Няма по-топло и чисто усещане от това да видиш усмивката на лицето на някое дете или сълза, търкулнала се по бузката му. Добрата анимация може да предизвика и двете чувства – на спонтанна радост и на тъга, да накара малки и пораснали деца да се потопят в магията на приказките чрез рисунката.

Сигурно си спомняте „Ну, погоди!”, „Пинко – розовата пантера”, „Трите прасенца”, „Костенурките Нинджа”, „Пиф и Еркюл”, „Барбароните”, „Чип и Дейл” и още десетки други.

Малката Вели е само на три, когато майка й за първи път решава да й пусне по-дълго анимационно филмче, спира се на „Бамби” на Уолт Дисни. След десетина минути сърцераздирателен вик „Мамо!” я кара бързо да влети в стаята при детето, където с почуда вижда, че невръстното й отроче не вика нея, а споделя тъгата на лутащото се в гората еленче, изгубило своята майка. Ето как класическите анимационни филмчета влизат в дома ни, формирайки пъстрия житейски калейдоскоп на представата за добро и зло. Независимо дали те са рисувани, куклени или компютърни, героите им остават и до днес обичани от милиони деца и възрастни по целия свят.

„В момента има огромна нужда от анимация, защото всеки носи любовта си към нея в себе си” – убеден е Методи Владимиров, който е студент по продуцентство в УНСС и с екип от трима души създава анимация за възрастни. Но как да си обясним факта, че докато преди гледахме филмчета с пъстри и топли рисунки, сякаш оживели от детска книжка, сега многобройни филмчета и анимационни сериали са с потресаващи и уродливи действащи герои? Надежда Славова, директор на наскоро провелия се Международен фестивал на анимационния филм „Златен кукер – София”, коментира, че за всичко има място под слънцето: „Всяка идея намира въплъщение по различен начин и като всяко изкуство и анимацията търпи промени, създават се различни стилове и течения”.    

Усетът към хубавата рисунка обаче не е изчезнал и това ни показват много съвременни анимационни филмчета, независимо дали са предназначени за възрастни, или за деца. Сред тях е и историята за буболечките извънземни, които се срещат с реалностите на нашата Земя – проект на Методи Владимиров и екипа му.

Събеседникът ни разказа, че хуморът е важна част от всяка анимация, а предназначената за деца пък трябва да възпитава и да помага за развитието им. „Децата са като пластилин в ръцете ни. От нас зависи как ще ги възпитаме и насочим, а хубавата детска анимация обогатява фантазията, учи, разсмива и вълнува” – отбеляза Надежда Славова, която е и създател на БАНХА (Българска асоциация на независимите художници аниматори). Неслучайно Анри Кунев, всепризнат карикатурист, създател на анимационни, документални и игрални филми, казва, че „Приказките трябва да бъдат разказвани с любовния език на детската рисунка”.
Как обаче рисунката от листа хартия оживява на големия екран? За автор на първия анимационен филм се смята французинът Емил Рейно, който е художник и фотограф. На 21 декември 1877 година Рейно патентова апарат за разглеждане на рисунки, прикрепени към хартиена лента, наречен праксиноскоп. През същата година Рейно създава и рисувания филм.
-brr-
През 1937 г., когато късометражните рисувани ленти са се превърнали в индустрия, гениалният американец Уолт Дисни представя първия пълнометражен анимационен филм „Снежанка и седемте джуджета”. Невероятно мащабната за времето си продукция първоначално е приета от критиците с много резерви. Появили се опасения, че от ярките цветове зрителите ще ги заболят очите или че „Снежанка и седемте джуджета” няма да възвърне вложените средства, които никак не са малко, защото всичко се рисувало на ръка. Този проект обаче става най-касовият филм за годината и Уолт Дисни печели наградата „Оскар”, като статуетката е придружена от още 7 малки. Днес лентата е една от двете анимации, влизащи в класацията на стоте най-велики филма на всички времена.

Къде обаче е България в историята на анимацията? Студентът по продуцентство Методи Владимиров ни разказа повече. С дипломната работа на Тодор Динов – филмът „Юнак Марко“ от 1954 г., българското анимационно кино излиза от любителската сфера. Това е първият български професионално рисуван филм. „Страната ни е имала една от най-добрите школи по анимация. У нас от 80-те до 90-те години са се правели до 60 филма годишно, но днес за съжаление в България анимацията е оставена в ръцете предимно на млади хора, които водят тежки битки, но никой не финансира начинанието им” – сподели опита си събеседникът ни, който се е сблъсквал с трудностите при създаване на анимация. „Дори проектите да получат финансиране от Националния филмов център (НФЦ), което е доста символично, те в повечето случаи остават недовършени и никой не следи какво ще се случи с въпросната анимация, а  не може да правим това изкуство само въз основа на нечий ентусиазъм!”

Към мнението му се присъедини и Надежда Славова: „Не само НФЦ, но и БНТ, въобще държавата, не се интересуват от култура. А анимацията е невероятно изкуство, което въздейства на всичките ни сетива, възпитава, забавлява и поучава!”. Тя сподели още, че асоциацията, която оглавява, се състои от 102-ма млади и талантливи аниматори, някои от които са били на крачка да напуснат страната, преди да станат членове на БАНХА, и да започнат работа по различни проекти. Според събеседничката ни анимацията у нас е предимно плод на любовта и ентусиазма на своите създатели. Поле за изява обаче тя намира единствено по фестивалите. „В много страни например отиваш да гледаш един филм и вместо реклами преди прожекцията пускат анимационни филмчета. Ето как публиката се възпитава да гледа анимация, трябва да й покажеш, че има нещо стойностно, качествено, за да пожелае да го види и да се заинтересува” – каза в заключение Методи Владимиров.