с алкохол. Пристрастените към хазарта се пренасочват към наркотици или алкохол. Но ако зависимостта се лекува от специалист, човек изгражда достатъчно добри защитни механизми, така че да може да реагира на нуждата отново да се закачи към каквото и да било друго. Лечението означава да се създаде правилен модел на поведение, на нагласа към себе си и към света. Това обаче изисква време и професионална помощ.

Това не означава ли, че лечението трябва да продължи цял живот?

Това е хронично заболяване и така, както болният от диабет може да има добър живот с болестта си, ако си контролира състоянието адекватно, така е и при зависимите. Ако си създадеш вярна нагласа, ако избягваш рисковите моменти в живота и знаеш как да преминеш през тях, когато ти се случват, това заболяване ще стои като възможност, но няма да попречи на един пълноценен и щастлив живот.

-brr-

Може ли да се приеме тезата, че почти всеки човек може да стане зависим към нещо в някакъв момент от живота си?
Трудно бих могла да отговоря на този въпрос, но наистина във всеки един от нас има някакъв тип предразположеност към зависимо поведение. Когато говорим обаче за болестта зависимост, далеч не всеки е предразположен към нея. Например в тийнейджърските си години повечето младежи експериментират с алкохол и различни дроги. След излизане от тази възраст зависими (в клиничния смисъл на тази дума) стават 10-12 процента от всички опитали. Т.е. не всеки е застрашен, но има хора, които се раждат с тази предразположеност и оттук нататък, когато говорим за заболяване, трябва да се обръщаме към специалисти, защото това вече е сериозно. От опит знам, че обичайно българите при проблем разчитат на ресурса на семейството, на приятелите, на врачки, на светена вода, на леене на куршум – на всички останало, но не и на специалистите, които наистина ще свършат работа. Те са последните в списъка с възможности.

Обикновено хората се обръщат към тях, когато нещата вече са много напреднали. Затова когато се появят индикации за заболяването зависимост, първо отидете при специалист. Ако той каже, че това не е проблем, тъй като имате ресурс да го преодолеете сам, добре. Но ако този човек е в беда, се нуждае от целенасочена и системна терапия. И е по-добре тя да започне още в началото, а не когато заболяването вече е нанесло огромни щети. Аз работя с наркомани на хероин, които идват след 10-15 г. опит в зависимостта си и щетите са налице – нямат образование, имат съдебни досиета, имат разбити семейства, нямат средства за съществуване, имат хепатит или СПИН.

След 10 г. зависимост човек е загубил живота си, но загубил ли е и себе си, помни ли кой е?
Това е част от работата ни – да им припомним кои са, да намерим заедно онова, което им е останало от личността. Защото здравата част, ядрото на личността, е това, което помага за овладяване на зависимостта. И да, такива хора дори и след 10 или 15 г. зависимост успяват да си върнат и живота, и себе си. Имаме хора, които завършиха висше образование, които работят, които създадоха семейство или са започнали собствен бизнес. Но в обществото ни идеята за наркомана е много лоша - той е като онези до казаните, в тъмните входове със спринцовките и с капачките. Истината е, че тези хора, в момента, когато започнат лечение, лека по лека си връщащ живота. По-голямата част от тях след третия месец от терапията почват работа. Това означава, че вече не са криминогенно опасни, че плащат данъци, че допринасят с труда си за нещо.

-brr-

При положение, че зависимостите са все повече като видове, обществото не е ли по-толерантно и склонно да помогне на такъв човек, например за работа?

Ще ми се да кажа, че ставаме по-толерантни, но за съжаление не е така. Разбира се има добри изключения, но само толкова. Нашите пациенти участват в изложби, театри, неща, които ги показват пред останалите хора в друга светлина – като креативни, като можещи. Но не само, че няма обществена нагласа за подкрепа на зависимите, но няма и закон, който да ги защитава с работа, с жилище, с помощ. Един човек след 7-8 г. наркомания има натрупани присъди за кражби и заради тази съдимост никой не иска да го вземе на работа.

Еднаква ли е зависимостта към дрога, алкохол, храна и тази към човек - например съпруг-насилник?
В този случай има компонент на емоционална зависимост, която обикновено има много дълбоки корени. Това са хора, които не са успели да пораснат адекватно. И тук винаги търсим семейната среда. Това, което сближава всички видове зависимости, е неадекватното родителстване. За израстването на човек като здрав индивид, най-важни са първите три години от живота му. Ако там нещата са провалени, такъв човек или много трудно компенсира, или винаги възпроизвежда този дефицитарен модел по един или друг начин.

Каква е генералната грешка, която родителите допускат до третата година?
Адекватната подкрепа – доколко едно дете трябва да бъде прегръщано, целувано, галено и до колко трябва да бъде оставено само да открива реалностите. Как да се справим с детския опортюнизъм около третата година на детето, когато то на всичко казва „не“. До 3-та година човек прави първия си опит да очертае личния си периметър. И докато се учи на това, той трябва да разбере две важни неща – че е обичан и че е автономен. Т.е. прекаленото обгрижване на детето, липсата на грижа, прекаленият контрол и липсата на контрол са дефект. И като прибавим в общия контекст и различните кризи – икономическа, ценностна, морална, е ясно защо всяко следващо поколение има по-тежки дефицити.


Коментари