Представете си такъв живот - началото на всекидневните ангажименти изпреварва първия слънчев лъч, стадото, млякото, ливадите, горите... Без електричество, без вода, без вещите, за които днес смятаме, че бележат нашия успех.

Ако ви се струва, че ви разказвам истории за забравени от Бога старци, потънали в забрава някъде в задния двор на България - съвсем не е така. Пък и вече домът на семейство Кехайови край Девин е почти като на всеки от нас, само че с много предимства. Когато погледнат навън - виждат околните върхове на Родопите, скандално известния язовир „Цанков камък”. Няма го съседния панелен блок, няма го свиренето на колите и тежкия, сив сутрешен градски смог.
Малко след изхода на Девин скромна табела насочва къде е фермата на Кехайови, а пътят, водещ до нея, подсказва, че предизвикателствата пред сетивата ще са много.

Отбиваш по пътя за другата България, в случая разположена на 1123 метра надморска височина. Решението им да преместят живота си не било лесно. Но не просто да го преместят, а да го изправят пред онези изпитания, пред които много от нас ще махнат с ръка и ще се откажат. „Искахме да правим нещо различно” - започва 39-годишната Мариана. „Бяхме говорили с наши познати в чужбина, че там хората правят ферми с къщи за гости до тях и това ни мотивира.”

Тя и 42-годишният й съпруг Рашко цели 6 години не предават мечтата си. И вече са богати. А имането им е 250 овце майки, 60 кози, 20 крави и телета, 13 коня, няколко кокошки, 6 верни кучета и много, много звезди в нощното небе над Родопите. „Не ми липсват толкова хората. Грижата по животните ги замества. А когато човек прави нещо с любов, не му липсва останалият свят. Нямам време да скучая”, продължава Мариана.

Когато пристигат, на мястото на някогашния стар овчарник виждат само порутена постройка, водата и токът били открития на цивилизацията, които местността не познавала. „Вода докарахме от природен водоизточник на 4 км оттук. С вкопани в земята маркучи до фермата, през баири и камънаци. Копахме ние, приятели и роднини, докарахме я за един месец”, спомня си младата фермерка. Електричеството пристига с генератора, който купуват. Включват го вечер, когато започват новините. Хладилници нямат, защото са направили като дедите си - в каменен зимник съхраняват произведеното, цяла година на една и съща температура. „Искаме да сложим слънчеви батерии. Мислихме да кандидатстваме по проекти, но нещата ми се виждат тромави”, казва Мариана.

Порутената постройка бавно започва да прилича на дом, купуват камион, с който до „върха на Кехайови” се качват строителните материали. Пак чувам за приятелите, които помогнали и в този момент. „Имаме много приятели и това ни прави щастливи. Родопчанинът е много добър човек. Тук хората обичат да живеят сплотено. Днешните времена ни направиха по-студени и по-затворени, но сме добри хора.” Децата на Мариана и Рашко учат и живеят в Девин, но всеки петък са във фермата, а помощта им била неоценима през тежката зима. „Имахме момент, когато не можехме да стигнем до пътя с джип с вериги.

Тогава слизахме с конете, децата ни дават хляб и гориво за генератора и ние обратно се връщахме във фермата. Ето тук снегът беше над 2 метра. – Мариана показва телената ограда с каменни колове, които не са се виждали от снега. - През зимата ни нападна и мечка, която изяде три млади животни.” Слушам я и се питам колко време бих живяла така – без телевизия, без радио, без вестници и интернет, но се оказва, че животът на семейството не е съвсем аскетичен. „Не сме изолирани – гледаме телевизия, слушаме радио, а имаме и интернет. Даже и профил поддържаме във фейсбук - казва Мариана и се усмихва. Докато се разхождаме из фермата, питам колко дълго туристите в къщата за гости устояват на зависимостта си към „големия свят”. От два до пет дни. Последно дошли българка и френският й съпруг, който всяка сутрин ставал заедно с тях, за да дои животните.

Какво приготвят от млякото и имат ли пазар за него, не спирам да питам. „Един от големите проблеми е, че не можем да излезем на пазара. Не е разрешено да сме на пазара. Ние продаваме тук. Една голяма мандра на ден вкарва 2-3 тона мляко. А ние обработваме максимум 100 литра. Много е сложна процедурата, а изискванията са като за голяма мандра. Сега правим помещения за минимандра. Оборудването й струва 20 хиляди лева. Това за нас са много пари. За него трябва да работим поне 3 години и да можем да продаваме продукцията си”, не се предава Мариана.

Подчинена на времето, поглеждам часовника си, виждам отново усмивката на домакинята. Ето ме, като повечето от нас. Зависимостта е болест, включително и тази към дразнещо шумния свят. Давам си дума, че ще приема лечението. А то започва от 1123 метра надморска височина. Във „Вила Кехайови” – така я намирам във фейсбук.