Нора държи бутик в четиризвезден хотел в центъра на Париж. Недалеч е от Лувъра. Продава козметика и парфюми. Маркови, естествено. Търговията й върви.

Не само защото общува на почти дузина езици. Но и заради подхода й към клиентите. Омагьосва ги с нещо типично свое, което в никоя школа не може да се научи. Жестове, поглед, мимика, усмивка... Ах, тази усмивка и този поглед. Някогашните бургаски гимназисти сигурно още ги сънуват. Макар да са минали десетилетия, откакто Нора замина. Изсели се заедно със семейството си.

Години по-късно Нора се озовава в Париж, омъжена за французин. И той – български евреин. Ражда им се прекрасната Лоранс. И тя българка. „Ние сме българи”, обичат да казват българските евреи по света. И пеят български песни, хващат се на българско хоро, попийват българска ракия, когато я има... Те са от онова поколение, което си отива. За съжаление...

Един ден в бутика на Нора влизат трима японци. Тя ги посреща на френски. Преминава на английски. Любезничи, но не изпуска погледите им. А те са вторачени в парфюмите. И най-вече в цените. Усеща Нора, че са купувачи, при това сериозни. Вади тестерите и кокетливо се завърта около тях. Макар на достолепна възраст, походката й продължава да буди възхищение, а погледът й просто омайва. Улавя кой от тримата е най-склонен да купува. Деликатно поема ръката му и впръсква в малката му шепичка от вълшебния аромат. Японецът одобрява и предлага ръката си на другите двама. Помирисват, но погледите им остават безмълвни, по японски. Нора повтаря операцията с другите тестери. Благовония изпълват бутика. Японците започват да се съвещават. На японски естествено. Единият приема цените за разумни, другият е на път да се съгласи, но третият изглежда непреклонен. Опасява се да не би да се мине. Проучването продължава близо половин час. Докато в един момент третият рязко отсича: “Кокотакаи. Тук е скъпо”.

Нора не знае японски, но е научила няколко фрази на този език. Търговията го изисква. И деликатно възразява: “Кокоясаи, драги господине”, което ще рече “тук е евтино”.

Японците са стъписани. Продавачката очевидно е била в курса на техния разговор, на словесните им колебания. Не са очаквали, че някой може да разбира езика им. Няколко минути стоят като истукани, но не си тръгват.

След кратко опомняне японците продължават да се съвещават, но вече на друг език. Усеща Нора, че е нещо близко, започва да долавя познати думи. Прилича й на български. Да, наистина е български. С японски акцент, малко гърлено, но доста ясно артикулират български думи, цели фрази, правилно структурират изреченията си. Виж ги ти, какви дяволи, окопитва се на свой ред Нора, но не дава вид, че ги разбира.

Постепенно у японците настъпва обрат. Двамата вече са склонни да купуват. Обиколили са доста парфюмерийни магазини и намират, че цените тук са приемливи. На всичко отгоре са гости на хотела и веднага ще могат да си оставят покупките. Третият обаче още се колебае. Настоява да продължат с проучванията.

В този момент Нора решава, че е крайно време да се намеси. Естествено на български. Японците са туширани. Дешифрирани са напълно. На какъвто и език да заговорят – продавачката ги разбира. Не могат нищо тайно да си кажат. Няма измъкване. Дистанцираното дотогава поведение на третия самурай се заменя с приятелска усмивка и вежлив поклон. И започват да пазаруват.

“Купиха парфюми и козметика за над три хиляди долара”, похвали се Нора. Не само това. Почувствали някаква непреодолима близост, японците почнали да разказват за себе си. Инженери били. Години работили в България. Първо на японския хотел. След това на други обекти. Оттам научили български.

„А вие - попитали на свой ред японците - откъде знаете български?”
„О, драги господа - отвърнала Нора, - откакто България влезе в Евросъюза, половин Париж говори на български.”