Публикация

Мачу Пикчу – свещеният град на инките

Преди стотина години първообразът на Индиана Джоунс – младия американски археолог и историк Хайрам Бингам – е въведен дълбоко в тропическите лесове на Перуанските Анди от жител от народа кечуа.


Водачът твърдял, че там предците му са успели да опазят за няколко века от разрушителния марш на испанските конкистадори едно уникално архитектурно и инженерно съкровище – Мачу Пикчу. Така безусловният символ на могъществото на Империята на инките е показан пред света и се превръща в първостепенна туристическа атракция на Южна Америка.

И на средновековните откриватели и авантюристи не им е било лесно – трябвало е да имат добри позиции в европейските дворци и талант за убеждаване на спонсори, за да успеят да финансират пътешествията си през морета и океани до непознати брегове. В замяна обещавали на своите благодетели какво ли не – нови територии, богатства и слава, и им го доставяли. Въпреки наивността на местните и хитростта на завоевателите обаче остават и недокоснати, обвити с легенди места и едно от тях е именно „изгубеният” град на инките Мачу Пикчу.

Днес обширният исторически резерват на стотина километра от Куско се състои от повече от 200 археологически находища на територия от над 32 хиляди хектара. Уникален е както с градежите на инките, така и с невероятното местоположение – на 450 метра над река, сред тропически гори и високи планини. Тук перуанските и чуждите природозащитници се грижат за редки растителни и животински видове.

Такъв - заоблен и политнал по урвата, са виждали Мачу Пикчу посетителите откъм Портата на слънцето. Идеално запазените къщи, площади и обществени сгради, накацали върху умело терасирания хълм, наистина стискат гърлото с безукорно съвършенство. И сто пъти да сте гледали емблематичната снимка на мястото (дали хълмът отсреща не ви прилича на лице на едронос инка?), няма как да не се възхитите от безмълвната красота и (все още) скритите тайни.

Не е окончателно ясно защо точно тук – в дивата селва, на толкова недостъпно място, инките са демонстрирали висшия си строителен пилотаж. Дали са подготвяли убежище за царската си фамилия, или просто са искали курорт на чист планински въздух? Как така в гробището са открити в пъти повече женски скелети – дали не са криели тук красавиците си? Защо градът внезапно се е обезлюдил, независимо че испанците не са знаели за съществуването му? Предполага се, че градежът е започнат около 1430 г. и на мястото са живели между 300 и 1000 души. Археологът Бингам, който го открива за света, също тъне в заблуда – първоначално си е въобразявал, че това е Вилкамамба, последната крепост на инките.

-brr-

Строителството обаче не може да бъде объркано: перфектно изсечените, почти полирани камъни, легнали един върху друг без фуга и хоросан, познаваме от останките на храма Кориканча и крепостта Саксайуаман в Куско. Задължителният Храм на слънцето, олтарите, системите за прясна вода, астрономическата обсерватория и напълно възстановената хижа на стражите внушават още едно сравнение – с място за общуване с висшите сили и изпълняване на магически ритуали.

Легендата разказва, че деветият син на Слънцето Пачакутек се проявил като талантлив пълководец и владетел, след като спасил империята от набезите на чанките. Той е и първият демократично избран управник по тези места и първият император на могъщата Империя на инките – просъществувала само стотина години. Бившият пастир не само върнал култа към Виракоча, но и реформирал календара. Мачу Пикчу се счита за шедьовър на неговия талант на архитект и астроном. Остава в сферата на догадките как са били обработвани и доставяни огромните каменни блокове – някои с размери 9 х 5 х 4 метра – от 30 км разстояние. Предполага се, че над 70 хиляди души са се трудили в изграждането на укрепленията на свещения град.

Мачу Пикчу (2490 м надморска височина на централния площад) е обявен за част от световната културна съкровищница на ЮНЕСКО през 1983 г., а преди пет години бе избран за едно от седемте нови чудеса на света. Затова и интересът е огромен и хиляди туристи искат да се докоснат до енергията на мястото и съвършената хармония на градежите. Достъпът някога бе ограничен на 500 души дневно, но лимитът вече е 2500 и трудно се спазва. Затова и малко по малко обектът губи от харизмата си и добива трескавата еуфоричност на тълпите край пирамидите в Гиза.

