В края на ХІХ век Ханс фон Пехман случайно открива на дъното на епруветка утайка, подобна на восък.

Немският учен дори не е подозирал, че странната субстанция ще бъде наречена полиетилен и ще стане най-разпространеният и противоречив материал, създаден от човека. Подобно на бъдещите планини от пликчета, изобретението на немеца било надлежно погребано, за да се възроди през 1935 г. в лабораторията на Ерик Фосет и Реджиналд Гибсън от химическия тръст ICI. Една сутрин те решили да експериментират с газове под високо налягане и забелязали, че един от възлите на агрегата изглежда, като че ли  е обвит в парафинова смазка. Само след две години в ICI са създадени мощности за промишлено производство на полиетилен, малко по-късно използван за телефонните кабели, тепърва тръгнали да опасват земното кълбо.

По време на Втората световна война полиетиленът е в апогея си, боготворят го като изключително важен компонент за производство на радари. И чак когато на световната шопинг сцена изгряват британските супермаркети, странната утайка на Пехман влиза в масова употреба. И до момента тези магазини търпят упреци за зелената светлина, която дават на полиетилена.

Истината е, че този материал в недалечното минало се е смятал за велико благо. Хранителната промишленост триумфира с евтината, удобна, хигиенична и лека опаковка. В тази си роля полиетиленът не предизвика у българина бурна еуфория, но задграничните шарени пликове, заедно с други атрибути на капитализма, го докарваха до състояние, силно различаващо се от благородната завист. Лъскавата идеологическа провокация служеше еднакво добре и за подарък, и за подкуп. Срещу две рекламни пликчета войниците можеха да откачат поне ден градска отпуска.

Днес годишнините от създаването на полиетилена не се отбелязват с фойерверки, а еколозите получават гърч само при споменаването му. В края на ХХ век светът се оказа на ръба на полиетиленова катастрофа. Пликчетата кротко и незабележимо се намърдаха в общественото кръвообращение и подобно на тромб поставиха околната среда в прединфарктна ситуация. Появиха се и първите нелицеприятни цифри: годишно светът произвежда средно 13 млрд. пликчета. Само Великобритания се класира с 1,6 млн. тона полиетилен от двата основни вида – мек и твърд. Но по-стресиращ е следният факт: пликчето се използва 20 минути, а се разгражда за стотици години. Явно, изобретението на Пехман дълго няма да бъде забравено.

-brr-

Истината е, че полиетиленът нямаше да се превърна в една от най-сериозните екологични заплахи, ако човешките безотговорност и непукизъм не се бяха включили на пълни обороти. Днес природата се задъхва под полиетиленовия плащ, пликчета се веят по храсти и дървета, реят се из въздуха, носят се по морските вълни...

Хомо сапиенсът за пореден път е притиснат до стената от собствената си глупост и ще не ще, трябва да се откаже от удобството на полиетилена, за да спаси бърлогата си.
В България по традиция проблемите на съвременната цивилизация се осъзнават със закъснение, въпреки че едва ли има друга европейска държава, в която полиетиленът се чувства толкова комфортно, превземайки цялата сухоземна и водна територия. Ние ще бъдем едни от последните, които ще кръстосат шпаги с изобретението на Пехман.

Дори китайците ни изпревариха. Още през 2008 г. властите в Поднебесната империя забраниха производството на свръхтънките полиетиленови пликчета, както и безплатното им разпространение в магазините и супермаркетите. У нас поради дебелоглавия фундамент на балканската ни принадлежност нещата вървят като по пресечена местност. Първият опит поне за ограничаване на полиетиленовото нашествие отскочи като топче за пинг-понг, след като се сблъска с ината на балканеца. „С 10 стотинки не могат да ни уплашат”, коментира той и презрително подмина плахата инициатива. Лошото е, че не ни плаши и колапсът на родната природа. Подминаваме пликчетата, които се усукват около краката ни, независимо дали сме на тротоара или в полето. И това, докато смело крачим към Европа. Където отдавна са превърнали екологическите ценности в кауза на всеки, който дръзва да се нарича европеец.

А всичко е толкова простичко. Никой не иска от нас революционни промени и непосилни жертви. Достатъчно е да си припомним как пазарувахме преди двайсетина години. Платнената торбичка кротуваше в чантата или в джоба, без да притеснява нито нас, нито природата. Елементарно е да се обърнем към добре забравеното старо. А за особено твърдоглавите си има също добре изпитани рецепти, които стимулират проявата на отговорност и възприемчивост към изискванията на майката природа.