Публикация

Оглупява ли се от Гугъл?

През последните няколко години ме преследва неудобното усещане, че някой или нещо бърника из мозъка ми, пренарежда нервните връзки, препрограмира паметта. Умът ми не си отива – доколкото мога да го почувствам, – но се променя. Вече не мисля по начина, по който го правех преди.



Чувствам го най-силно, когато чета. Преди беше лесно да се потопя в някоя книга или дълга статия. Сега концентрацията ми често започва да отпада след две-три страници. Ставам неспокоен, губя нишката, търся си нещо друго за вършене. Изпитвам усещането, че трябва да влача капризния си мозък обратно към текста. Задълбоченото четене, което преди се получаваше така естествено, днес се е превърнало в борба.

Мисля, че знам какво става. В продължение на повече от едно десетилетие прекарвам голяма част от времето си онлайн, в търсене или сърфиране, а понякога и в добавяне на нещо към огромната база данни на интернет. За мен като писател мрежата се оказа Божа благодат. Изследвания, които преди изискваха цели дни из библиотечните зали за преса и белетристика, сега могат да бъдат извършени за броени минути. Няколко търсения в Гугъл, няколко бързи щраквания върху хиперлинковете – и аз вече притежавам издайническия факт или съдържателен цитат, от който съм имал нужда.

За мен, както и за други хора, мрежата се превръща в универсален медиум, носител на повечето информация, която протича по посока на очите, ушите и мисълта ми. Предимствата от това да имаш незабавен достъп до един толкова невероятно богат запас от информация са много, и те са обширно описани, надлежно възхвалявани. Но тази благодат си има своята цена. Както посочва медийният теоретик Маршал Маклуън още през 60-те, медиите са не просто пасивни канали за информация. Те предоставят материала на мисълта, но заедно с това те оформят и процеса на мисълта. И онова, което мрежата, изглежда, върши, е, че тя орязва моята способност за концентрация и съзерцание. Мисълта ми сега очаква да поеме информацията по начина, по който мрежата я предоставя: като един бързо движещ се поток от частици. Някога аз бях гмуркач в морето от думи. Сега се нося по повърхността му като човек, който кара водни ски.

И аз не съм единственият. Когато споменавам неприятностите с четенето пред приятелите и познатите си – литературни типове повечето от тях, – мнозина казват, че и те имат подобен опит. Колкото повече използват Мрежата, толкова повече трябва да се борят със себе си, за да се концентрират върху по-дълги текстове.

Брус Фрийдман, който редовно пише в блога си за използването на компютри в медицината, описва как интернет е променил умствените му навици. „Сега вече напълно съм изгубил способността да чета и абсорбирам по-дълги статии из мрежата или на хартия“, писа той по-рано тази година. „Вече не мога да чета „Война и мир“ - признава Фрийдман. - Изгубил съм способността за това. Дори един постинг от блог с повече от три-четири абзаца е прекалено много за абсорбиране. Аз го чета по диагонал.“

Но изследване на екип от Университетския колеж в Лондон подсказва, че ние може би се намираме по средата на радикална промяна в начините, по които мислим и четем. Като част от една петгодишна програма, учените са изследвали компютърни записи, документиращи поведението на посетителите на два популярни сайта за четене – единият поддържан от Британската библиотека, а другият - от Британския образователен консорциум, – които дават достъп до статии от списания, електронни книги и други източници. И те са открили, че хората, ползващи сайтовете, демонстрират „една форма на бегло четене“ (a form of skimming activity), подскачайки от един източник към друг и рядко завръщайки се към някой от източниците, които вече са посетили. Обикновено те четат не повече от една-две страници от някоя статия или книга.

*Авторът  е  американски интелектуалец и културен критик,  известен с множеството си книги и статии по въпроси на технологиите, бизнеса и културата.

Статията препечатваме със съкращения от онлайн изданието www.librev.com 

" }-->

Коментари