Входният билет за Мачу Пикчу и музея към него е около 50 щатски долара (128 нови перуански солес), но за учащи и посетители от Перу, Боливия, Еквадор и Колумбия е наполовина. Също толкова струва билетът за Мачу Пикчу и за изкачване на Уайна Пикчу (онзи отсреща, с лицето на инка). Допускат се по две групи на ден и ограничението от около 400 туристи се спазва, защото качването и спускането по козята пътека, обезопасена с въже, е трудно и рисковано.

Двата най-сигурни начина за получаване на заветния билет са чрез туристическа агенция или онлайн на официалния сайт. На входа НЕ СЕ продават билети. Задължително трябва да си носите паспорта, за да удостоверите самоличност. Не е легално, но на някоя страница може да ви сложат и графичен печат, удостоверяващ посещението ви на Мачу Пикчу. По принцип е забранено, но се допускат малки ранички и минимално количество вода. Храната на бюфет в бистрото в рамките на обекта е по 36 долара на човек.

Влакът – най-удобното превозно средство до архитектурното съкровище – вече тръгва от Порой, на двайсетина минути с такси или рейс от центъра на Куско, и за 3-4 часа доставя пътниците в селцето в подножието – Агуас Калиентес, наречено така заради топлите си минерални извори. Цената на билета е около 70 долара в едната посока с панорамен влак, но има и вариант за бекпекъри за половин цена. „Приключение по маршрута на Хайрам Бингам” с включено четиристепенно меню, забавления и пълен тур на Мачу Пикчу е около 600 долара на калпак. Поселението е като несебърска улица, пълно с хотелчета и квартири под наем, магазинчета и сергии с какви ли не сувенири и десетки ресторанти, предлагащи адаптирана и обезличена туристическа храна.

Билетите за заветния връх са в джоба ни и вече чакаме на спирката, за да се качим до горе за половин час. Пристига новичък, излъскан бус, в който стюард с униформа настанява туристите. Правостоящи не се допускат. Совалката оперира през целия ден, а цената в едната посока е около 8 долара. Ранното сутрешно тръгване е необходимо, за да се избегнат тълпите и жегите. Има юнаци, които поемат по пряката стръмна пътека нагоре и пеша, но ние си пазим силите за обиколка по всички нива на терасирания град и за изкачване до Портата на слънцето. Тя се намира на час нагоре в Старата планина (каквото означава в превод Мачу Пикчу) и е като тясно гърло, свързващо Пътеката на инките с непристъпния град.

-brr-

И по Пътеката на инките, дълга около 32 километра и с четири различни маршрута, не може да се мине просто така. За да е безопасен достъпът и да се опази максимално естествената природна среда, се минава само със сертифициран водач. Пътеките се вият от леглото на подходящите за рафтинг бързи и ледени води на реката Урубамба (част от басейна на Амазонка) нагоре през превалите и руините от епохата на инките.

Керванът разполага с товарни животни, готвач и помощен персонал, затова – в зависимост от услугата – цената за прехода на човек може да е от няколко стотин до 2-3 хиляди долара. Най-евтино е спането на палатки, а най-скъпо – в луксозните заслони. Пътеката на инките не е за кашкавал туристи – освен липса на кислород при голямата надморска височина е мъчителна и непривичната за нас тропическа влажност, поради която си ходиш непрекъснато мокър.

Друг риск за изнежените европейци са непознатите москити – уж почти невидими, но само за минути откритите части на тялото стават подпухнали, сърбящи и яркочервени. Репелентът и дългите ръкави и крачоли са насъщна част от оборудването, както и дебело яке. Нощните температури нависоко са много ниски, затова и спалният чувал е задължителен. Времето се променя за минути и дъждобранът, шапката и кремът за слънцезащита са също в багажа.

За цялото приключение, което отнема четири и повече дни, се изисква много добра физическа кондиция. В района разликата в надморската височина е от 2000 до над 6000 метра и е добре да сте пътували дотук по земя, защото на по-високите места кислородът е разреден и пътникът чувства замайване, слабост и болки в мускулите. Тъй като Мачу Пикчу се намира в южното полукълбо и сезоните са обратно на нашите, най-благоприятното време за посещение е в по-хладните и сухи месеци – от май до октомври. Дъждовният период е от ноември до март. Климатът като цяло е субтропичен, топъл и влажен, с температурен диапазон от 8 до 20 градуса.

"Мачу Пикчу е пътуване към ведрината на душата, към безконечното сливане с Космоса, където усещаме нашата чупливост. То е едно от великите чудеса на Южна Америка." Пабло Неруда - „Височините на Мачу Пикчу"



" }-->

Коментари